МОЖЕ ЛИ ЦЪРКОВНАТА МУЗИКА ДА БЪДЕ ИНСТРУМЕНТ ЗА НЕЧИЕ НЕБЕЗКОРИСТНО ВЛИЯНИЕ?

471 0

Автор: Ивайло Борисов

Дали освен високо изкуство, подбуждащо молитвеното настроение на вярващите, църковната музика може да бъде и инструмент за нечие влияние? Подчертавам, че в настоящия текст става дума за влияние, което не е свързано пряко с основната цел на църковната музика — приобщаването към горния Йерусалим, а за доста по-приземено. Може би зависи от гледната точка на различните хора, свързани по някакъв начин с църковната музика…

И като говорим за гледна точка, приемете следващите редове като изложение на същата от страна на автора на настоящия текст.

За грегорианското пеене, едно от най-старите в западната литургична практика, свързано с името на светителя Григорий Велики (†604), се знае, че е съдействало за укрепване на духовната хегемония на Римокатолическата църква и нейното обединение около папския престол.

Разбира се, чувството за доминиране не е географски ориентирано и не може да бъде приписвано само на една нация, група от хора и т.н.

През ХVI в. бащата на Швейцарската реформация Улрих Цвингли забранявал органа в храма, където се пеели само псалми. Калвинистите пък първоначално престанали да използват както полифонията, така и органа. Вероятно в основата на тези реакции на протестантските фракции е било желанието за тотално прекъсване на връзката с Римокатолическата църква и музикалното ѝ изкуство; за отдалечаване умовете и сърцата на вярващите от „музикалния Ур Халдейски“ по пътя им към новата „музикална Обетована земя.“

От историята на Цариградската църква и нейните свещени изкуства е известен следният епизод — в края на ХVIII в. Агапий Хиоски († 1815), добре обучен в европейската музика, идва от Палермо и се опитва да въведе църковно пеене със западни ноти. Този опит намира сериозен отпор в Константинополската патриаршия — „Яков Протопсалт [1] го посрещнал твърде сдържано [2] “.

Обиколил Европа и възприел в съвършенство европейската музика, Агапий възнамерява да се върне в Гърция и да бъде полезен на сънародниците си. Интерес представлява фактът, че и в Атон, и в Ефес, а и в Цариград Агапий не е приет радушно. [3] Това навежда на мисълта, че в православния свят възприели метода му като сериозно нарушение на принципите на православната музика. Трудно е да дадем оценка дали това е основателно, или не. Вероятно хората, отговарящи за „звучащото богословие“ (израз на проф. Елена Тончева), са сметнали, че използването на западните ноти (чието логично следствие е и начинът на композиране) са заплаха за крепостта на ортодоксалната сакралнa музика.

Смятам обаче, че бихме изпаднали в крайност, ако допуснем, че европейските ноти, появили се благодарение на бенедиктинския монах Гвидо от Арецо, са католически — все пак монахът Гвидо умира 4 години преди Великата схизма от 1054 г. [4]

От друга страна обаче, не бива да подхождаме с неразбиране и към въздържаната реакция от страна на „православните крепости“ по отношение на Агапий — все пак характеристиките на европейското нотно писмо предполагат появата на многогласието, инструменталното музициране — все неща, които влизат в противоречие с многовековното православно звучене. Вече споменахме — от историята е известно, че идеята за въздействие посредством музиката не е чужда на западното християнство.

Нека си припомним и един друг интересен факт — в началото на ХХ в. руският композитор Гречанинов иска в православното богослужение да се въведе орган, което според него не само би го обогатило, но би помогнало за премахване на преградата, съществуваща между Източната и Западната Църква.

Сякаш границата между това да си с широк хоризонт, като същевременно запазваш собствените си достижения и характеристики, и обезличаването е много тънка.

Нека обърнем внимание и на нещо друго. Тримата цариградски музикоучители (Хрисант, Хурмузий и Григорий), които в началото на ХIХ в. създават Новия метод на аналитична невмена нотация (която ползваме и до днес в едногласната църковна музика), са наречени от техните сънародници-гърци „благодетели на нацията”.

Това последното, драги читатели, е показателно за отношението на гърците към византийската музика — в голяма степен те я смятат за свой продукт. Да не забравяме и това, че по същото време гърците, намиращи се все още под османския ярем, мечтаят за обединение в една мощна държава, за една възстановена мощна Византия. Тогавашният Вселенски патриарх издава окръжно, в което архиереите се задължават да бдят за разпространението на гръцкия език сред всички православни в Османската империя. [5] И като че ли и езикът, и музиката са впрегнати в това мечтание на южните ни съседи.

