НЕКА НАУЧИМ НА РАДОСТ ДУШАТА СИ

929 0

Автор: архим. Варнава Янку

Превод Константин Константинов

Всяко нещо, което става в живота ни, измерва градусите на нашето душевно здраве или душевна болест.

Смутът открива вътрешния ни безпорядък, безизходици, психологически и духовни трудности. Смутът възпрепятства божествените енергии да стигнат до душата ни и да я променят. Липсата на покой и радост е болест на душата, това е огница на сърцето. Показва, че страдаме от раздвоение, дисбаланс, разпад на вътрешната ни хармония, смущение в отношенията ни с другите.

Когато скърбим за трудностите, които ни се случват, показваме нашата липса на общение, липсата на приемане и утвърждаване на другия.  Потвърждаваме, че обичаме егото ни, което особено се култивира и развива сред скръбта и меланхолията. Притеснението е станало  нашият наркотик. Харесва ни калта, харесва ни мухълът, харесва ни злочестието, харесва ни начумереността, харесва ни задушливото състояние. Ядем сами нашата вътрешност. Услаждаме се с нашето злочестие. Най-голямата драма на обществото ни днес е изпитването, още от този живот, на ада на депресията. Не можем да живеем без пленяването в насладата на болката и оплакването; най-трагичното е, че сами предизвикваме това наше състояние.

Когато душата ни няма радост, тя е пълна със задушаващата токсичност и не може да живее живота на Духа. За щастие тя не е създадена да живее в замърсена атмосфера, а в чистия лазур на небето, там, където цари Божията благодат. Радостта е именно тази атмосфера, в която може да се култивира душата и да се наслади на Бога.

Радостта е хранителният тор за душата, който помага да поникне семето, словото, което Христос сее в сърцето ни. Радостта ни я отнемат идеологиите, нашите разделения, смущението на отношенията ни, страстите ни, егото ни. Бог не може да влезе в радостно сърце,, защото Сам Той е пълнотата: „А Бог на надеждата дано ви изпълни с всяка радост и мир във вярата“ (Рим. 15:13). Радостта е критерият, термометърът на нашата духовност. Радостта не е последица от отсъствието на трудности; тя е черта на здравата душа на човека, който се отрича от себе си, обича Бога, остава несмутим и неговото душевно състояние не зависи от случващите се неща.

Днес хората са свикнали толкова много със злочестието, лъжата и греха! Недоумяват, когато виждат някой да е радостен! Струва  им се немислимо! И са прави. Какво може да разбере някой, който не е опитал никога меда, когато му говориш за сладостта на меда? Какво може да разбере този, който не е вкусил никога радостта и насладата от благодатта, когато му говориш за насладата от връзката с Христос?

„Участта“ и „зестрата“ на християнина е радостта! Божият човек упражнява духовните си сетива по такъв начин, че черпи радост от всяко нещо, дори и от клеветите, неправдите, скърбите, неуспехите. Този, който е разположен да се покае, да се съкруши и да се смири пред Бога и хората, който не се бои да изповяда грешките си и неуспехите си, ще почувства неизказана радост и постоянно благодарение към Бога, едно постоянно тържество. Но без усещането за Божието присъствие не може да съществува никаква радост, никаква сладост, никакво съществено удовлетворение.

Греховете и грешките ни, макар и да са причина за достойно и справедливо осъждане, когато ги приемем смирено и кажем „Да бъде благословено, това заслужавам!“, се обръщат в благословение. „Торът от греховете ни можем да го използваме, за да наторим дървото на смирението“, казваше светият Паисий Светогорец. Докато хвърленият тор е напълно безполезен, но когато го хвърлим в градината, цветята ще цъфнат и дърветата ще дадат плод.  Същото става и в смирените души; греховете и неуспехите стават поводи да процъфти радостта и Божия мир в сърцата ни.

