НА ЗАДУШНИЦА РАЗМИСЪЛ ЗА САМИТЕ НАС

825 0

Автор: протойерей Александър Авдюгин

Източник: zavet.ru

Превод: Пламена Вълчева

Съществуват две безспорни истини. Първата е, че всички ще умрем, а втората — че не знаем кога. Някои хора постоянно подлагат на съмнение втората истина, изхождайки от поредните статистически данни за средната продължителност на живота. Има само един начин, по който да противодействате на тяхното упорство: заведете ги на гробището. На плочите и паметниците задължително са изписани две числа, които опровергават всички статистически данни.

Човек не знае колко години живот го очакват, защото не той определя кога ще се роди и кога ще умре.

На пръв поглед всичко е пределно ясно и очевидно и няма нужда да се повтарят банални истини, но това е един от онези случаи, в които две и две не прави четири.

Неизбежността на смъртта по никакъв начин не е станала главното събитие в нашия живот. Дори и сред православните прословутото „помнене на смъртта” се възприема като най-обикновен израз, който изобщо не се отразява на ежедневните ни дейности и задачи. Само вечер, когато внимателно четем вечерните молитви, ние си спомняме: „Ето, пред мен лежи гробът, пред мен е смъртта.” През останалото време нашите мисли и дела се определят от земната ни вечност.

Оказва се, че трагичните събития са единственото средство, което може да ни застави да се замислим за нашата собствена смърт. На всяко погребение, с изключение може би на погребенията на някои знаменитости, които приличат повече на спектакъл, ние волно или неволно се поставяме на мястото на починалия.

Мярата за нашето нехристиянство”  пред лицето на смъртта

Воплите на онези хора, които обвиняват Бога в жестокост и допускане на трагедиите и смъртта, са вопли на собствения им страх. Човек по друг начин не би могъл да се убеди и да проумее, че земното битие не е вечно. Днес на практика не съществуват други способи за вразумление. Защото за някои хора дори праведността и светостта на подвижниците са резултат от някакви благоприятни условия и особени обстоятелства или просто легенда.

Да говорим за „жестокостите” на Бога при положение, че сме безверни, безотговорни и небрежни, е не само несправедливо, но и некултурно. Христос не е жесток, Той просто стои встрани и плаче, виждайки за какво използваме своята свободна воля…

И така, остава само едно средство, което може да ни накара да се замислим за вечността. Думите „Неговата (нейната) смърт ме промени (вразуми)”, въпреки цялата си трагичност, имат безспорно възпитателен характер.

Много често при кончината на някой близък или познат у нас възниква усещането, че много на пръв поглед съвсем естествени и обичайни постъпки, мисли и разговори са неуместни, тоест всичко онова, което по принцип смятаме за  обичайно и нормално в нашето ежедневието. Това чувство на объркване, неразбиране и неловкост е именно мярата за нашето „не-християнство”. Именно тази „празнина” се запълва от така популярните днес погребални суеверия.

Волно или неволно, осъзнавайки, че всички наши земни и материални придобивки са суетни пред лицето на смъртта, а духовните — толкова немощни и слаби, че не могат даже да приглушат надигащите се вопли  „Защо?” и „За какво?”, ние се опитваме да запълним  пролуката, която се е появила.

Тук веднага се намесва лукавият — чрез още „правила” за поведение и действие. С една-единствена цел — да ни накара да танцуваме в ритъма на езичеството. Не на молитвата и съкрушеното сърце, не на църковното възпоменание, а на измисления от врага „ред”, чиято основна цел е да сме погълнати от задачи и да се откъснем от мисълта както за починалия, така и за самите себе си в недалечното бъдеще.

Защо на опелото свещеникът не носи черни траурни одежди, а светло облачение?

 В своите ежедневни молитви Църквата винаги ни напомня, че трябва да се готвим старателно за неизбежното за всеки човек събитие — прехода във вечността. Това съвсем не означава, че християнинът винаги трябва да е тъжен, безрадостен, мрачен и печален. Съвсем не! Веселостта и жизнерадостта не намаляват от помненето на смъртта, напротив — те стават по-ценни и по-скъпи. Именно поради тази причина на опелото свещеникът не носи черно траурно облачение, а светлите одежди на бъдещото възкресение. С това също така можем да обясним защо вярващият охотно разсъждава и говори за собствената си смърт, а този, който живее без Бога, философства по схемата: „Всички ще отидем там” и се опитва да не мисли за неизбежното.

Цял живот ще помня думите на една престаряла 90-годишна жена, която до края на дните си успя да съхрани светлото си отношение към света и към хората. Тя беше преживяла всички катаклизми на историята, беше погребала много близки и познати, но дори и в старостта си, която беше съпроводена от болести, не изпадна в униние.

В отговор на въпроса ми как е възможно да се живее и да не се тъгува, старицата извади от овехтялата си дамска чанта един стар поменик, отвори го и каза: „Ето, аз се моля за моите покойници, а те ме пазят тук и обещават да ме посрещнат там.”

Затова молитвата ни за починалите не е напразна и няколко пъти в годината Църквата ни напомня за това в дните, определени за задушница. Тя ни моли именно днес, а не утре, да си спомним за онези, които вече са застанали пред Божия съд. Нашите молитви за починалите —  това е размисъл за самите нас, защото времето е толкова бързотечно.