Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Защо в крайна сметка простите неща са толкова трудни? Защо когато прощаваш, гърлото и стомахът ти се свиват?
Защо при думите „Обичам те” се боиш да не би да се съкрушиш или да погубиш себе си? Чуваме мнозина да казват, че се боят да обикнат, за да не бъдат наранени.
Защо е толкова трудно да кажеш едно „Сгреших”, „В крайна сметка не съм прав”, „Не мисля и не постъпвам правилно”, „Сигурно не говорих добре, сигурно проявих егоизъм, сигурно бях агресивен към другия, сигурно те уязвих”? Дали всички тези неща ги изповядваш на своя духовник?
Всичко това е хубаво, гледаме го одобрително, но се затрудняваме да го изпълним. Харесва ни да четем и да слушаме за това, но когато дойде времето да го направим, се дърпаме. Защо? Много просто. Защото едно наранено сърце не може да постъпи правилно дори по отношение на тези основни неща. Една болна душа не може дори едно „Обичам те” да прошепне истински. Отиваме при духовника си, за да кажем „Ах, какво тегля!”, но какво теглят другите от нас, това даже не си го и помисляме.
Искаш да те обичат, но се затрудняваш да обикнеш. Искаш да ти прощават, но се затрудняваш да простиш. Харесват ни хубавите думи, но когато някоя от тях ни изобличава, я отхвърляме, защото просто не искаме да си тръгне демонът, който имаме вътре в себе си. Харесват ни усмивките, романтиката, православната духовност, но проблемът е какво правим на дело. Много пъти молитвата ни е куха. Едни празни думи. Говорят само устата, но сърцето отказва да приеме истината. В 50-ти псалом четем „Помилуй ме, Боже”, но враждуваме против много хора в сърцето си. Отците ни учат да казваме постоянно молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме”, а ние през цялото време измисляме оправдания за поведението си и делата си спрямо другите. Много пъти само чакаме удобен повод, за да се оправдаем.
От всичко това следва, че някои отиват на изповед само за да получат утеха и психологическа подкрепа, но всъщност не желаят истински да се променят и да насочат ума си в правилната посока — в пътя на покаянието.
„Какво не трябва да ям, отче, за да се причастя?” Започни от храната и стигни до това да не ядеш ближния си. Тогава ще сме поставили едно добро начало.
Говорим за цветя и градини. Сънуваме ги и искаме да ги имаме, но отказваме да засадим поне едно цвете и да се грижим за него.
Оплакваш се как другите се държат с теб, но не виждаш как ти се държиш с тях, дори и в най-дребните неща. Много пъти това, което ни интересува, е как да се избавим и да избягаме от отговорността. Затова помисълът „Аз ли трябва да извадя кестените от жаравата?” прониква в нас и управлява нашето поведение.
Ние не знаем Кой е Бог, какво е направил за нас и как действа. И живеем с това свое невежество и безразличие, сътворявайки около себе си един хаос.
Христос не действа по такъв начин, който би ни лишил от свобода — по един угнетяващ начин. Нужно е и ние да направим нещо — едно истинско, жертвено усилие, едно движение към промяната. В противен случай ще се движим в рутината на духовния упадък.
