Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Какво реално се вижда зад вратата на дома ни?
Много пъти нашето благоговение, смирение, простота, мълчание, любезност са изкуствени одежди. Нашата добродетел прилича на дреха, която носим, след като излезем от дома ни. „Обличаме се“ в усмивка, правим косата си на кок, понижаваме глас, успокояваме чертите на лицето си. И започва театърът на благочестието, комедията на християнския живот, трагедията на фалшивите отношения. Ако с нашите близки – вкъщи – не живеем рая, тогава нищо не сме постигнали. Нашето поведение у дома, с близките ни, показва духовното ни състояние.
Знаете, с хората извън дома може да сме най-благите, докато вкъщи сме диктатори, начумерени. Извън дома – прости и снизходителни, вкъщи – своенравни.
Всичко за „външните“? Какъв е смисълът?
И животът ни става толкова объркан, че не знаем вече кои сме. Дали сме актьорите навън, или роптаещите вкъщи? Загубили сме всяко усещане за реално и фалшиво.
Ако не превърнем нашия дом в място за прошка, разбиране, приемане, снизхождение, тогава пространството „навън“ винаги ще остане място за театър.
Всички сме паднали в този капан да принизяваме близките си (вкъщи) и да ценим прекомерно хората извън дома ни. И всичко това, за да получим малко ръкопляскания.
Капитулирахме пред нашия неуспех и вместо да го преодолеем, смятаме, че решението е да се подиграваме на нашите ближни, сякаш са зрители в някакво театрално представление.
Друг път се мъчим домът ни да изглежда отвън подреден, красив, освежен, но вътре го оставяме на милостта на нашето Его.
Зад затворената врата на дома ни в крайна сметка се вижда кои сме. Тогава, когато светските светлини загаснат и останем с нашите близки, с тези, за които казваме, че обичаме.
Не е нужно много, за да стане нашият дом отново рай.
Една милувка, която не дадохме досега, една добра дума, която ни се свидеше досега, една усмивка, която чакаше досега, една целувка, която беше досега сухото „Доскоро!“.
Щастието зависи от това какви ще бъдем във всекидневните ситуации главно в нашия дом и след това извън него. Духовният живот не означава да ходим всяка неделя в храма, облечени с хубавите си дрехи. Духовният живот означава да чувстваме нашия дом като домашна църква, където царят взаимното разбирателство и свободата като плод от доверие.
Нека в дома си вкусваме рая, а не да се чувстваме като в затвор. Всички носим отговорност за това.
Най-малкото, колкото се мъчим да изглеждаме добри с чуждите хора, в същата степен да се опитаме да бъдем такива с нашите хора.
Раят се вижда някъде там… през ключалката на един дом, в който въпреки проблемите съществуват единогласие, мир и любов в Христос. Там, където съществува жаждата за живот…
