НАШИТЕ ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ВЪПРОСИ

338 0

Автор: о. Спиридон Скутис

Превод: Константин Константинов

На въпроса на Господ „Какво искаш, човече?“, ако отговорът не е „Тебе, Господи“, тогава всичко друго, каквото и да е то, ще доведе човека до идолослужение и до отклоняване от пътя на живота.

За да последваме Христос, трябва да Го разберем, да Го оставим да ни говори и да Го изслушаме. „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20).

Искаме ли Христос в живота си? Гледаме ли всяко наше дело през микроскопа на Евангелието? Живеем ли този живот като подготовка за царството небесно? Ако отговорът е „да”, тогава сме положили основите, за да построим нашето спасение. Ако пък отговорът е „не”, дори и присъствието ни в храма по време на службите няма да ни бъде от полза, защото в живота си оставаме неразкаяни.

Много пъти в молитвата си искаме не ние, а Христос да се промени.  Искаме Христос да види нещата, както ние искаме, а не ние да видим нещата в живота си, както Господ желае.

Толкова малки и прости въпроси, а е толкова трудно да получат отговор.

Какво искаме от живота? Какво искаме от брака си? Защо създадохме деца? Как виждаме децата си и какво искаме от тях? Какво искаме от Христос? Какво означават спасението и царството небесно за моя екзистенциален път? Защо ходя на църква? Какво е това, което търся от Бога? Искам ли Го в живота си? Виждам себе си в огледалото…  Остарявам, разболявам се, започвам да не мога да правя всекидневни неща. Смъртта ме гледа отблизо, ала Господ е там с отворени обятия, за да се втурна към Него. Какво правя в крайна сметка? Какво направих в живота си? Каква следа оставих?

Въпроси, които задаваш, въздишайки. Много пъти не намираш какво да кажеш, но винаги любовта е отговорът, който подхожда на всички екзистенциални въпроси, които имаме в себе си.

Всеки отговор е част от пъзела, който съставя картината на моя живот и път. Но много пъти се боим да отговорим и затова изпадаме в депресията.

Да гледаме на живота като на подготовка, да правим малки и добри неща в нашето всекидневие.

Наистина, как бихме изживели едно денонощие, ако ни кажеха, че то е последното в живота ни?

Може да не успеем да обикнем напълно всички хора и своите врагове, но е достатъчно да се покаем за греховете си, да „видим“ немощите в нас. Дадени са ни харизми и възможности, за да станем богове по благодат, раздавайки любов и милост на братята ни. Нека не ги хвърляме на боклука. „Говори ли някой, нека говори като Божии думи; прислужва ли някой, нека прислужва по силата, която Бог дава, за да се прославя във всичко Бог чрез Иисуса Христа, Чиято слава и владичество е вовеки веков Амин“ (1 Петр. 4:11).

Да се отнасяме сериозно към живота. Да поставим доброволно основата, за да знаем какво искаме и накъде вървим. Да поставим нашето съществуване в една конкретна орбита. Да не акробатираме между страстите и добродетелите.  Не можем да бъдем и с Христос, и с дявола. Да отговорим на тези въпроси не както ние бихме искали, а както Господ повелява по Своята воля.

И тези евангелски отговори ще станат за нас живот и благодатта ще ни покаже пътя.

Не искам да стана нещо, което не съм, искам просто да разбера себе си. Искам просто да позная себе си и да обикна Този, Който ме е сътворил. Но посредством немощи, грехове, падения най-малкото зная, че Някой ме обича толкова много, че Неговата любов няма край. „А най-вече имайте усърдна любов един към други, защото „любовта покрива много грехове“” (1 Петр. 4:8).

Нека настъпи часът, когато ще застанем пред Господа с рани на покаяние, а не с рани, които сме причинили на другите.

Всекидневно Христос идва да ни предложи брак. Нека кажем голямото „да”.