Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Човекът по своята природа е социално същество. От детска възраст до старост той има нужда да живее заедно с другите, да разменя възгледи, да изразява мнения, да споделя опити, да описва състояния, да дава и да взема. В своите изяви – от най-елементарните до най-сложните – човекът възприема околните през призмата на установени критерии. Всички ние осъзнаваме, че отношенията ни с близките не трябва да са повърхностни и закотвени във външни форми и схеми. За съжаление обаче ние трудно съумяваме да постигнем това. Предпочитаме да познаваме много хора, но повърхностно. Предпочитаме широко социално обкръжение пред това да имаме малко приятели, добри и верни. Живеем с убеждението, че не трябва да сме асоциални, не трябва да избягваме контакти с непознати, но стигаме до другата крайност – до агонизиращото желание за нови връзки. И защо? Защото мислим, че многото познанства, новите познанства ще ни донесат търсеното щастие. В крайна сметка такова нещо не се случва.
Подобно поведение се наблюдава постоянно и в Църквата. Ще ви разкажа нещо, което лично съм наблюдавал (всъщност не е изключено и вие да сте били свидетели на такъв случай). Качва се на амвона енорийският свещеник, проповядва, увещава ни да се покаем, да се подвизаваме, духовно ни направлява. Но никой не се трогва, никой не го слуша, никой не отдава значение на думите му. След няколко дни в храма идва друг духовник – било то от съседна митрополия, от друг манастир или от Света Гора. Вярващите го виждат за първи път. И той изнася проповед, казва същите неща, които е проповядвал познатият им енорийски свещеник. Но сега всички слушат, всички се трогват, всички „извличат духовна полза“. Защо става това? Защото хората се очароват не от това, което е казал новодошлият (същото им го е казал и енорийският им свещеник), а от това, което техният помисъл ги кара да вярват за непознатия проповедник. Внимавайте, не казвам, че е виновен чуждият духовник! Той е дошъл, за да принесе духовна полза, но същевременно не трябва да се отнасяме с пренебрежение към духовните напътствия на нашия енорийски свещеник.
Кои са причините за това пренебрежение?
Тъй като виждаме често енорийския си свещеник и сме го опознали, навярно сме констатирали и някоя негова слабост. Разочаровани от него, ние го осъждаме. Ето защо каквото и да ни каже, то вече не ни трогва, не ни докосва, свикнали сме с думите му. Замислете се, няма ли да стане същото и с който и да е друг непознат свещеник или монах, ако той започне да идва често в енорията ни. Ще започнем да го опознаваме. Тъй като нашите критерии са повърхностни и недуховни, постепенно изпитваното в началото благоговение пред неговата личност ще бъде изтласкано от осъдителни помисли. По този начин ние ще го принизим. Ясно е, че не след дълго ще отхвърлим и него, както сме отхвърлили и първия енорийски свещеник, и ще почнем да търсим някой друг, непознат духовник – „по-съвършен“, „по-свят“, който да ни „вдъхновява“.
Разбира се, всичко това е доказателство за нашия егоизъм, за желанието да бъдем удостоени с благоволението именно ние да имаме за духовен наставник някой прочут старец, някой владика или някой игумен. Мислим се, енорийският ни свещеник не е достоен за нас. Внушаваме си, че ние не заслужаваме именно той да ни изповяда, да чуе греховете ни и да ни даде съвет.
Във връзка с казаното нека си припомним библейския текст: „Никой пророк не е приет в отечеството си“. Христовите сънародници не постъпиха ли така със своя пророк? Когато сам Христос отива да проповядва в синагогата, те, вместо да слушат внимателно и да извличат духовна полза от чутото, Го принизяват чрез помислите си, които намират и външен израз в думите: „Добре, Този не е ли синът на дърводелеца, не е ли нашият съсед? За кого се мисли сега, че ни говори така и ни проповядва?“.
Търсещият истината човек ще извлече духовна полза от общуването си с всекиго, без значение дали той е светогорски монах, свещеник, преподавател, неука баба, или пък съсед, съпруг (съпруга), дори дете. Условията за това са следните: човек не само трябва да притежава умението да вижда и да слуша, но е необходимо и духовните му сензори да не са поразени от егоцентризма.
