Неделя на прошката

5451 0

Автор: архим. Захариас Захару
Източник: www.imaik.gr
Превод: Мартин Ганев

Периодът на Святата и Велика Четиридесетница е изпълнен с благодат, защото Божията Църква провежда една голяма борба за духовната обнова по цялата земя. Трябва да благодарим на Бога за това, че участваме и ние като смирени членове в това общение на благодатта, което царства в Христовата Църква. Възможно е да извършим това дело на нашето обновление и духовно възраждане само чрез Божията благодат, “защото без Мене не можете да вършите нищо[1], както казва Господ. Ние се нуждаем от Божията благодат, с която е изпълнен този период, за да намерим нашето сърце и то да оживее отново, като почувства великата любов на нашия Спасител Христос. Доближаването ни до Христа и обновлението на нашия живот, с чувството за Неговото Присъствие в сърцето ни, е за нас вечната Пасха.

Господ поставя едно условие в живота ни за всички велики неща, които Той иска да стори с нас, за цялата чест, с която ни удостоява, като иска да ни утвърди за Негови синове. Ние повтаряме това условие всеки ден, когато казваме неделната молитва, т.е. “Отче наш”: “и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”. Бог ни поставя само едно условие, за да опрости нашите грехове и да ни даде от благодатта Му, така че да намерим нашето дълбоко сърце и да работим за своето спасение. Той го казва сякаш сме равни: “ако вие простите на хората, и Аз ще простя на вас”. С каква голяма чест ни удостоява Бог! Защото Той е вечният Бог, Вседържителят, нашият Създател и Спасител, докато ние сме нищожни и паднали същества, едни пропаднали хора.

Трябва да простим на нашите ближни, за да се отвори сърцето ни за Божията благодат. Не бива да съществува студенина в сърцето ни по отношение на никого. Когато сме виновни в нещо, ние непременно искаме прошка. Това го правят и хората извън Църквата. Той обаче иска нещо повече от нас самите, които имаме желание да сме членове на Тялото Христово и деца на Бога в Църквата. Господ казва, че когато пристъпваме пред Неговия жертвеник в храма, за да принесем дарове на Бога, ние трябва да бъдем помирени с всички. И ако някой има нещо срещу нас, т.е. ако някой таи враждебност или някаква студенина, ние поне трябва да се опитаме да се помирим с него, преди да принесем нашия дар. Дори когато този някой храни някаква студенина или недоволство спрямо нас поради някаква причина, която не разбираме, ние трябва да се опитаме да намерим начин да го успокоим. Правейки това, може би ще затрогнем нашия брат. Неговото сърце ще омекне и ще се отвори за Божията благодат, и така ще започне духовното му възраждане. Тогава се случва онова, което Бог иска от нас – да станем Негови съработници в това величествено дело за спасението на всички хора. Затова Той ни е дал заповеди като например: “И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две” и “който поиска да ти вземе ризата, дай му и горната дреха[2]. Ако правим така, другите непременно ще се трогнат, и като чуят, че принадлежим на Христа, и че сме Негови раби, (ние не трябва да забравяме, че сме членове на Плътта Му), ще поискат и те да опознаят един толкова благ и човеколюбив Бог, Който проявява сред Своите раби такава добродетел и безкористна любов.

Нужно е нашата съвест да бъде помирена с всички хора, когато отиваме при Бога, за да принесем нашите дарове; да бъдем помирени, когато отиваме да проведем борбата за нашето обновление, възраждане и духовно възобновяване. Всички ние сме членове на Тялото Христово. Ние не можем да живеем както си искаме. Много често съгрешаваме, без да разбираме, като по този начин обременяваме всички останали членове на Самото Тяло. Когато един от членовете страда, казва апостолът, страдат с него и всички останали. А когато даден член притежава здраве и духовна сила, той предава тази мощ и на останалите членове от Тялото Христово. Апостол Павел казва, че когато отиваме в Църква, за да установим и осъществим това чудесно Тяло, Чиято глава е самият Христос, трябва всеки един от нас да занесе най-доброто, което има. Нужно е да принесе в служение на Бога и на своите събратя най-добрия дар, който притежава. Всеки един, който идва в храма на Литургия, би трябвало да идва със сърце преизпълнено от благоразположение и жива вяра, подобна на онази, която имал Авраам. Необходимо е да идва изпълнен със смирение, духовно разположение и любов към Бога и всички хора. Той трябва да внесе в сърцето си най-добрите възможни настроение и чувство, за да бъде то принесено в това свято събрание на Литургията. Когато всички ходим с такова благо и добро разположение, със сърце изпълнено с молитва, вяра и покаяние, тогава се създава това, за което апостолът говори – една провокация на любовта към добри дела. Тоест наблюдавайки се един другиго, ние се провокираме и насърчаваме в дух на любов към дела, които ще допринесат за нашето спасение. Такава е била апостолската Църква, която апостолът ни описва.

