Монашеството – животът с Христос, облечен в радост и красота

2220 0
monashestvo

Ботьо Димитров

Има два вида великани.

Едните са големи, силни, исполини. Хора, наподобяващи нефилими. Те са внушителни, едри. Тази си осанка постигат с упорит труд. За да бъде изваяно подобно тяло са нужни усилени упражнения часове наред, всеки ден. И наистина резултатите са на лице. Благодарение на външността си тези великани винаги успяват да се подредят добре.

Другият вид великани са коренно различни. Те не се разпознават така лесно както първите. Външно изглеждат нормални, дори обикновени. Но в техните гърди има нещо, което е дивно и завладяващо. Става дума за духовните великани. Те също полагат огромен труд. Къртовски, непосилен за много хора, труд продължаващ всеки ден по двадесет и четири часа. Без застой или прекъсване.

И точно за тези хора и за техния живот ми се иска да ви разкажа. Живот наречен МОНАШЕСТВО.

Думата “монах”, от гръцки език означава “самотен”.

Монашеството е необикновен, изключителен живот, за който са призвани малцина. Живот изцяло и без остатък отдаден на Бога.

Светите Отци наричали монашеството “евангелски живот” и “истинска философия”. Както философите се стремят към съвършенство по пътя на интелектуалното познание, така и монахът търси съвършенство по пътя на духовния подвиг и подражанието на Христа.

По своя замисъл монашеството е точно това – подражание на Христовия начин на живот. По подобие на евангелския Христос, който ни се разкрива като идеал за съвършен монах: Той не е женен, свободен Е от роднински връзки, няма покрив над главата Си, странства, живее в доброволна нищета, пости, прекарва нощите Си в молитва.

Монашеството е стремежът да се доближим до този идеал в най–висша степен. То е устременост към Бога, към светостта, отказ от всичко онова, което ни задържа на земята и ни пречи да се въздигнем на небето.

Свети Йоан Лествичник говори за монашеството:
“Монах е онзи, който, бидейки облечен в материално и тленно тяло, подражава на живота и състоянието на безплътните. Монах е онзи, чието тяло е очистено, устата чисти и умът просветен. Отричането от света е отхвърляне на естеството заради получаването на надестествени блага. Монах е онзи, който непрекъснато въздига ума си към Бога.”

Дионисий Ареопагит, преп. Теодор Студит и други древноцърковни автори причисляват чина на постригването в монашество към св. Тайнства. Монашеското постригване, подобно на Брака е обручение с небесния жених – Христос. Подобно на Свещенството е посвещаване в служба на Бога. Подобно на Евхаристията е съединяване с Христос.

Трябва да знам, че монашеското отричане от света не представлява отвръщане от неговата красота и от радостите на живота, а отказ от страстите и греха, от плътските наслади, от всичко, привнесено в живота ни след грехопадението. Целта на монашеството е завръщане към първоначалното състояние на чистота и безгрешност, каквато притежавали Адам и Ева в Едем.

“Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене” (Мт. 19:21), казва Христос на богатия младеж.

“Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Мт. 16:24-25), казва Христос на учениците Си.

И утехата идва от Христос, когато Петър Го пита: Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? Всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен” (Мт. 19:27-29).

Монашеският живот е избор за онези, които се стремят към съвършенство, които искат да следват Христа и да отдадат душата си за Него.
Монахът живее в „тайната на осмия ден на творението” и в съвършеното състояние на обожение.

По всяка вероятност монашеството съществува в Църквата от един много ранен период, но става масово явление през IV в., когато се прекратяват гоненията срещу християните. Безплодните пустини на Египет, Палестина и Сирия се заселват от монаси, които ги превръщат в градове.

„Това беше едно особено място на богочестие и правда… имаше много подвижници, и всички с една обща цел – да се подвизават в добродетелта” четем в житието на преп. Антоний Велики.

Скоро след това манастири се появяват и в градовете: в средата на VI в. само в Константинопол е имало 76 манастира.

Монашеството през IV  – V в. съществувало в три разновидности общежително, пустинножително и полуотшелническо. В общежителните манастири всички живеели заедно, всекидневно и по няколко пъти на ден се събирали в храма за богослужение. Отшелниците живеели всеки поотделно и отивали в храма само в неделя, за да се причестят със светите Тайни. Средният път бил онзи, при който монасите живеели на групи от по двама, трима.

При пострижението си монахът дава обети, обещания, които се свеждат до три основни: послушание, нестяжание, т.е. отказ от придобиване на материални блага и целомъдрие.

Послушанието е доброволно отсичане на собствената воля пред Бога, пред духовния наставник, пред всеки друг човек. Живеейки по този начин, монахът придобива вътрешен мир, една непрестанна радост в Бога. Подобно на Христа, Който “смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:8), и монахът се стреми да бъде послушен пред Бога до смърт, до кръст.

Нестяжението е доброволна нищета, отказ от всякакво земно притежание. Това не означава, че монахът не трябва да притежава нищо, никакви свои вещи или земни утешения: това означава, че той не трябва да е пристрастен към как-вото и да било. Вътрешно отрекъл се от богатството, той придобива евангелска лекота на духа, след като вече не е привързан към нищо.

Целомъдрието е “цялостна мъдрост”, т.е живот според Евангелските заповеди. Монашеското целомъдрие, включващо безбрачието е една цялостна устременост към Бога. Безбрачието в контекста на монашеството е едно надестествено състояние. Самотата е непълнота, ущърбност. Тя се преодолява в брака с намирането на другия. Този друг в монашеството е сам Бог.

Преп. Симеон Нови Богослов в един от своите химни говори за монашеството като за единение с Бога:

Ако живее в някого Христос,
то как изобщо се говори,
че той е сам, осиротял?
Нали с Христа пребъдват вечно
и Бог Отец, и Дух Свети?
Как може някой да е сам
щом с Троицата се съедини?

Наричат се монаси затова,
че в своята щастлива самота
със Него и във Него пребивават.

Разпространената представа за монашеството като мрачно и сурово съществуване, лишено от всякаква радост, е дълбоко погрешна и изградена върху пълното непознаване на монашеския дух!

Архиеп. Иларион (Троицки) казва:
“Радостта на монасите е тиха, чиста. Тя е тъкмо веселието на добродетелната душа.”

Монашеството е вътрешен и съкровен живот, то е абсолютен израз на духа на християнството, като труден път, водещ към Небесното царство.
Намиращ се извън светската суета, монахът не забравя и за хората. Монахът се моли за целия свят.

“Монахът е молитвеник за целия свят и в това се състои неговата главна работа. Благодарение на монасите на земята никога не се прекратява молитвата и тъкмо това е ползата за света. Светът се държи благодарение на молитвите на светиите” казва св. Силуан Атонски.

Отците на Църквата са разбирали, че обновяването на света и щастието на хората зависят не от външните обстоятелства, а от вътрешното усилие. Същинското обновление на живота е възможно само в Духа. Монасите не се стремят да подобряват света, а да преобразяват самите себе си, та светът да бъде преобразен отвътре.