„Светостта означава да претвориш и да преобразиш болката си в радост“, казваше свети Порфирий. „Когато любовта ни, надеждата ни, копнежът ни е Христос, каквото и да претърпяваме заради Неговото име, ни обогатява, услажда ни, изпълва ни с радост. Понеже страдаме за Възлюбения, всяко страдание се претворява в чест и слава. Да страдаш за Христос ни дава една дълбока, неотменима радост, която светът не може да  вкуси. „Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа“ (2 Кор. 1:5).

На Проповедта на планината Христос, като се обръща към множествата, каза едно от най-повратните слова: „…да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Мат. 5:39). Разрушава всяко обграждане на егото и всяка съпротива пред който и да е враг. Колкото и да ни онеправдава, колкото и да ни мами, ние продължаваме да го обичаме и да му прощаваме.  Със сигурност, не е възможно да постигнем едно такова жизнено състояние, ако се крепим само на нашите сили.  Претърпяването на изкушението не е наше постижение. Доколкото се намираме в изпитания и пием горчилката на изкушенията, не е възможно да не възнегодуваме и да не се огъват силите ни. Нашият глинен съд е много слаб, за да  понесе толкова тежест, ако не го утвърди божественият огън, Божията благодат. Но за да подейства благодатта, за да се осъществи Христовото слово в живота ни, ще трябва да приемаме със смирение, търпение и всяка възпитателна мярка, пратена от Бога. „Да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?“ (Иоан. 18:11), каза Христос в Гетсиманската градина.

Време е да се замислим сериозно: какво предпочитаме в живота си? Себе си или Божията благодат? Крепим се върху нашата логика или върху Божията благодат? Търсим нашето оправдание или приемането и прощаването на този, който ни е онеправдал? Горко ни, ако оставаме роби на нашето аз,  роби на нашия помисъл, роби на нашата справедливост.  Знаем, че не съществува по-лошо робство от това. Защото от неправдата на другия можем да се освободим, ако поискаме; но от нашето аз не успяваме да се освободим, освен ако не решим да умрем: „Който поиска да спаси душата си, ще я погуби; а който я погуби, ще я оживи“ (Лук. 17:33). Тогава ще вкусим освобождаващата радост на възкресението от смъртта на егото ни.

Екзистенциалната радост е духовно събитие, което се развива във връзката и предполага добродетелта на благостта и на любовта. Чепатият човек не може да е радостен, защото няма способността да създава отношения.

Той бива наказван от своята самота и непреклонност. Изолацията му го прави неспособен да вкуси радостта. Без връзка с Бога, източника на радостта, откъде ще може да почерпи радостта? Истинската радост не зависи от външни събития; плод е на нашата любяща връзка с Бога, плод е от обитаването на Светия Дух в сърцето ни.

Само христообразната любов към ближния може да ни накара да не обръщаме внимание на  поведението на другия, което ни онеправдава, и да го обърнем в преживяване на общение и на живот. Само с любовта можем да простим и на най-големия престъпник и да го прегърнем като Божи образ. „И се трудим, работейки с ръцете си. Злословени — благославяме; гонени — търпим; хулени — молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега“ (1 Кор. 4:12-13). Добре, че още съществуват в света някои прости и смирени хора, които „отмъщават“ на клеветниците и гонители си с прошката и любовта. На тези „бедни духом“ Бог дарява големи духовни преживявания, като тези, които преживяват големите подвижници в пещерите и пустините, отдавайки се в молитви и пости. Наистина не съществува по-голяма аскеза от прощаването на нашите гонители, защото тя ни води директно до уподобяването на Бога.

Ние не вкусваме радостта на Христос, защото не можем да видим събитията от Неговия зрителен ъгъл и през перспективата на Неговото царство. Терзаем се с нашите помисли, объркани в нашето злочестие.  Преследваме щастието и радостта в химери.  За щастие душата ни не се задоволява с „евтиното“ и с лъжата. Човекът има вроден порив да общува с Бога на любовта, защото изначално е сътворен като способен да вкусва радостта и насладата на Бога като връзка и общуване с Него.

