На повърхността всичко е спокойно

491 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Когато хората влязат в Църквата и станат „по-духовни”, те започват да култивират молитвата по свой начин. Тогава започват да си мислят, че живеят „по-спокойно” и че спокойствието в душата им е доказателство за тяхното духовно преуспяване. Много пъти обаче това спокойствието е повърхностно и поради тази причина опасно. Затова и много често виждаме, че тези хора реагират гневно, когато някой или нещо ги извади от тяхното фалшиво спокойствие. Понеже смятат, че другите са отговорни за смута в душата им, те често стават склонни да се отдръпват, доказвайки с това погрешния начин на своето мислене.  И предпочитат своето „спокойствие” пред другите хора, своята „сдържаност” пред човешкото общуване.

Някой може да каже, че и монасите постъпват по същия начин, особено пустинниците, които се отдалечават от света, за да могат по-лесно чрез безмълвието да култивират общението си с Бога. Но трябва да отбележим, че безмълвието, към което се стремят пустинниците, не бива поставено пред любовта им към другите. И ако това стане,  то е неправилно.

Виждаме, че преподобният старец Паисий се е лишавал от молитвата и безмълвието на килията си, за да се отзове с готовност на призива на хората и да ги изслуша; да чуе болката им, оплакванията им, греха им. Със сигурност след всичко това преподобният старец би могъл да се „смути”. Хората биха могли да му предадат своето пропито с болка смущение. Едно смущение, което в крайна сметка не е влияело на покоя и безмълвието на сърцето му. Това било едно „несмутимо” смущение, едно „спокойно” безпокойство, защото покоят му бил дълбок и непоклатим пред външните фактори — той имал дълбоки корени.

Ако преследвайки безмълвието, ние се молим и чувстваме спокойствие, от една страна, а от друга, за най-малкото нещо се изпълваме  със смут и гняв, трябва да разберем, че нашето спокойствие е фалшиво и повърхностно, и всъщност безмълвието, към което се стремим, и спокойствието, което постигаме, не са нищо повече от една емоционална дрога за нашата автономизирана аскетичност.

Нека не очакваме, че за един миг ще постигнем безмълвие на сърцето, но и да не смятаме, че това е нещо непостижимо. Нужен е много труд, много смирение, защото без смирение винаги ще изпадаме в заблудата, че нещо сме постигнали, че сме станали значими сред незначимите.

Едно е да преследваш безмълвие на помислите със смирен дух и послушание, т.е. спокойствие на молитвата, култивирайки в сърцето си простота и любов, а съвсем друго — да измъчваш околните и сам да се измъчваш от временното „заглушаване” на великата идея за себе си, която при първата възможност създава нови идоли за себепоклонение.