Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Научаваш диагнозата и загубваш почва под нозете си. Това е онзи миг в живота ти, когато се изправяш пред смъртта не като нещо далечно и чуждо, а като едно събитие, което докосва дъха ти. Именно тогава стоиш и гледаш на живота си като на един мит. Именно тогава си мислиш, че ракът е просто един фарс. Наистина ли съм болен от рак?
Вече нищо няма значение, а дотогава всичко е имало значение. Всяка низост престава да съществува. Всяка безсмислица, с която прекарваше дните си, вече е извън твоето ежедневие. Вече няма време за банални неща. Дните минават, месеците минават. Влизаш в битката със звяра, който е дошъл толкова неочаквано в живота ти. И там, вътре в битката, там, в твоята сърцераздирателна болка, в теб изгрява светлина. Толкова болка, но и толкова светлина.
Звярът обаче е страшен. Един звяр, който основно иска да разкъса волята ти за живот, да съкруши всяка надежда, да заличи радостта и мира на сърцето ти.
Всеки ден, всяка терапия, всеки съжалителен поглед, който получаваш, всеки изгрев и запад е една битка. И се уморяваш. И прегаряш се. Душата ти прегаря.
Ракът е безпощаден. Идва толкова свирепо, но същевременно и толкова нежно. Нежно като милувка, която дори не усещаш и мислиш, че е лъжа. Но не е милувка. Не е и лъжа. Тогава всичко се променя. Ти също се променяш. От теб зависи как ще се промениш. Сигурното е, че няма да останеш същият. Това е единственото сигурно.
Ще заплачеш. И това е сигурно. Но тези твои сълзи няма да са като другите, които си пролял. Тези сълзи ще са различни. Ще са пълни с живота, който неочаквано е бил застрашен. В тези първи твои сълзи ще откриеш себе си и живота си. В тези първи твои сълзи навярно ще видиш за първи път суетността на този свят и крехкостта на живота. В тези първи твои сълзи ще видиш и ще оцениш навярно благото на здравето, на отсъствието на болка.
Не, този постинг няма за цел да ни натъжи, а да ни накара да спрем най-накрая да роптаем, понеже имаме здраве, понеже имаме хиляди блага!
Нека най-накрая спрем да живеем с ропот и злочестие, с унилост и капризи, понеже имаме много благословения в живота си.
Трябва ли да дойде ракът, за да оценим всичко, което имаме? Трябва ли да загубим всички блага, които имаме в живота си, за да ги оценим?
Попитай някой онкоболен, поговори с него и ще видиш колко е признателен, че се е събудил, без да изпитва болка, че е могъл да спи, без да се събужда и да повръща, че може да види слънцето, че може да си поеме дълбоко въздух, че може да яде макар и малко, че може да говори и да се смее, че може да дойде макар и за малко в храма и да се причасти, че може макар и за няколко минути да излезе на разходка, че може да прегърне и да бъде прегърнат, без да изпитва болка, че може да има мечти за следващото лято, както имаш и ти…
Да, ракът е страшен и болезнен. Не е необходимо да дойде в живота ни, за да се променим, за да го видим в дълбочина, за да погледнем вече правилно на нещата, за да придобием най-накрая правилни приоритети, за да оценим своето здраве и време.
Погледни живота на онкоболния. И тогава ще видим дали ще продължаваш да се оплакваш от своя живот. Как смееш, човече, да имаш оплаквания, когато животът ти не минава по болници и в болничното легло? Как смееш, човече, да имаш оплаквания? Как смееш, човече, да негодуваш за благословенията, които имаш в живота си? Как смееш, човече, да роптаеш за незначителни събития и да се разочароваш от дребни неща, когато някой твой съсед или твой познат в този момент стене от болка, подлага се на химиотерапия, поглежда се в огледалото и не може да се познае заради загубените килограми, опадалата коса и изгубената младост само за няколко месеца?
Какво ще отговаряме пред Бога, когато ни призове и доведе пред нас всички тези хора, които макар и сред болката не се оплакаха, които макар и сред рака не роптаха колкото ние роптаем?
Колко пъти мисля за живота си, в който има толкова много блага, а аз ги смятам за даденост и така изпадам в неблагодарност или в принизяване на всички тези благословения. Какъв отговор ще дам?
„Боже мой, прости ми моята неблагодарност!” — казвам отново и отново.
„Боже мой, прости ми, че не Те славословя, че не оползотворявам както искаш времето на моя живот!”.
„Боже мой, дай ми просветление да се събудя без шамара на болестта; просветли ме да оценя правилно живота и хората, без да се намирам под заплахата да ги загубя!”.
„Боже мой, озари ме да видя ясно радостите на живота! Помогни ми да не остана в злините, а да влагам добър помисъл, прост помисъл и да остана във всички тези блага, които имам в живота си!”.
„Боже мой, отвори сърцето ми за милостта и прошката, за любовта и смирението, за благодарението и славословието; отвори сърцето ми за цялата тази любов, която приемам от хората около мен и на която много пъти не отдавам подобаващо значение!”.
„Боже мой, дойди в живота ми, дойди в живота ни и ни промени, без да се наложи да изпитваме болка… Никой не заслужава да живее с болка. Ти обаче, Незлобливи и Човеколюбиви Господи, знаеш по-добре от всички нас; и каквото допуснеш, нека го оползотворим. Каквото и да е то. Дай ни търпение и сила да излезем победители! Очистени от смъртта на греха. И с чист поглед да живеем времето на живота си преди да влезем във вечността заедно с Теб!”.
