Най-непредвидимият враг

987 0
sebe-si

Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов

Някога един монах казал, че от нищо не се е плашил толкова много в живота си — нито от дявола, нито от демоните — колкото от самия себе си. Неговото аз било най-големият звяр, най-гладният, най-свирепият, най-непредвидимият.

Не се укротява лесно азът, не се обуздава с човешки сили. За да го опитомим, са нужни усилия, битка, болка, разсъждение, молитва и настояване. Когато успееш да го опитомиш макар и за малко и се качиш върху него, трябва да направляваш юздите, за да го водиш в правилната посока. Тази посока е царството небесно.

Най-голямата грешка в духовния живот е да си мислим, че познаваме другите и себе си. Каква съвършена заблуда! Ние изобщо не се познаваме. Длъжни сме да се отречем от своето аз, да се отречем от пътя на грехопадението и да се опитаме да се издигнем високо. „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби” (Иоан. 14:21). Мнозина отиват да се причастят не с Христос, а с някакво въображаемо себеподобие. Св. Причастие е лекарство за безсмъртие и изцеление, а не награда за нашите духовни  достойнства. Ако искаме да се причастим с Христос и да седнем на трапезата, на която Той ни зове, сме длъжни да изслушаме и да последваме онова, което ни казва.

В Църквата ще се спасят онези, които не търсят себеоправдание, а изцеление. Подобно на гмуркачи, които копнеят за морските дълбини, ние сме длъжни да влезем в сърцето си, за да можем с помощта на себепознанието да открием своята болест и да потърсим изцеление. Много пъти искаме духовникът да промени  начина, по който гледа на духовните ни проблеми, вместо ние да се променим и да влезем в пътя на Бога. Много пъти отиваме да се изповядаме, държейки в джоба своето оправдание. Отиваме да оправдаем себе си, да кръстим греха си добродетел, за да ни допуснат до св. Причастие и да се почувстваме добре, но раната остава и духовната смърт е наблизо.

Не искаме да се поправим и променим, но искаме да се причастим. Мнозина гледат на св. Причастие като на нещо символично и формално: така, за здраве да се причастим. Отиваме пред св. Потир със странен религиозен сантиментализъм, но рядко с жажда за покаяние и промяна. Искам да се причастя, но не искам да променя нищо в живота си, понеже там всичко е наред.

Търсим снизхождение от духовниците, молим ги да не ни налагат дълги молитви и пост, за да не се преуморим, а от друга страна искаме Христос.

Това е най-голямата заблуда в днешната епоха — да искаме да промени Христос, вместо своето аз.

Нека тръгнем по пътя на изцелението и промяната, без оправдания, а с готовност да поемем отговорността и да последваме изцелението на каквато и да е цена.

Ако обаче животът ми не е причастен на Христос, аз не мога да се причастя. Ще разстроя някои братя, но това, което правят мнозина като казват  „Не пречи това, не пречи онова, хайде сега… ”, не е редно. Съжалявам, но от момента, в който душата започне своето пътуване към деня на Съда, всичко е от значение… И когато казваме всичко, значи всичко. Мислите, делата, желанията… Всичко ще стане явно, както се пее в тропарите на Неделя Месопустна. Да внимаваме да не се подхлъзнем, вярвайки, че „Това не пречи и нищо не е станало!”. Ако смятаме така, значи все още се намираме в духовно заслепение.