НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

3732 0

Изготвил: Ботьо Димитров

“Словото за Кръста е безумство за ония,
които гинат, а за нас,
които се спасяваме, е сила Божия”. (1Кор.1:18)

Братя и сестри,

Така св. ап. Павел обяснява смисъла на Кръста Господен.

В средата на Великия пост Църквата поставя Христовия Кръст за поклонение и укрепване на нашия подвиг.

Кръстът е безумство, съблазън, предизвикателство и покана. Целуванетo и поклонениетo пред Кръста, означава приемане на посланието му, което не е друго, освен доброволното жертване на нашето „его”.

На кръста изпитваме болка, която заслужаваме. Заслужаваме да страдаме. Страдаме и сме безутешни именно защото страдаме справедливо. Всеки днес враждува с другия и едновременно с това се питаме как станахме такива? Станахме такива, защото ни липсва това благословено себеотричане, в което човек понася кръста, който е кръст на любовта. Доброволно се разпвам, защото обичам. Искам този кръст, понеже казвам Да! на другите, искам да ги открия, да бъда едно с тях. Това е положително движение на душата, което има предвид и свети апостол Павел, когато казва: „… бидейки свободен от всички, станах роб на всички…” (I Коринт. 9:19).

Кръстът Христов, това решаващо събитие, с което завършва земния живот и служение на Иисуса Христа е разказ за странната и страшна ненавист на хората към Този, Който съсредоточил цялото Свое учение върху заповедта за любовта, цялата Своя проповед – върху призива към самоотричане и жертва в името на тази любов. Ние не можем да приемем своя кръст и да следваме Христа, ако не приемем Неговия кръст, претърпян от Него, заради нашето спасение. Спасява ни Христовият кръст, а не нашият.

След Христовия кръст е нашият, моят кръст, за който Христос е казал: …да вземе кръста си и Ме последва…

Да вземе всеки своя кръст – това не е просто да търпим тежестта, бремето на живота. Това е преди всичко живот в съгласие със съвестта, това е живот в светлината на съда, който извършва съвестта.

Да се отречеш от себе си е състояние, което иска труд.

Тайнствата имат благодат, но искат и воля – воля, която да съдейства, за да могат те да дадат плод.

Онези, които ще влязат в този труден път, те ще разберат Бога, ще почувстват осезаемо присъствието Му, дошло в сила – което означава, че ще видят Божиите чудеса, ще им се насладят и навярно те самите ще ги вършат. Те са тези, които получават великите харизми.

Нужна е голяма любов, за да имаш харизми. Затова и харизмите стават действени, започват да се проявяват, когато влезеш в пътя на любовта. Само тогава. Когато си готов да използваш този небесен дар за спасението и в помощ на другия. И да знаеш кога да го използваш.

В средата на Великия пост физическият и духовният подвиг – ако е сериозен и последователен – започва да се проявява и се чувства определена умора. Нужни са ни помощ и ободрение. Така четем и в Синаксара за тази Неделя:

„…Както изминалите дълъг и труден път уморени пътници, намирайки някъде сенчесто дърво, си отдъхват, присядайки под него, и със свежи сили продължават напред, така и сега, във времето на поста, по пътя на скърбите и подвига, по средата му, светите отци са поставили източващото живот дърво на Кръста, което ни дава облекчение и прохлада, и нас – уморените прави силни и способни за по-нататъшен труд…“.

От друга страна, изтърпявайки тази умора, изкачили се до половината на планинския връх, виждаме края на нашето странстване и сиянието на пасхалната светлина става все по-ярко.

Великият пост е подготовка за Страстната седмица, когато Църквата възпоменава страданията, разпятието и кръстната смърт на Иисус Христос. По такъв начин изнасянето на кръста ни напомня за целта на нашия собствен усилен, вглъбен духовен живот в тези великопостни дни.

Братя и сестри,

Човек се опитва да намери успокоение чрез себеосъждането, себебичуването, а не чрез Кръста на нашия Господ и Неговата милост. Така той клевети и похулва Божията любов.

Започва човека усилено да се подвизава или се изолира, за да умилостиви Бога, но това не е покаяние, а егоизъм. Изолацията е израз на човека, в когото няма покаяние.

Вместо да се изолираш, ще отидеш там, в тялото на Църквата. Да склониш глава, да се смириш и да потърсиш Божията милост.

Не ни спасява наказанието, което си налагаме, то е хула срещу Този, Който ни спасява.

Всички вече сме изкупени – дългът ни за всеки грях, който сме извършили, е предплатен – с Кръста на нашия Господ. Какъвто и грях да сме направили, който правим или ще направим, вече е изкупен от Христовия кръст.

Грехът не се прощава, понеже човекът полага някакво аскетическо усилие. Не.

Прошката е Христовият кръст, но коя е моята собствена отговорност?

Да повярвам в Кръста на Христос, да повярвам в Неговата милост, в Неговата любов и да потърся тази любов.
Тогава с аскетическите усилия, които полагам, нямам за цел да умилостивя Бога, а да се утвърдя в правилния път, който Бог иска, в Неговата воля.

А не за да се простят греховете ми, защото те се прощават от милостта на нашия Господ. Полагам аскетични усилия, за да се утвърдя в пътя на добродетелта, на Божията любов… За да се усили Божията благодат в мене, за да укрепне и „възрасне” Христос в мен и тогава да вкусвам от неизразимата сладост на живота в Бога…