Едно лирично отклонение. По времето, когато гърците възмечтават своята Мегали идея, в Италия цигуларят-виртуоз Паганини нарича инструмента си „моето оръжие“, като по този начин засвидетелства участието си в италианското национално-освободително движение.

В светлината на гореказаното позицията на композитора Добри Христов, защитник на самостойно българско пеене, смятащ византийската музика за гръцка и натрапена ни отвън, донякъде е обяснима. [6]

През XIX в. в Гърция са правени опити за осъвременяване на традиционното православно пеене в съответствие с достиженията на западноевропейската музика. Важна фигура в тази насока е Йоанис Сакеларидис (†1938). Той е сериозно име в историята на новогръцката музика, протопсалт в много храмове като „Св. Константин“, „Св. Георги Каритски“, „Хрисипилиотиса” и в „Св. Ирина“, където пее до смъртта си. [7] Сакеларидис се счита за новатор във византийската музика, заради което личността му за някои традиционалисти е противоречива. Той пише песнопения и на Хрисантова, и на западна нотация. Неговите хармонизации на православни песнопения са отхвърлени от някои представители на гръцката църква.

Не мислете, че подобни неща се случват само в другите поместни православни църкви. Подобно явление наблюдаваме и у нас, в България.

Наред с обемната си работа като педагог, композитор, учен, публицист, музикологът от миналия век Петър Динев (†1980) превежда много песнопения от невмена на европейска нотация, хармонизира източни песнопения — както самият той пише: „за да станат те достояние на широката публика чрез художествено изпълнение на еднородни и смесени хорове.“[8]

На противниците на преводите на Динев ще кажем, че у нас първите преводи на монодийна (едногласна) църковна музика от невми на съвременно петолинейно писмо са направени още в края на ХIХ в. И то, забележете, от човека, чиито книги с невмена нотация са неизменна част от почти всяка храмова певница в страната. Разбира се, говорим за Манасий Поптодоров, който още през далечната 1896 г. издава своя „Литургия“ със западни ноти — 9 години преди да издаде своята „Псалтикийна литургия“ с невмена нотация.

Какво да кажем за днешното състояние на нещата. В интерес на истината трябва да признаем, че у нас не липсват и такива, които „наливат вода в чужда воденица“ — например възхвалят гръцкото пеене до немай-къде, което не е много далновидно.

Независимо от всичко трябва да признаем, че всяка възвишена църковна музика е сякаш небесно късче, свързващо ни с един по хармоничен свят. Свят, в който тукашните ни принадлежности (етническа, расова и каквато друга се сетите), които често ни противопоставят, губят силата си.

Позволете ми да се върна отново към Паганини. Разказват, че по време на негов концерт се скъсала струна (дори повече от една) на цигулката му, но той като голям майстор продължил да свири. Използвайки елемент на антропоморфизъм, ми се ще да кажа, че вероятно и Бог действа понякога така — ползва намеренията и делата ни (дори когато те не са съвсем безкористни) за нещо добро и вдъхновяващо.

Бележки:

[1] Яков Протопсалт — първопевец на Константинополската патриаршия от 24.12.1789 до 1801 г.

[2] Хрисант. Голяма теория на музиката, съставена от Хрисант, архиепископ на Дирахий от Мадит. Превод на бълг. език по изданието на Панайотис Пелопидис от 1911 г. Кирков, Д., А. Атанасов. София, 2007, с. 150.

[3] Пак там, с. 152.

[4] Борисов, И. Католически ли са нотите?, www.pravoslavie.bg, 04.03.2021 г.

[5] Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С. 1971, с. 67-68.

[6] Срв. Куюмджиев, Ю. съст. Кое е истинското българско църковно пеене?, Пловдив, 2011; Борисов, И. Добри Христов — 80 години от смъртта на композитора, www.pravoslavie.bg, 23.01.2021 г.

[7] Малчев, А. Кратка история на Православното Църковно пение и неговите изпълнители химнографи, www.pdfcoffee.com

[8] Динев, П. Църковно-певчески сборник от духовно-музикални съчинения върху източно-църковни, старобългарски и др. напеви, композирани и разработени за всенощното бдение и св. Литургия, С., 1941, с. 2.