МОИСЕЙ

536 0

Автор: о. Спиридон Василакос

Превод: Константин Константинов

Животът на Моисей бил изпълнен с премеждия. И когато ги следваш по редовете на Писанието, те обзема истинско вълнение и смут. Там срещаш война и мир, вяра и неверие, послушание и отстъпление, любов и хула, небе и земя, Бог и човек. Моисей се оказал между две страшни и неизследими бездни — на верния на човека Бог и на неверния на Бога човек. Опитал се да ги сприятели, да ги сближи. В срещите, които насрочвал, обикновено „присъствието“ на Бога срещало „отсъствието“ на човека. Това било страданието, раната, мъчението на Моисей.

В моментите, в които си спомнях за неговата личност, се чудех в кое събитие бих искал да преживея отблизо Моисей. Първоначално мислех, че напълно би ме удовлетворило величественото преминаване  на Червено море. Там щях да видя как морето мигновено се разделя на две в отговор на повелението на Моисей, верния на Божиите повели. Как водите му се издигат и се съединяват с небето, а дъното му става коридор. Как израилтяните като на шествие, начело с Моисей, преминават, славословейки Този, Който отново стана път за Своя народ.

А малко ли би било да преживееш слизането на манната? Или пък това небето да сложи трапеза за теб? Не е ли разтърсващо да видиш как  Моисей  води своя народа към победата? Или всички ония дивни личби, които били явени?

Сега обаче желанието ми е насочено към друга цел. Сега то следва боговидеца извън бойните полета, встрани от напрежението, опасностите и изпитанията. Сега силите на душата ми са насочени към неговия последен поглед.

Погледът, който Моисей отправил отдалеч към Обетованата земя, земята на желанието, свободата и надеждата. Към онази земя, която станала негова крайна цел, която насочвала стъпките на неговото пътуване. Това място му давало сила, то било обещанието на Божия спътник. Моисей стигнал там и съзрял земния рай. Очите му толкова се наситили, че повече не побирали нищо и започнали да проливат сълзи на радост и благодарение. Той почувствал, че трудовете и болките му започнали да отстъпват от старото му тяло, сякаш и те бързали да починат в земята на мечтите му. В погледа му се виждал блясъкът на майчините очи, в които се отразява детето. Внезапно всичко се променило.

Главата, заснежена от времето, набразденото от бръчки лице се обърнало рязко към небето. Погледът, който нежно докоснал Обетованата земя, се подчинил на движението и се устремил още по-нависоко. Всичко наоколо в онзи свещен миг замлъкнало. Това било величественият момент, в който Моисей почувствал, че през целия си живот е тичал не към Обетованата земя, а към царството небесно.

В този момент той преживял удивителния преход от земните места към небесните селения. Пред него се разтворило не морето, а небето, за да го посрещне. Сега негова храна била не манната, а Сам Бог Отец. Сега чрез кръстния си живот той спечелил победата над смъртта. Обърнал се, за да погледне още веднъж земята  — само няколко стъпки го отделяли от нейната свята пръст. Усмихнал се, сякаш надсмивайки се над всичко преходно и тленно. Външният му вид се просветлил, сякаш вече го осиявала светлината на Преображението. Затворил очи. В тях повече не се побирало нищо земно. Направил знак на битието да се разтвори, както някога на морето, и оставил душата си да премине на отвъдния, небесния бряг.