Над главата на покойната Наташа

1582 0

Автор: митрополит Месогейски и Лавреотикийски Николай
Източник: кратък откъс от книгата “Там, където Бог не се вижда”
Превод: Мартин Ганев

Телефонът прозвъня. От другата страна беше директорката на Държавна болница. Тя набързо премина към въпроса. Една девойка на 19 години, Наташа, е направила вътремозъчен кръвоизлив и е диагностицирана с мозъчна смърт. За съжаление, прогнозираните контролни и диагностични изследвания са излезли и всичко потвърждава окончателна смърт на мозъка. От друга страна, в сърдечнохиругичния център Онасис едно младо момче отчаяно очаква сърце. То е в листата за бъбречни и чернодробни трансплантации наред с хилади други души. Дилемата е голяма: – или скорошното разлагане на органите на Наташа, или дългогодишен дар за живот на приблизително девет наши ближни.

Компетентните лица са се опитали колебливо да говорят с родителите по повод възможността за даряване на органите. Как обаче да стоварят върху непоносимата им болка една допълнителна и трудна дилема? Как да прибавят към тяхното безпокойство натиск за едно непосредствено решение, което изисква знание, хладнокръвие, душевна сила, време и ясно съзнание? Кой е този, който знае правилните и сигурни отговори на въпросите, които се повдигат, за да може да помогне?

В цялата тази напрегната атмосфера родителите искат да знаят мнението на Църквата. Така се обяснява и телефонното обаждане към мен от страна на директорката.

След известно време се намирам в един офис заедно с родителите, управителя на Отеделение за интензивно лечение, един лекар и завеждащата. Напрежението беше очевидно. В началото – кратко мълчание. Аз поех инициативата, за да разчупя мъчната ситуация.

– Докторе, какво точно се е случило с Наташа, попитах аз?
– За съжаление, тя е мозъчно мъртва, отговори той сухо, но не поради суровост, а заради психологическата неловкост и трудност.
– Защо казвате “мозъчно мъртва”, а не “мъртва”? Да не би някак да е жива?
– Живи са някои от нейните органи, които поддържаме механично, а мозъкът ѝ е мъртъв, поради кръвоизлива, продължи той.
– Това, какво точно означава, попитах отново?
– Това означава, че не чувства, не разбира, не я боли, а най-лошото е, че повече не може да се съвземе. Ако отрежем крака ѝ с трион, тя няма да реагира. Ако я облъчим с някакъв силен и светлинен сноп в мрака, нейните очи няма да усетят разликата. Мозъкът ѝ вече е започнал да се разпада. Всичко, което функционира, е единствено поради помощта на апаратите. Въпреки това и останалите нейни органи ще започнат да се разрушават постепенно след известно време. Аз бих казал, че е мъртва.
– Казвате “бих казал”, а не че “е мъртва”? Това не показва ли някаква неопределеност?
– Неопределеността произлиза от изкуствения образ, т.е. че тя диша и сърцето ѝ удря.
– И сте толкова сигурен, докторе, че тя не може да се съвземе, продължих да питам?
– За съжаление, сме сигурни, защото съществуват шест общо теста, които трябва да го докажат и приведат във валидност, а и впрочем сме длъжни да повторим нашата диагноза след известно време, така че да го потвърдим. Никога не се е съвземал някой, който е бил точно диагностициран с “мозъчна смърт”.

Майката някак си ни прекъсна, казвайки:

-Тоест сега само едно чудо…
– Да! Само чудо, отговори объркано лекарят, давайки обаче по този начин някакви погрешни надежди.
Последва мълчание, което прекъснах след известно време с моята намеса.
– Докторе, какво чудо? Възкресение на мъртъв или изцеление на болен?
– Възкресение на мъртъв, отговори лекарят очевидно облекчен от възможността за изход от трудната ситуация, която преди малко самият той беше предизвикал.
Ново неудобно положение и мълчание.
– Ще искате ли да прочетем някоя молитва за детето, попитах някак плахо?
– Разбира се, отче, отговориха с един глас нещастните родители.

Очевидно все още хранят надежди, помислих си аз. А и как да не ги хранят. Когато виждат, че детето им диша, макар и механично, когато чуват ударите на нейното сърце, когато го целуват и то е все още топло, когато тази картина въобще не се различава от онази със състоянието на кома, тогава човек лесно стига до логиката, че “може би е станало някаква грешка”, че “може би ще стане чудо”, “да изчакаме още малко”, обяснения от всякакъв род. Това е толкова естествено; ние се доверяваме на лекаря повече, когато той дава надежди, отлколкото когато ги заличава.

