Молитвата е помирение с Бога

1879 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

В молитвата почти всеки път вместо да говорим с Бога, говорим със себе си. Едно постоянно мърморене, един делириум, който не само не води до общуване с Твореца, но и ни откъсва от всичко, което е извън нашето его. Казваме, че се молим, но всъщност не говорим на Бога. Разговаряме със своето его. Излагаме проблемите си и след това се опитваме да намерим отговори и решения. Кроим планове, оставяйки Бога извън тях. А между другото държим броеница в ръката.

Тогава Бог къде остава? Присъства ли в молитвата ни? Къде е онова оттегляне  от нашата логика и предаване на Неговата воля? Молим ли Го да ни просветли? Или Го призоваваме да просветли другите, за да станат такива, каквито ние искаме, за да ни помагат в нашите планове?

Родителите се молят на Бога да просветли децата им, за да ги разберат.  Всъщност те се молят Бог да накара децата им да мислят по техния начин. Не се молят те самите да се просветлят, за да разбират децата си, така че да придобият разсъдителност, снизхождение и прошка. Молят се децата им да се променят и да се „просветлят”.

Същото става и с брачния ни партньор, с началника ни, със служителя ни, с приятеля ни.

В молитвата сме призвани да оставим своята логика, мечти, фантазии, воля, страстни желания, права и да открием сърцето си за Бога. Да оставим първо Той да ни говори, а след това ние да Му говорим.  Без мърморене и излишна еуфория. Молитвата не е атака срещу Бога, а движение на помирение с Него и съответно с цялото творение.

Ако не придобием смирение, винаги ще мислим погрешно, помислите ни ще са антихристови, светски, страстни,  не както иска Христос.  Без смирен дух винаги ще претендираме, особено когато се молим. Без смирен дух винаги ще правим забележки как да се поправят нещата, особено в своята молитва.  Но Бог няма да присъства там.

Затова казахме в началото, че почти всеки път, когато се молим, това наше действие прилича повече на някакъв делириум или на монолога на един циклотимичен и своенравен човек, който по никакъв начин не можеш да накараш да отхвърли своята воля — освен чрез молитвата (страдащият от циклотимия човек има нестабилно настроение, което се променя циклично между умерена депресия и силна превъзбуденост).

Затова и монасите се молят сред сигурността на думите „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния!”. Повече не е нужно да казваме. Ние обаче не искаме милост и естествено не признаваме, че сме грешни. Единственото, към което се стремим, е решение на проблемите ни и пряко изпълнение на молбите ни. Ала това не е молитва. Това прилича по-скоро на една невероятна караница, която единствено може да прогони другия, тоест Бога, и същевременно да изяви нашия дисбаланс — душевен и духовен.