Човекът не може да насити душата си с логически понятия. Търси силното опитно усещане на Бога. Този вроден призив към връзка го прави способен, когато в даден благословен момент на живота си срещне истинската радост в лицето на Христос, да има силата да Го обикне и да Му се посвети напълно. Тогава ще открие, че само в Него съществува богатството на живота и на свободата. Ще стане обезумял от радост, безстрашен и във всяка скръб. Животът му ще се изпълни с радост и светлина.

Църквата тържествува в света благодарение на преживяването и възвестяването на радостта. Тя загубила хората, когато спряла да свидетелства за радостта. Не съществува по-ужасно обвинение срещу нас от това да ни смятат за хора без радост. Бог ще прости всичко на нас християните, освен липсата на радост.

Придобиваме и излъчваме Христовата радост в нашето обкръжение, когато постоянно сме обърнати към Христос, когато във всеки момент средоточие на нашето битие става Неговата личност. Тогава целият свят е превъзходен за нас! Всички, които ни срещат, се чувстват приятно и уютно до нас. Привлича ги радостната светлина на Христос, която излъчват очите и цялото ни същество. Признават, че наистина християнинът не е просто един добър човек, а един променен човек, един хубав човек, един възкръснал човек, понеже е победил смъртта и е намерил пълнотата на живота. Църквата притежава това уникално скъпоценно празненство на победата над смъртта, Христовото Възкресение, което светският  човек не издържа. Когато някой живее в мрака, очите му не издържат светлината, не я приемат, отхвърлят я.

Отговорът на светските хора спрямо радостта на християните варира от ирония и маргинализация до отхвърляне. Не издържат тяхната радост, не им прощават радостта. Понеже не са могли да намерят радостта нито в богатствата, нито в забавленията, нито в славата и почестите от света, презират тези, които я имат, злословят ги и ги отхвърлят. Особено болезнено е гонението от любими лица, които се интересуват само от ефимерни неща, които живеят суетността на света и не търсят истината. Тогава Божият човек бива гонен дори в собствения си дом.

Въпреки това, когато в сърцата ни се установи Христовата радост, неправдите и обидите на хората няма да ни причиняват скръб. Ще можем да прощаваме лесно, ще се жертваме безкористно, с прямота и искреност, без целесъобразност и интереси. Ще даваме на ближния ни необходимото пространство и време, за да го утешим, без да изискваме нищо от него. Ще станем неспособни да го експлоатираме или да доминираме над него, защото ще го зачитаме и ще му се покланяме като Божий образ. Дори и на най-трудния ни брат ще гледаме като на  благодетел, а не като на противник, защото благодарение на него се упражняваме и научаваме на Христовото търпение. Колкото и да се затрудняваме да го признаем, е факт, че всеки наш противник „проверява“ истинността на нашите намерения: дали обичаме, дали прощаваме, дали сме отстъпчиви и търпеливи. Накрая тези, които ни се противопоставят, са наши учители, те ни възпитават!

В пътя на духовното развитие и възхождане, колкото повече се опитваме да се оставяме на Божията воля, толкова повече постепенно ще констатираме, че най-големият враг, с който, в крайна сметка, трябва да се борим, не са другите, а нашето аз, нашият егоизъм. Той е големият наш гонител, големият измамник.  Гони ни, клевети ни, плаши ни, ужасява ни, замайва ни. Нашето себелюбие, тоест отвръщането от лицето Божие и „аутистичното“ обръщане към нашето его, е най-голямото оклеветяване на собственото ни битие. Изкривяването на истината ни води бавно или бързо до отчаяние, до безнадеждност. Отсъствието на радост, отсъствието на надежда, е най-голямото гонение срещу нашето аз. Първи и преди всички ние самите онеправдаваме себе си, когато се отчайваме и се разстройваме. Отчаянието е най-голямата хула срещу Бога. Сякаш не вярваме, че е достатъчна Христовата жертва, за да ни спаси, дори и от нашия потиснат личен ад.

