НАШЕТО ОБЩО ПЪТУВАНЕ

500 0

Автор: архим. Павел Пападопулос

Превод: Константин Константинов

Наистина понякога не чувствам твоята болка, тревога, стрес, сърцебиене, напрежение, умора и навярно те разстройвам. Но не ми се сърди, защото не че не ми пука, не че съм безразличен, не че не те обичам. Навярно в онзи момент съм „другаде”. По-скоро не обърнах достатъчно внимание на това, през което минаваш, или не те забелязах по начина, по който би искал да те забележа и да те подкрепя.

Не искам да се оправдая, затова и искам прошка, затова и се трудя, затова и оставам „тук”. Ти имаш твоите проблеми, както и аз. Ти може да се чувстваш някак, аз може да се чувствам различно. Трудно е, когато си отморен, да разбереш уморения. Трудно е, когато си радостен и безгрижен, да разбереш наскърбения и угнетения. Трудно е, когато не изпитваш болка, да почувстваш този, който я изпитва. Трудно е, когато си сит, да разбереш гладния. Но това е нашата борба. Това е пътят на нашето общо пътуване.

Това е пътят на любовта, която зове теб и мен да не сме безразлични, а да се съразпнем с другия, да му състрадаваме, да го разберем и почувстваме.

Затова те моля за прошка. Затова се моля Бог да ме просвети да не попадна отново в капана на безразличието. Защото безразличието или нехайството за това, което чувстваш, за това, през което минаваш, е голямо падение за мен.

Защото грях е не само ако ти сторя зло. Грях е и да не ти сторя добро, когато мога. И със сигурност е хубаво да ти помогна, дори и малко, да носиш кръста си, рожба на безпощадното всекидневие. Извинявай, че и аз не бях като добрия самарянин, който не подмина (ближния), не бе безразличен, не гледаше своето удобство, застана на висотата на жертвената любов, давайки топлина, утеха и топла прегръдка на ближния,  който страда и в онзи час е в нужда.

Дано и аз, и всички някога придобием това съзнание на добрия самарянин, за да можем с живота си да даваме кислород и живот, радост и облекчение в живота на другите.

***

Не пари, подаръци или сигурност можеш да дадеш на другия. И тях (разбира се). Но мисля, че значимото е да накараш другия да се усмихва. Това е най-голямото благословение, най-големият дар, който можеш да му дадеш. Да го накараш да се усмихва, да се смее. Както и най-големият дар, който можеш да приемеш от другия. Неговата усмивка, смях, радост.

Не съществува по-красив звук от смеха на любимия човек и няма по-красива гледка от неговата усмивка. Това опитайте — да накарате другия да се усмихва. Защото дори и да се лишавате от много неща, ако съществуват усмивката и смехът във вашата връзка, всичко се смекчава и накрая се преодолява. Благословение е да раздаваш и да приемаш усмивки.

***

Достойнството  на нашето съществуване е лъжеусещане, след като само по себе си нищо не струва, защото губим личността си и  осакатяваме  живота си, когато живеем в самохвалството на автономността. Само истинските отношения придават ценност на полетата на живота ни. Само чрез връзката ни с другите осъществяваме смисъла на живота, който е в общението, в постигането на безначалната любов, която освобождава истината.

***

Престани да гледаш другия в ръцете, в устата, в косите, в нозете… Престани да гледаш страстите му, богатствата му, копнежите му, мислите му, плътта му и го виж в очите. Погледни го с милост и състрадание, с благост и нежност, с доброта и любов. Така и ти  погледни другия; както Господ гледа теб.