Когато се замислим за това, ние виждаме колко сме виновни. Колко често ходим в храма изпълнени с лоши мисли, натоварени духовно поради всякакви наши действия, които не подобават на Христовите членове. Колко често ходим с небрежен дух, а това е бреме, което носим в себе си. Отиваме и вместо да принесем дарове на Бога, ние донасяме тежестта на нашите простъпки в това свято Събрание, като обременяваме цялото Тяло на Църквата. Колко виновни ставаме един спрямо друг! Виновни сме и онеправдаваме Бога; виновни сме и онеправдаваме и цялото наше Събрание, цялото Тяло на Христа.

Сега, когато се намираме на прага на Великата Четиридесетница, имаме шанс да поискаме прошка един другиго и всички заедно да потърсим опрощение от Бога за всичко, което сме виновни, било знайно или незнайно. Било за това, което сме сторили един на друг, или за онова, в което сме виновни като цяло по отношение на това чудесно, свято и величествено Тяло на Христа, т.е. Църквата. Понеже ние не внимаваме пред Бога за нашето присъствие в Литургията.

Нашата подготовка би ни помогнала практически. Когато имаме за цел да се представим пред Господа в неделния ден, това трябва да ни владее още от съботата. Да започнем молитвите си и да размишляваме по какъв най-добър начин да се представим пред Господа, така че Той да обнови нашия живот и си отидем с радост, опиянени от святото Божие утешение. Много често ние сме изпълнени със светски грижи до полунощ в съботата, и дори по-късно, или гледаме светски зрелища, а нашият ум и сърце се изпълват с един куп впечатления и отрицателни настроения. На другия ден отиваме в Божия храм с този дух на небрежност и обременяваме всички наши братя с това, което носим в сърцето си, вместо да отидем с най-доброто духовно разположение, послужвайки за нашето спасение и помагайки на нашите братя. Виждате ли как можем да съгрешим пред Бога и пред Неговото свято Тяло, чиито Христови членове сме всички ние? Ние съгрешаваме, когато нашето присъствие не принася на Бога най-доброто, което можем да имаме в сърцето си.

По тази причина, а може би и поради много други, трябва да искаме прошка от Бога с голямо смирение и страх, защото Го онеправдаваме. Би трябвало да сме по-добри спрямо Него. Необходимо е да Му принесем най-святото, най-скромното и най-праведното, т.е. всичко най-добро, когато отиваме да се представим пред Него. Да поискаме прошка също така и от нашите братя, защото ги утежняваме с нашите простъпки и провинения. Ние им предаваме тежкия дух на небрежността, който носим в себе си, духа на духовната леност, вместо да им предадем радост, живот и мир. Би трябвало всеки наш контакт да е едно разтваряне за живот от наша и тяхна страна, така че виждайки това, Бог да благоволи и благослови цялото това Негово събрание, като го покрие със Светия Свой Дух. Не трябва да си отиде от храма на Бога никой от нашите братя, които присъстват и вземат участие, без нетленното утешение на Неговия Дух. Това е целта на нашето присъствие пред Бога.

Сега във времето на Великата Четиридесетница, когато се стремим да се представим пред Бога с нашето покаяние, молитва и цялото напрежение на живота, което притежава този период, нека молим Бога да опрости всички грехове, които сме извършили, спрямо Него и нашите братя. Нека постът ни даде най-доброто, което можем да имаме, за да оправдаем нашето идване в този живот, като почувстваме онази чудесна и непорочна любов на Христа да оживотворява нашето сърце. Това ще бъде за нас Пасхата на Христа, т.е. вечната Пасха.

Започвайки Великия пост, нека помним, че Бог ни удостоява с велика чест, като ни дава голяма възможност да възобновим живота си, да извършим нашето представяне спрямо Него, а Той да изпълни сърцето ни с нетварната утеха на Неговия Дух и Божията непорочна любов. Единствено тя може да оживотвори и възкреси нашите души. Амин.


 

[1] Йоан. 15,5

[2] Мат. 5. 40,41.