Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Пламена Вълчева
Притчата за богаташа и Лазар е много интересна, защото в нея откриваме множество дълбоки богословски тълкувания. Но аз бих искал да обърна внимание на нещо, което е видимо на повърхността на тази притча.
Богаташът пирува, а наблизо е бедният Лазар. Ситуацията е на пръв поглед странна. Дали богаташът наистина не е забелязал, че до него живее този нещастен човек? И наистина, той всеки ден пирува, облича се пищно, храни се обилно, а наблизо живее този сиромах, за когото той знае. Защото, когато богаташът умира и се озовава в ада, той се обръща към Лазар, той знае, че някога е имало такъв човек близо до него.
Отговорът на този въпрос е много прост. Всички ние сме чували за „избирателно виждане“. Често и понякога несъзнателно ние изтласкваме от зрителното си поле онова, което не ни харесва, което не ни допада, което не ни носи радост и удоволствие. Точно както и богаташът със сигурност е знаел, че съществува някакъв нещастен Лазар, но това знание не е добавило нищо към неговата радост в живота. И така, това формално знание никога не е успяло да се превърне в истинска любов.
Ние често се сблъскваме с най-различни неприятни обстоятелства в живота си и понякога в душата ни се заражда определено чувство на съжаление, но в повечето случаи по-далеч от това съжаление ние не стигаме. И е нужно да разберем, че там, където има съжаление, а няма дела, няма не само любов, но дори и начатък на любов, това е просто естествената реакция на една все още жива човешка душа спрямо чуждата болка и проблем.
Съжалението — това е недеятелна любов. Онази любов, към която сме призвани, но която не желаем да осъществим. Всъщност всеки един от нас има свой личен Лазар. Онзи Лазар, когото не искаме да виждаме, когото прогонваме и близо до когото съзнателно или несъзнателно не желаем да бъдем, който не бива да участва в нашия така наречен празник на живота, за да не развали радостта ни. Но в същото време Бог ни гледа не през нашия поглед, а през погледа на същия този Лазар, при когото непрестанно ни отвежда.
Искам да пожелая на всеки от нас, преди да се зарадваме на ежедневните радости, които Бог ни изпраща в изобилие, да се спрем и много внимателно да се огледаме около себе си. Къде е същият този Лазар, който като „трънче“ боде извътре сърцето ни? Боде ни, но не можем да го извадим. Защото единствено благодарение на това „трънче“ ние ще влезем в царството небесно.