Помислете колко много хора са познали примерно стареца Паисий, колко много са взели неговото благословение. Всички те дали реално са извлекли духовна полза от общуването си с него? Дали след срещата си с него животът им се е променил? Всички тези хора станали ли са светци, като са му подражавали? Отговорът е: малцина. Но защо? Защото повечето от тях са търсили стареца, за да удовлетворят своето любопитство, впечатление от това, което са чували за него. Те не са имали покайно разположение, не са могли да извлекат духовна полза от общуването си с него, да променят начина си не съществуване и да заживеят така, както старецът им каже или както самият той е живял. Физическата среща с него е била единствено достатъчна за тях. Тази среща им е била необходима, за да разказват за нея пред близки и приятели. Нима виновен за това е бил старецът Паисий? Естествено, че не. Къде и у кого да търсим тогава вината? Вината е в помисъла на тези, които са го доближавали, което обаче е далеч от православната духовност.
В крайна сметка интересува ли ни дали това, което сме чули, е правилно, здраво и духовно? Или единствено ни интересува дали говорещият стои високо в нашата „ценностна стълбица“? Това мислене прилича на нещо друго, което съм забелязал. Дяконът казва: „Със страх Божий…“ и приканва вярващите да се причастят с Христос. Някои християни обаче умишлено не вземат причастие от свещеника, а искат да се причастят от ръцете на владиката или ако няма архиерейска св. Литургия, отиват при свещеника, когото са оценили като по-достоен в сравнение с другия, който според техните критерии не притежава необходимите за това свещенодействие качества. Това обаче е богохулство. С подобно решение и поведение такива християни едва ли не заявяват следното: владиката причастява с един Христос, а игуменът, йеромонахът или брачният свещеник – с друг Христос. Възможно ли е един Христос да ни предава от св. Потир свещеникът, когото някои смятат за свят човек, а друг Христос да ни предава някой грешен (според нечий помисъл) клирик?! Излиза, че за християните, които разсъждават по този начин, от първостепенно значение е кой ще им даде Христос, а не приемането на Христос! Всичко това доказва колко повърхностно възприемаме християнския живот. Все още не сме схванали смисъла на християнската вяра и не сме опознали духа на богоносните отци на Църквата, които многократно са повтаряли тези истини, за да ни помогнат да осъзнаем същностното, а не да бъдем подвластни на егоизма и преходното.
Много правилно са казали, че истинската любов не е онази, която издържа дългогодишната раздяла, а тази, която издържа дългогодишната близост. Въпросът, с други думи, е дългогодишната близост да не стане отрова за връзката ни с нашия съпруг/съпруга, с приятелите ни, с енорийския ни свещеник, с духовника ни. Защото за съжаление това става. С течение на времето, вместо да се уважаваме повече, вместо да се обичаме по-дълбоко и истинно, ние ставаме подвластни на злите помисли. Близостта ни се изражда в привикване. Резултатът от тази промяна е обезценяването на другия до нас, а той си е все същият човек, който ви е ентусиазирал при първата среща или в когото сте се влюбили преди време. Какво се е променило тогава? Променил се помисълът ви. Начинът, по който мислим за другия.
Бог ни е дал свободата на избора. Дал ни е отговорността за нашия живот. И ние сме призвани да изберем. Призвани сме да не се отнасяме повърхностно към взаимоотношенията си, към случващото се около и с нас. Призвани сме да възприемаме всичко с благоразумие и разсъдливост и да живеем пълноценно. Призвани сме да постигнем целта на нашето сътворение, а тя не е свързана с придобиването на вещи, с безкрайните и блудкави социални познанства. Не е свързана с многото плътски преживявания, с професионалното утвърждаване или с придобиването на авторитет и създаването на добро име в обществото. Не! Целта на нашия живот е друга, а именно – да завоюваме и да бъдем завоювани от Любовта и Светлината, каквото и да ни струва това. Целта на нашия живот трябва да бъде да обикнем Любовта, да се озарим от Светлината на Божията благодат. А къде може да стане това? В Църквата. Как може да се реализира това? Като живеем в смирение, като се покайваме за греховете си, като подхождаме с любов към всички и имаме добри помисли.
Нека поставим правилно приоритетите в живота си! На първо място – връзката ни с Бога, която е връзка между Баща и чедо, основаваща се на прошката и взаимността. Знайте, че въз основа на връзката ни с Бога ще успеем да изградим здрави отношения и с нашите близки!
