МЯСТОТО НА НАУКАТА ВЪВ ВРЕМЕ НА КРИЗА

158 0

Автор: протопр. Георги Металинос

Превод: Константин Константинов

 Кризата

В своя исторически път  светът е преживял много кризи. Кризата всъщност е преобръщане на нормите на историческата приемственост, съпроводено с аномалии и трудности, често неумолими и многобройни опасности.

Кризата е по-осезаема, когато е свързана с икономически проблеми. Но тя не е само икономическа, защото нарушава и целия социален ред, в пряка връзка с нравствената сфера, която управлява структурите на обществото.

Общоприето е, че настоящата криза, която преживяваме като гърци, се дължи на несъстоятелността на ръководството, особено на политическото ръководство, което служи на интересите на новия световен ред, в името на който упражнява властта си за сметка на стабилността на страната. Общото усещане е, че живеем в „трагично абсурден и абсурдно трагичен” свят, който разкрива бруталността на постмодерността, въпреки нейната помпозност и грандиозност. Културата на постмодерното общество е доминирана от краен утилитаризъм, алчност и следователно несправедливост, т.е. идолопоклонничество на сребролюбието (срв. 1 Тим. 6:10), и затова се е превърнала в безпощадна  „култура”.

За историческия богослов всяка криза, независимо дали е индивидуална, или социална, винаги е следствие от падението на човека и неговото вътрешно отчуждение, защото, както казва Достоевски, „без Бога всичко е позволено”. Доминиращата тема на западното богословие от средата на 20 век е „смъртта на Бога”, което означава откъсване на човека от Бога и демонизиране на западната цивилизация.

Според св. Юстин (Попович) „Европа от Ренесанса до наши дни е превърната в лаборатория за роботи. Не е съществувал на планетата по-безчовечен човек от европейския робот… човек без Бог и без душа… След като уби  Бога и душата в себе си, всеки европейски човек постепенно се самоубива, защото самоубийството е неизбежното следствие от богоубийството“.

Разбира се, факт е, че днешното положение на гръцкото общество е по-особено в сравнение с предишните кризи, тъй като страната ни участва в Икономическия и  паричен съюз и се присъедини към него, както твърдят нашите политически лидери, заради своята сигурност и просперитет. И все пак от очакваното общество на насладата се  появи едно общество на нещастието, мизерията и страха. Въпреки че неолиберализмът се е превърнал в религия на западния човек, резултатът е, че 20 % от световното население притежава 83 % от световното богатство. В южната си част Европа се е превърнала в третия свят, а бедността и мизерията набират скорост. Икономическата криза засяга всички области на обществения живот и всички негови структури (образование, здравеопазване, семейство, младеж и дори екология).

Това е особено забележимо по отношение на психичното здраве и общото здравословно състояние на  младите хора, тъй като кошмарът на безработицата, бедността, страхът от депресия и несигурността за бъдещето оставят дълбоки белези върху психиката на младите хора и децата, които преживяват нещастието  на своите родители, което води до създаването на поколение от душевно болни хора, което е равносилно на геноцид.

Науката

 Въпросът, който ми беше поставен, е за мястото на науката в кризата и аз ще подходя към него не само като православен духовник, но  и като слуга на науката. Ще започна с нещо общоизвестно: науката е една и единна, защото нейният предмет, светът на явленията,  е единен. Неспособността на човешкия интелект да обхване цялата наука е довела до разделянето ѝ на много клонове.

Така че терминът „наука” се използва тук по отношение на всички дисциплини като части от едно цяло, което трябва да запази своето единство при широкия си обхват и разнообразието на неговите носители. Именно лицата и етосът на участниците в нея определят нейното утвърждаване или обезценяване.

Науката като цяло е социална функция, която възниква в рамките на социалния живот и никога не е независима от него.

Тя съществува за човека и обществото като „братолюбиво благословение” според учения св. Василий Велики (PG 31,1024 D) и в крайна сметка формира човешкия живот като чисто социална сила. Следователно науката не може да съществува сама за себе си, а изследванията се провеждат в името на човека като личност и общество. Това означава, че науката участва в проблемите на обществото и потвърждава своята автентичност, когато отговаря на тях.