Израз на себерушителния егоизъм са и помислите, които нахлуват в ума ни, объркват ни, ужасяват ни, парализират ни, разбиват ни. Живеем едно всекидневно гонение, едно непоносимо преследване. Помислите са толкова подли, че повечето пъти пропълзяват като хамелеони и ни пленяват. Аскетическите отци, които посветили целия си живот на битката с помислите, ни съветват да не подхващаме разговор с тях, да не се оставяме и да ставаме жертва на тяхното гонение. Да презираме всички помисли, добри и лоши, десни и леви, защото са хитри и лесно ни впримчват, кога отляво, кога отдясно. Лукавият, понеже е горделив, не издържа презрението и бяга.

В действителност помислите са несъществуващи; диалогът, които водим с тях, им дава ипостас, сила и права. Словоохотливият диалог с тях е   безсрамна претенция на нашата логика да отговаря на всяка мисъл, която ни атакува, и да контролира всичко. Всички знаем, че приемането на помислите рано или късно ще ни доведе до такова объркване, че ще се принизим до роби на собственото ни аз. Но ако настояваме любочестиво върху призоваването на Христовото име, тогава сърцето ни, от което извират всички лукави лоши помисли, ще се умири и ще намери покой и радост.

Голямо изкуство е да се научим да опразваме сърцето си и ума си от желания, очаквания, искания и да ставаме като децата, на които принадлежи царството небесно. Както детето се оставя на прегръдката на майка си, така и ние да се предаваме в Божиите ръце, да се оставяме на бащинската Му прегръдка, да направи с нас каквото иска и да ни даде каквото иска. Да Му доверяваме всичко: нашите страсти, немощи, щурости. Да ставаме глухи и неми. Да утихваме. Тогава ще констатираме, че всяко изкушение и всяко гонение става повод за по-топло прегръщане с Господ, по-дълбоко съзнание и задълбочаване на връзката с Него. Ще преживяваме опитно обещанието на Господ „…радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“, не някога, а още тук сега, защото небето, което ни обещава, е Самият Христос.

Радостта не ни се дарява като награда за нашата борба и аскеза, а като дар на любовта, съобразно копнежа и на непрестанното търсене на царството Божие . „Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава“ (2 Кор. 4:17). Има ли по-голяма щурост и по-голяма свобода от това?

Всички Господни заповеди, особено блаженствата, са „уставът“ на евангелския начин на живот. Те са пътят, но и стълбицата, която ни води до откриването за благодатта Му и до трайното възхождане за среща с Христовата личност. Предвкусването на блаженството, насладата на духовната радост, е увереност, че „Господ е близо“ до нас, в нас. „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20). Колкото повече отваряме сърцето си за Него, толкова по-голям вътрешен простор придобиваме.

Ние обикновено сме утеснени, понеже уж сме грешни,  понеже имаме много всекидневни проблеми. Като Марта, „Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща“ (Лук. 10:41). Христос обаче ни приканва да изберем „добрата част“ на Мария, „която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му“ (Лук. 10:39). Как Бог да ни говори,  когато сме толкова многогрижни и утеснени души? Ние сме напълно неспособни да Го чуем. Но Бог чува дори и нашият глас, защото сърцето ни е заето, изолирано и откъснато от Него.

Когато се научим да ограничаваме многото грижи и да преодоляваме проблемите си, няма да ни обзема паника, нито ще се смущаваме, когато срещаме болезнени състояния. Ще виждаме всичко в Божия промисъл и любов, която го допуска с изцелителна цел. „Сами себе си и целия ни живот на Христа Бога да предадем“. Душата ни ще се освободи, когато доверим на Бога всичко: нашата добродетел, грях, помисли, тревоги, идеи, сигурности и несигурности. Тогава всичко ще стане Христос, всичко ще се изпълни с Христос. Тогава ще вкусим блаженството на Бога, радостта, която дава живот, радостта, която не познават светските хора.