Движихме се нервно по коридора, без да разговаряме. Като че ли очаквахме последния отговор. Междувременно мислех каква ли молитва да прочета. За здраве? Нито го вярвам, нито пък съм сигурен, че тя не е умряла. По скоро чувствам, че детето е мъртво, а ние просто помпим и изпомпваме дробовете чрез изкуствен апарат, поднасяйки на нея въздух, а на нас бавен и мъчителен тормоз. Това са моменти, в които науката и технологията, които даряват живот, самите те ни водят към непосилни безизходици. Да прочета молитва за агонизиращ? Ама не върви, тя не показва трудност и мъчение, не агонизира. Да прочета трисагио? И в това не съм сигурен, нито пък родителите са готови.

Стигнахме до леглото. Наташа беше подута, деформирана и дишаше тежко посредством командно дишане. Майката се нахвърли върху неспособното да отговори на каквото и да е било дразнение безизразно тяло на злощастната ѝ дъщеря. Бащата застана на колене, а лекарят – един изключителен човек – макар да бе привикнал към безброй такива аналогични случаи, светът на неговите чувства не бе повреден, и очевидно проследяваше разчувстван. Навсякъде около леглото имаше икони. Всички очакваха, всеки по свой различен и непознат за мене начин, да прочета молитвата. Аз избрах една молитва от требника и по средата я модифицирах, като импровизирах. Нито Бога можех да залъжа, нито себе си, нито пък да задуша надеждата на родителите. Помолихме се на Бога от една страна да покрие живота на Наташа, да я съпровожда в кризата, през която преминава, а от друга да ни дари сили да прием Неговата воля и просветление, за да преодолеем нашите дилеми със смирение, уважение и вяра.
Извърших отпуста и свалих епитрахила си. Майката хладокръвна се обърна към мъжа си, казвайки:
– Мисля да дадем органите.
– Може би по този начин ще продължим живота ѝ, а на други ще дадем любов и живот. Аз така чувствам, отче.

С навлажнени очи бащата показа, че е съгласен. Самото това решение ги преобрази, подсили и придаде нещо героично на изражението им. Сега копнежът им да оживее тяхното дете се преобрази в тревожно желание да оживеят някакви други души.

Аз ги поздравих и си тръгнах. Тръгнах си разтърсен не толкова от решението на родителите, колкото от напрежението на човешката природа. Нямах никаква отговорност за тяхното решение. Не бях допринесъл за него нито позитивно, нито отрицателно. Те го взеха сами. Просто присъствах в един изключително труден момент.

След няколко дни родителите поискаха да ме срещнат. Приех ги с голяма радост. Хора изстрадали, благородни и достойни, хора с нежно и чувствително съзнание. Те плачеха безспирно. Онова обаче, което в крайна сметка ги безпокоеше, бе, че не са могли да предложат органите на детето си. За съжаление, те не били годни за трансплантиране. Бяха закъснели с решението. Малко след първите сравнителни изследвания и констатации, дори и апаратите не са могли да поддържат в действие измъчените органи на Наташа. Двамата родители преживяваха криза на съвестта; самокритикуваха се, че вероятно тяхната привързаност към детето е лишила от живот много други, коита биха могли да живеят, ако бяха взели решението навреме. Много биха искали сърцето, бъбреците и черният дроб на тяхното дете да функционират все още, макар и в телата на други техни ближни. Същите тези органи да съхранят земния път на други души.

Що за велико нещо е любовта! Да можеш да дадеш живот и от смъртта си! Или да дадеш шанс на някой друг, който най-вероятно не познаваш, посредством смъртта на твой близък! Да можеш да споделиш тялото си с някой твой ближен! Да предложиш любовта си като живот на непознат твой ближен, който иначе не би оцелял, давайки парченца от твоята ипостас. Това е като да хвърлиш кожуха си, както пророк Илия е сторил спрямо Елисей, предвид обстоятелствата, че ученикът на твоята любов ще продължава да се възползва от същата тази благодат. “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели”.

В трансплантацията се борят уважението спрямо дарителя с прегръдката на получателя; дарът на живота, който не ни принадлежи, с предложението на любовта, която дължим към всички. Проличава, че първят случай е много важен и оправдава срама. Вторият обаче е по-велик, тъй като води към благословението на съгласуваността. Затова и най-голямата лична дилема не е дали човек трябва да стане дарител, но дали може да приеме да стане получател.