Криза и наука

 Кризата, особено в нейното икономическо изражение, не оставя науката незасегната. Финансовите ограничения и натиск се отразяват на плавния ѝ ход, тъй като научните изследвания изискват финансиране и подходящи материални и интелектуални ресурси. При липсата на средства изследователските дейности се забавят или дори прекратяват, а безработицата парализира и научния свят във всичките му дейности. Това, което живеем днес. Научноизследователските проекти се спират или отменят, а неназначените учени, особено завършилите университет, са принудени да емигрират. Вече около 750 университетски  преподаватели търсят работа извън Гърция. Това означава, че страната ни губи блестящи учени, тъй като най-добрите от тях обикновено напускат, а гръцките висши духовни училища се задушават.  Злото е достигнало толкова остро ниво, че пресата говори за „края на научните изследвания в Гърция”. Затварянето на книжарницата „Естия” след 129 години работа и високо интелектуално дело е очевиден случай, който доказва степента на нашата собствена криза.

Наука и криза

 Но нашата загриженост има и по-трагичен аспект: Именно включването и участието на науката в кризата в крайна сметка се превръща в един от нейните фактори. Въпросът е зададен не без основание: „Криза на обществото или криза на науката?”, което предполага съучастието на науката в разширяването  на социалното зло. Това може да се случи, когато науката, лишавайки се от своето морално оръжие, не може да допринесе за поддържането на социалното единство и сплотеност.

Науката във всички случаи е филантропска дейност, насочена не само към интелектуалния, но и към нравствения напредък на човека и решаването на неговите проблеми. Трагедията и падението на служителя на науката започват с илюзията за рационалност, която е плод на надутото му самочувствие, т.е. на прекаленото му самочувствие. Обожествяването на разума не успява да засили човеколюбивата нагласа, основана върху върховенството на човека, към служение на когото, както беше казано, сме призвани. В този случай обаче науката е не само неефективна, но често и опасна, което затруднява решаването на обществените проблеми. Тук важат евангелските думи:  „Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?” (Мат. 5:13).

Злоупотребата с науката е равносилна на нейното обезценяване и самоунищожение.  Нейната порочна употреба е налице, когато резултатите ѝ се „използват” за постигане на егоистични и  следователно  несправедливи интереси. Но също така злоупотреба е употребата  на основният труд на истинни учени  за лична изгода, например за печалба. Тогава става въпрос за комерсиализация на науката. Примерът с големия американски учен от германски произход Джулиъс Робърт Опенхаймер (1904-1967), бащата на атомната бомба и един от основните фактори за оръжейното господство на Свръхсилата на Новото Време, е един от най-характерните конфликти между учения и силите, които буквално са експлоатирали неговото откритие. Защото, както се посочва, Опенхаймер е „учен, който принудително се замислил, от философска и социологическа гледна точка, върху въздействието на атомната енергия върху човечеството, и дори посветил последните години от живота си, за разлика от по-ранните си дейности, на търсенето на начини за мирно съжителство между науката и обществото” [1]. Нацистките експерименти, които — mutatis mutandis — продължават и днес, са най-безчовечното използване на науката, когато тя разглежда човека не като „обожаващо се същество” (одушевено същество, което има за цел  да стане бог по благодат), а като лабораторно животно.

Смиреното мислене на учения  запазва възможността да остане верен на мисията си, осъзнавайки границите на своите начинания. Това е особено очевидно в случаите на смърт. Удължаването на живота (друго е терапията) се оказва лъжа, тъй като то е просто отлагане на смъртта, но не и победа над нея. Вярата, която вдъхновява  в този случай  науката, за да се преодолее проблемът със смъртта, предполага възприемането на всемогъществото на науката. Това важи особено в случая с технологиите, които придобиват почти магически характер.

Но въпреки изумителния напредък на науката и технологиите нуждите на човека не са напълно задоволени, нито пък проблемите му са намалели. Напротив, резултатът е подмяна на работната сила, което води до безработица или до обслужване на военни цели, като например разпалване на граждански войни за обогатяване на онези, които управляват научните изследвания и техния напредък. Още Жан-Жак Русо е предсказал, че „колкото по-технологична е цивилизацията, толкова по-голямо е нещастието”. Това се случва, когато се наруши необходимият баланс.