Блаженство е радостта на царството Божие. Високият Бог снизходи и стана Човек, за да ни дари божествено осиновение, за да можем да Го чувстваме наш Отец, наш брат, наш приятел. Говорим с Христос като приятел с приятел. Виждаме Го и ни вижда. Наслаждаваме Му се и се чувстваме изпълнени. Умът се парализира, езикът се обездвижва.

Нашите отци, не можейки да изразят и да опишат с думи състоянието на мистичния опит на Бога, употребили апофатичния език. Св. ап. Павел „беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори“ (2 Кор. 12:4). В крайна сметка, преживяването на срещата с Бога не може да се нарече радост; то е по-горе и отвъд радостта. Там вече ставаме луди заради Христос! Няма място нито за страх, нито за притеснение, защото „в любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха“ (1 Иоан. 4:18). Не ни безпокои вече дали са ни онеправдали, дали са ни осмели, дали са ни преследвали, дали сме загубили нашето имущество, дали сме загубили живота ни, дали сме загубили ума си не се тревожим за нищо. Нека загубим всичко! Христос да не загубим!

Когато сме в Божиите ръце, нищо не може да ни разтърси. Чуваме Го да ни казва: „Падна? Стани! Разочарова се? Имай надежда! Мъчат те помисли? Прояви безразличие! Онеправдаха те? Прости! Искат това, което имаш? Дай каквото можеш! Презират те? Наслади се!“, тогава приемаме радостта и утехата, която се дарява от гледката на Христовото лице. Това е всичко! Христос е всичко! И гонението за Негово име става тържество!

Блаженствата на Христос се отправят към всички нас. Могат да се приложат във всяка епоха и от всеки човек. Не са начин на живот само на мъчениците и на подвижниците от пустинята в отминали епохи. Дори и днес, множество християни по целия свят свидетелстват с техния христообразен живот и мъченически дух за диахроничния характер на Господните слова: „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8). Техните свидетелства ни поразяват, изпълват ни с утеха и надежда. Вдъхновяват ни във всекидневната ни борба.

Фотис Кондоглу, един традиционен писател и художник от нашата епоха, имал за всекидневно занимание и преживяване Христовите блаженства. Тъй като обикнал болката, заради любовта към Христос, се насладил и на радостта, която Той дарява на тези, които Го следват. Ето какво ни е дал за наследство с неговото рядко красиво перо.

„Тайнствената радост, която я чувстват тези, които са отхвърлени, се запали в мен тихо и спокойно, и утехата ме услаждаше като балсам. И благодарих на Него, Който извършва такива тайни в човека и прави радостни скърбящите, Който прави тайнствена компания на усамотените, и Който опиянява с виното на трапезата Си тези, които се уповават на Него. Тази страдаща радост не се откупва с нищо друго, освен със съкрушението на сърцето. Защото този, който не е изпитал болка и не се е смирил, не получава милост. Така е поискала Неговата неизследима мъдрост. Но хората не чувстват тези неща, защото не искат да изпитат болка и да се смирят, за да почувстват нещо повече от комфорта на плътта и от техните суетни страсти.

Почувствах, че човекът не може да приеме голяма харизма, ако не мине през голямо изкушение. И възмъжах по дух, и разбрах добре, че човек не трябва да обикне нищо друго освен болката си, защото от болката  произлиза истинската радост и утехата, и там се намират източниците на истинния живот. Който не мине през огъня на изпитанието, не е почувствал истински какво е животът. Истинската радост е плам на ума и надежда на сърцето, с които се сподобяват тези, които искат да не ги знаят човеците, за да ги знае Бог. С радост приемам всяко злострадание, защото в противен случай не се отварят очите за истинската светлина, нито ушите слушат благите послания, нито нозете ходят по пътя, който води там, където е вечното живелище на Христос, там, където намират мир и покой Неговите възлюбени“ („Благословено убежище”).