НАЙ-МАЛКИТЕ ХРИСТОВИ БРАТЯ

945 0

Автор: Мелойски епископ Емилиан (Кутузис)

Превод: Пламена Вълчева

„Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” и „истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.” Това е окончателната Господня отсъда в зависимост от това дали сме помогнали, или не на някой от нашите най-малки сестри и братя. „Окончателна отсъда” означава, че не може да бъде прекратявана или заменяна. Ето защо би било полезно да разберем кое е това, което Бог очаква от нас, за какво говори тук и кои са нещата, заради които  ние може да отидем в живот вечен или във вечни мъки.

Безспорно това има връзка с начина, по който се отнасяме към своите ближни и особено към онези, които отбягваме поради разни причини. Онези, в които не можем да видим Самия Христос, в чиито образ и в чиято природа не можем да видим Христос. „Тия Мои най-малки братя”. Тук Христос нарича Свои братя и  сестри онези, на които ние вероятно гледаме с презрение или които може би смятаме за досадни, крайно неприятни и безотговорни, за лукави и зли, за грешници и използвачи. Онези, от които се пазим и които може би не харесваме.

Възможно е някои от тези хора да са имали нужда от помощта ни, защото са изпитвали духовна потребност, а ние да сме ги пренебрегнали. Или да са търсили пример за подражание, за да скрият вътрешната си празнота, а ние да сме ги отблъснали с безсърдечието и самодоволната си праведност. Тук спадат също и онези хора, които не са успели да открият никъде психологически комфорт и които са като прокудени в този свят. Дали някога сме поискали да им покажем, че сме достъпни и приятелски настроени? Или пък са извършили грехове, тоест са духовно наранени, а ние сме се отдръпнали от тях. Не казвам да бъдем съпричастни на греховете им, а да не ги отхвърляме като човешки същества. Също така ако са се забъркали в неприятности, включително ако са станали пленници на собствения си задушаващ начин на мислене и поведение, ние отново сме се отнесли към тях с пренебрежение, обръщайки им гръб и продължавайки по пътя си. Разбира се, не всеки има уменията на социален работник или духовна сила да се справи с такива тежки случаи, но Христос не би поискал от нас нещо, което  самите ние не притежаваме. Как да ви нахраня духовно, ако аз самият  гладувам? Как да ви облека, ако аз самият съм гол откъм добродетели? Как да ви излекувам, когато аз самият боледувам дори повече отколкото всички вас взети заедно? Как да ви избавя от мрежите, в които сте се уплели, или от задънената улица, когато аз самият съм в безизходица и не зная кое е правилното за мен и какво Бог иска от мен? Всичко тези главоблъсканици са неуместни, макар и да имат своето основание. Христос  ни призовава да започнем да виждаме в другите Самия Него. Ако Христос почука на вратата ни и е гладен, жаден или гол, ако е болен или в затвор, дали за Него ще е проблем, ако ние нямаме храна, вода, дрехи, дар за лекуване и власт да Го освободим от затвора? Не, няма да е проблем. Той е всемогъщ Бог и би могъл да има всичко това и дори много повече, и наистина не тревожи дали ще бъдем в състояние да Му помогнем. Той е претърпял всичко това преди Своята смърт, и никой от нас не е имал нито властта, нито средствата да предотврати Неговото страдание. Фарисеите Го осъждали, че ядял с грешници, Иуда Го предал, имало хора, които Го хулели, удряли и обиждали. Така че, ако ние, неспособните да променим нищо, бяхме станали свидетели на Христовите страдания, дали с лекота щяхме да проявим състрадание, разбиране и малко любов.

Именно това направили Неговата Пресвята Майка, жените мироносици и свети Йоан Богослов, когато Иисус бил разпнат. Разбирането, състраданието и любовта са безплатни и ние можем да ги проявяваме дори когато нямаме възможност да помогнем на човека материално. Можем да ги проявяваме дори когато не сме наблизо. Можем да ги проявяваме от разстояние с топла молитва за всички страдащи. Проблемът, който стои пред нас обаче, е, че в нашия злонравен брат — злонравен според нашите критерии — ние не успяваме да видим Христос. И за съжаление, това понякога зависи от мнението, което имаме за самите себе си. Това да гледаш на някого с презрение, автоматично показва, че се мислиш за нещо повече от него. Да подминаваш нечие страдание показва, че твоето сърце е буца лед, която духовно ще вледени цялото ти същество. Да смяташ другите за по-малко духовни, умни, способни, приятни или щедри от теб, просто означава, че се мислиш за нещо повече от тях. Това е липса на смирение. Тази наша себичност ни кара да гледаме на хората като на нещо незначително, като на същества по-нискостоящи от нас. Няма истинска любов без смирение и смирение без истинска любов. Иисус буквално е разорил Себе Си заради нас. Ние буквално разоряваме другите заради себе си. Разоряваме ги със своите думи, действия, зломислие и зложелание.

И всичко това се дължи на нашия горделив начин на мислене и действие. Колкото повече ходим на църква и колкото повече се молим, толкова повече вярваме, че имаме правото да съдим другите и да ги слагаме на мястото им. Това не е христоподобно, това не е емпатия, това не е състрадание, това не е любов. Това е нашият билет за осъждане. Ако мислим сериозно за вечната  си участ, трябва да се постараем да бъдем по-малко претенциозни и повече жертвоготовни.

Няма лесен път към вечността. Единственият път — това е пътят на Кръста. Или разпъваме себе си заради другите, или стоим до разпятието на другите, предлагайки им онова, което Бог ни е дал. Това може да е вода или любов. Но не и осъждане или отхвърляне. Защото ако ги осъдим или отхвърлим, най-вероятно след това многократно ще съжаляваме.

2019 г.