Науката е на ръба на една двояка възможност: улесняването на човешкия живот или заплахата от промяна на качеството на живота до окончателното му изчезване. Един наистина мъдър духовен старец беше казал, че няма нужда да чакаме края на света от Бога, защото можем сами да го постигнем! Следователно кризата се поражда и от науката, когато тя манипулира обществото с антихуманистични и антисоциални действия. Тогава важи онова, което се приписва на Платон: „Науката, отделена от добродетелта, е хитруване, а не мъдрост”. Забелязва се, че нерядко под влияние на високомерието, създадено от прекомерното доверие в науката, човек става емоционално хладен, отхвърляйки всички човешки емоции, и става като машина.

Нарушаването на границите на познанието за нашите древни предци е било „хула”. Веднъж казах на един голям астрофизик по време на телевизионен дебат, че не е негова работа да установява дали има Бог, или не, защото тогава той се обезличава като учен и се занимава с метафизика. Неговата задача е да информира неспециалистите за това, което е последвало след Големия взрив, а не дали и какво го е предшествало. Това е работа на науката за Нетварното и на експертите в тази област, т.е. на светците.

Но има и нещо по-лошо: това е използването на учените от страна на силите, които предизвикват кризи, като  действат рушително и деструктивно в обществото. Техни оръдия стават онези учени, които съзнателно се предават на беззаконната политическа или икономическа власт, предоставяйки своите знания и постижения на  предприятия, които замърсяват околната среда, изкривяват естетичния ни вид, умъртвяват душите ни, насърчавайки насилието, смъртта и изтреблението на човека. Тогава ученият става наемник на  властта и неин подчинен.

Един забележителен случай в тази насока, който засяга науката за етиката и теологията, е свързан с клонирането. Съществува опасност раждането на човека да бъде пренесено „от сферата на социалните отношения в лабораторната среда и природните закони да бъдат заменени с критериите на индивидуалното мислене. По този начин човекът не само се ражда от родители, но и се определя от технолози”. Това се случва, когато се забрави, че „човекът не става човек в някакъв момент от живота си, а е човек на всеки етап от своето развитие от момента на зачеването” (Г. Мандзаридис), и от момента на зачеването той живее и бива разбиран в перспективата на вечността.

Ученият руши себе си и когато гледа на науката само като на професионално устройване и кариера, а не като на мисия. Тогава са възможни диктувани изследвания под ръководството на неговите спонсори. Научните приложения се поставят в услуга на класовата икономика и идеологията на управляващата класа и власт. Това важи с особена сила за днешния ден и е жалко, че свързани с партии икономисти се опитват да прикрият престъпленията, извършени от политическата власт, като се аргументират диаметрално противоположно на истинските представители на своята наука. Една наука, която е в услуга на силните, на капитала, на зрелището, на дезинформацията, разкрива отчуждението на човешката мисъл.

Телевизионните дискусии разкриват ролята на клетвопрестъпната наука. Тогава кризата на обществото е следствие от кризата на науката и нейните представители.

В този случай приносът на западното богословие за конституирането на капитализма и неговите приложения е огромен. Протестантизмът, преживял отчуждението  от светоотеческия етос, ражда „теология”, която подхранва капиталистическия звяр на алчността и нечестивите  спекулации. Експертът по темата Макс Вебер отбелязва: „Бизнесмените и собствениците на капитали, както и горната прослойка от квалифицирани работници, а освен това и висшият технически и  образован персонал на съвременните предприятия са в мнозинството си протестанти”[2]. Именно този дух определя политическата позиция на ръководството на днешна Германия. Но трябва да се добави, че има и нещо по-лошо от капиталистическата алчност. Това е неудовлетворената социалистическа жажда за богатство и власт и именно в този дух е заквасено германското ръководство на  социализма.

Възможностите на науката

 Но вярата в потенциала на науката за справяне със социалните кризи остава непокътната до степен, в която науката се издига до равнището на религия. Всъщност общото разбиране, че политиката е в крах, засилва преобладаващото мнение, че науката може да поеме нейното дело. Това означава, че науката трябва да се заеме с подкрепата на уязвимите социални групи, като същевременно възстанови социалното и националното достойнство, разрушено от некомпетентността и целесъобразността на политиката. И е факт, че ученият не може да остане безразличен пред лицето на хаоса. С кризата обикновено се сблъскват моралистите, психолозите и най-вече икономистите. Но това е задължение на всички учени в зависимост от тяхната специалност и познания. Хуманизмът не е разделен на клонове.

