Автор: Христо Димитров
Неделя 16 след Неделя подир Въздвижение
„Боже, бъди милостив
към мене грешника!“
(Лук.18:13)
Братя и сестри,
Двамината, за които чуваме в днешното Литургийно Евангелско четиво, всъщност ни дават повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Те ни дават един урок, който да носим в сърцето си всеки ден. И този урок е урок по молитва! Но и нещо много повече! Той е картина, образ на това как ние изглеждаме отстрани…
Господ Бог Иисус Христос ни е дал молитвата „Отче наш“, която на всяка Св. Литургия казваме. Думите на която произнасяме с един жив пламък в сърцето. Но в тези двама, които влязоха в храма да се помолят (Лук.18:10) ние бихме могли да видим себе си отстрани. А именно – начина, по който да се молим. Да изобличим чрез молитвата самите себе си; да надникнем в онези тъмни кътчета от душата си, където на друго място – т.е. извън Божия храм – не смеем да надзърнем. А е редно да бъде обратното! Защото „лесно“ е да се моли човек, когато е в храма Господен. Но когато се намира насред света… този същия човек дори не се сеща за молитвата! Ето го фарисеинът, който казва: „Постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.“ (Лук.18:12). Всичко, що той изброява е отражение на една показност. В неговите думи всъщност се вижда, че той просто изброява това, що върши. И друго. Фарисеинът не само предоставя „списък“ с делата си – като дневни точки, които да отмята. В неговите слова не се забелязва смирение и покаяние! Именно това е което липсва в изказаното от него. Тъй щото писано е: „Вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него.“ (Мат.6:8). А пък този фарисеин, който твърди, че не е като другите човеци… е нашият собствен образ, когато се погледнем в огледалото на душата си! Тъй щото… ние обичаме да се хвалим с извършеното. Някакси като че ни е потребно да го извадим на показ! За да се похвалим не само ние, но и други да ни похвалят. А така според думите на Св. Ап. Павел ще заблуждаваме и ще бъдем заблуждавани (2Тим.3:13).
Това е, което трябва да видим в поведението на фарисеина.
Защото всеки един човек – който вярва в Христа Иисуса и който изповядва Неговото име – може /дори/ да падне на колене и да изрече молитвени слова. Но това не означава непременно, че този човек е искрен в молитвата си. Дори напротив! Не това да признаем делата си е в същността на молитвата, а онова, що /съзнателно/ крием от себе си! Ето го тук митарят, който „Като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!“ (Лук.18:13).
Този човек не смее дори да погледне към небето!
Пък това означава следното – че само смирения човек осъзнава своята слабост, своята немощ и моли не за друго, но моли за милостта на Господа! А за това Сам Господ Бог Иисус Христос свидетелства, като говори и казва: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява.“ (2Кор.12:9).
Ето го тук смирението и осъзнаването на това, че „Който превъзнася себе си, ще бъде унизен.“ (Лук.18:14).
Братя и сестри,
Нека се вглеждаме в тези двама човека – единият фарисеин, а другият – митар. И нека с това вглеждане да опитваме да се смиряваме. Всеки ден. И когато успеем, тогава ще припознаем себе си в смисъла на думите: „Който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.“ (Лук.18:14).
Амин.
