Автор: Христо Димитров
„Иосия роди Иоакима;
Иоаким роди Иехония и братята му —
през време на преселението Вавилонско.”
(Мат.1:11)
Братя и сестри,
В своето Евангелие Св. Ап. Матей изброява имена, много имена. А това е тъй, понеже е важно за нас ние да видим тази „Книга за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов.” (Мат.1:1). Да прочетем в нея в пълнота за това, което ни е потребно да знаем.
А ни е потребно да го знаем, защото всяко едно от споменатите имена би могло да се разглежда като момент от нашия собствен живот; момент, който вече сме изживели и момент, който е оставил в нас някаква следа… Която следа да се е превърнала… и по-право казано: да сме я превърнали в добре отъпкан коловоз. Коловоз, в който като река да текат спомени; случки; емоции; нещо, което се е случило и нещо след това… И още по-важно: да сме се научили на нещо от всичко това.
Всички тези имена на Светото Евангелие от Матей… не са просто списък, който да се прочете… някак с досада. Тъй щото,… ами, нищо интересно не се случвало! Нямало екшън! Нямало развитие! Напротив. Точно обратното е. Развитие – има, действие – още повече. Само е необходимо да се вгледа човек по-внимателно, да погледне под повърхността, под върха на този айсберг… и ще го види – и действието, и развитието. По думите на праведния Иов, който казва: „Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?” (Иов.2:10). Нима само хубавите мигове да помним, а негативните – да забравяме?!
Едно от нещата, които човек ще зърне, след като се вгледа внимателно е собственият си живот – от как се е родил, та до ден-днешен. Защото това, своего рода, е родословно дърво, разбивка на всички по-важни моменти от живота му – от люлката до днес, от стария човек, дето трябва да умре, та до новия, дето е потребно да се роди. С предвкусване на един нов живот… живот в Христа, понеже „Той ще спаси народа Си от греховете му.” (Мат.1:21). Понеже едно такова спасение не става от само себе си. Нагледен пример за това е разбойникът на кръста. Дори той е трябвало да извърви дългия път в себе си. А пътят е дълъг, независимо от това, колко време ще коства и колко вътрешни усилия, за да бъде извървян. На всеки един от нас. Но докато сме там и крачим по него – да имаме цел, към която да вървим. Нещо, което да си заслужава… да се живее. Нещо повече. Не просто цел, а цел, която да поставя въпроси, тежки въпроси. С отговори, изискващи търпение. Каквото търпение, по подобен начин, изискваме от себе си, за да прочетем първите дванайсетина стиха на Светото Евангелие от Матея. Тази цел, свързана с търпението да е единственото, заради което си струва… да се живее.
„И ще Му наречеш името Иисус.” (Мат.1:21).
А ние ще наречем ли в нас новия човек Иисус и ще бъдем ли с Него, или само името /Му/ ще имаме?
Ако „имаме” само името, но не и съдържанието… тогава няма как до нас да достигне ни смисъла на думите Матееви: „А рождението на Иисуса Христа стана тъй: след сгодяване на майка Му Мария за Иосифа, преди още да бяха се те събрали, оказа се, че тя е непразна от Духа Светаго.” (Мат.1:18), ни разбирането за тези думи.
Тъй щото всяка една случка, през която минем не е просто сбор от съставните си части, било то емоции, било то разум, било то вяра. „А Иосиф, мъж й, понеже беше праведен и не желаеше да я осрами, поиска тайно да я напусне.” (Мат.1:19).
Точно като нас самите! Когато сторим нещо, за което в по-нататъшен етап от живота си ще съжаляваме, не предлагаме извинение, а търсим оправдание. Извинение по смисъла на случката в Рая! Господ Бог поставил в изпитание Адама, но той на место да се разкае за постъпката си и да получи прошка… обвинява Господ Бог: „Жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото…” (Бит.3:13).
Точно като нас самите! Които нямаме /достатъчно/ смелост в себе си, за да се извиним и поискаме прошка, но търсим вината извън себе си… и съдим. Нямаме постоянство в търпението си. А ако си мислим, че имаме, то го приемаме за даденост… и толкова. Не го развиваме, не се учим от него на смирение. А е потребно да е точно обратното. „Като стана от сън, Иосиф направи, както му бе заповядал Ангелът Господен, и прие жена си.” (Мат.1:24).
Цялото това изречение е един огромен преди-образ, предобраз.
Първо.
Самите ние можем да бъдем Иосиф. Това ще е като станем от собствения си сън, иначе казано – от стария човек в нас, от всичките си вродени и придобити предразсъдъци, като се започне с това, че сме /доста/ себични, и се стигне до това, че дори да имаме Закона и пророците… Закона не изпълняваме и пророците не слушаме. Какво като ги имаме? Вярата, казват, без дела, е мъртва. И точно защото думите са само думи – сами по себе си – не е потребно за душата да остават само те. За това са нужни дела. И по примера на Иосиф, сина Давидов, и ние трябва да станем от сън, за да познаем Христа и за да Го приемем. По същия начин както дърводелецът Иосиф прие жена си: „И не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син.” (Мат.1:25). И когато ние Го приемем, ще Го и познаем. Както се казва/пее в Химна на любовта: „Сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.” (1 Кор.13:12). Това е тъй, понеже, когато се вгледаме вътре в себе си ще видим едно от двете състояния: че или нищо не съм, или че „Вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.” (Гал.2:20).
Второ.
„Както му бе заповядал Ангелът Господен…” (Мат.1:24).
Заповедите Господни за нас са словата, които Иосиф чува от устата на Ангела господен. Особено това: „Не бой се”. Нима трябва да се страхуваме от възможността да възлюбим? Да обичаме? Отговорът е „да” само в един-единствен случай! Когато не го показваме!… Когато сме пасивни откъм действия, и многословни на думи. Ето, Иосиф стана от сън и прие жена си. Ето, по подобен начин ние имаме това, що Господ Бог Иисус Христос иска от нас: „Възлюби Господа… и ближния.” Ами, когато си дадем ясна представа, че дела трябват, действия; не просто лишени от съдържание и смисъл думи!
Братя и сестри,
Търпението във всичките ни дела е добре да присъства. И не просто търпение, а търпение в Господните Заповеди. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.” (Мат.7:7-8). Тъй щото чрез това искане ще ни се отворят очите да разбираме Писанията! Нещо повече. Да имаме търпение в това – да обръщаме внимание на всеки ден, за да се опитаме /поне/ да съблюдаваме заповедите Господни. За да може нетърпението си да обърнем по смисъла в думите: „Иаков роди Иосифа, мъжа на Мария, от която се роди Иисус, наричан Христос.” (Мат.1:16). И тъй с търпение прочели всичко от начало до Христа и Неговия живот е добре за нас да правим това с всеки един ден, в който нашето дихание е под небето на земята.
Амин.