Ако науката иска да помогне на обществото, тя трябва да започне с информиране и подготовка на хората, за да осъзнаят проблемите и да бъдат критични към подвеждащата власт. От  друга страна, науката може да допринесе за прехода от отчаяние към надежда, като разкрие трагичната истина, а не като прикрива мрачната действителност. Истинският учен все пак е лидер и трябва да поеме ролята на лидер в критични моменти, да бъде съпричастен към страдащия си събрат и да се бори за преодоляване на кризата. Резултатът тук не е толкова важен, колкото състраданието  (Евр. 11:25).

Наградите на нашите младежи в международни научни конкурси са потвърждение за наличието на здрава психика у учителите и учениците, както и констатацията, че „страната ни не е престанала да произвежда мозъци”! Примерът на лекарите, фармацевтите и фармацевтичните компании, които предоставят безплатни прегледи и лекарства, също е добър пример. Те припомнят примера на нашите лекари от по-ранни времена, които не само са правили безплатни прегледи на нуждаещите се, но и са осигурявали необходимите лекарства на бедните си пациенти. Това обединяване около преодоляването на болката и нуждата, чрез грижата за недохранените и въобще хората в нужда, е самоутвърждаване на науката. В тази връзка се очертава ролята на православното светоотеческо богословие и история, които помагат да се разбере духовният характер на кризата, но също и да се изтъкнат образци на нашата традиция, които са се оказали спасителни в критични времена, като например дългото робство. И  не  само Новият Завет, но и общностният  начин на съществуване и братолюбието, утвърдени в  Православието, пораждат съзнанието за всеки човек като „ближен” (Лук. гл. 10). Древногръцките „κοινὰ” и общежитийните манастири, които основали общностите, са създали цялата човеколюбива традиция на нашия народ — от енорийската грижа до великите благодетели, които днес, както изглежда, са изчезнали. Бюджетната  политика трябва да се провежда от личности с духовен ръст, които  подчиняват материалното на духовното. Homo economicus, завещан ни от Европа, трябва да се превърне в Homo spirutualis (Ε. Θεοδώρου). Но кризата може да бъде предоляна от учения, който поема отговорностите си като част от едно цяло.

Знание и етика, въпреки безкрайните дебати по този въпрос, трябва да се разбират като тясно свързани. За това свидетелстват постиженията в областта на молекулярната биология и генетиката, както и усилията за решаване на екологичния проблем, който е свързан с оцеляването на цялото човечество.

Ролята на науката може да бъде драстична, когато тя се признае за Божи дар, а не за изключително постижение на учените. Технологичните науки могат да бъдат и са хуманистични, като допринасят за освобождаването на човека от това, което възпрепятства нормалното му развитие. Но е факт, че човешката личност не се изгражда от научното познание, колкото и висше да е то, а от връзката на човека с нетварната Божия  благодат. Истински мъдри в  православната традиция са светците. За това обаче е необходимо смирение, според думите  на св. Йоан Златоуст: „Колкото си велик, толкова смирявай себе си”. Това  ни казваха нашите духовни отци в ученическите ни години: „Учи много, за да можеш да подкрепяш и защитаваш тези, които не знаят”!

Опасността от знанието се крие в това, че то може да „надува”, правейки притежателя си арогантен и егоцентричен (1 Кор. 8:1). Народният израз: „Учи, за да станеш човек”, може да означава или издигането на учения в „ближен”, или обогатяването му чрез експлоатацията на неговата наука. И все пак: дори ако ученият не може да овладее кризата, той има възможност да засили човечността и любовта, като откаже да си сътрудничи със създателите и манипулаторите на всяка криза.

Бележки:

[1] Παγκόσμιο Βιογραφικὸ Λεξικό, τ. 8,13).

[2] (Ἡ προτεσταντικὴ Ἠθική καὶ τὸ πνεῦμα τοῦ καπιταλισμοῦ, Gutenberg 1978, σ. 31).