Нека продължим да изповядваме Христос сред бурята на епидемията

486 0

Автор: Месогейски и Лавреотикийски митрополит Николай
Превод: Константин Константинов

Интервю с Месогейския и Лавреотикийски митрополит Николай, май 2020 г.

Предвид специализацията, която имате в областта на биоетиката и биоетичните технологии, каква връзка може да се открие между епидемиологията и епидемията, която преживяваме в момента, и биоетиката, която е сфера с по-етични аспекти?

Истината е, че цялата тази ситуация, по начина, по който се развива, даде повод за невиждани досега тревоги и размисли, и на нравствено равнище. Например подходът към болните, които са напълно изолирани в интензивните отделения в една атмосфера на абсолютен страх, здравните работници, които са облечени  по странен, невиждан досега начин, за да са предпазени, хората, които се намират под карантина. Бяха публикувани описания на страховити преживявания. В страни като  Холандия, Франция,  Италия в домовете за възрастни починаха много хора. Бяха ли те предпазени? Или  общото възприятие за евтаназията, което доминира в тези страни, стана причина да не им се обърне достатъчно внимание и това благоприятства тяхната смърт?

Това е много важно.

Не казвам, че е станало точно така.

Искам да кажа, че това не се дискутира усилено.

В Италия 41 % от починалите в началото бяха хора от домовете за възрастни, както и във Франция, Белгия, Холандия, където процентите бяха високи. Това създаде едно общо подозрение и изведе на повърхността какво се случва.

Друг проблем са изследванията, които се правят, за да се открие лекарство и да се създаде ваксина. Кой в крайна сметка ще има достъп до тях? Има ли сътрудничество между САЩ, Европа и отделните лаборатории, за да се намери най-подходящото лекарство възможно най-бързо, без да се намесват икономически интереси и интересите на големите корпорации?

Изобщо не е лесно да се изследва този въпрос, но е много лесно това да се локализира като проблем. Би следвало с него да се занимават съвместни комисии, за да се прецени как може да се помогне.

Друг голям проблем е ваксината. От една страна е проблемна нейната цена, от друга  — наличността ù, а от трета — задължителният ù характер.  Ще бъде ли задължителна? Разбира се, ваксините са задължителни.  Обаче при какви условия и защо? Какво означава да се говори за имунизационни паспорти? Както при навлизането на изкуствения интелект и дигиталните технологии, така и сега се чуват различни неща за чиповете, за контрола, за това  кой ще бъде защитен, кой ще бъде ваксиниран, и т.н.

Тези неща все повече вземат връх, понеже става въпрос за една огромна сила — дигиталната сила — концентрирана в невидими центрове, за която не знаем от кого е управлявана.

И това плаши хората, когато чуват всичко това.

Лесно е  хората да бъдат уплашени с различни сценарии, в които има някаква истина, но също и много лъжа. Как да намерим баланс между истината и преувеличението, да не кажа лъжата? Това е един много труден въпрос.

Затова и ние като комисия по биоетика към Еладската църква направихме една инициатива в сътрудничество с Университета за социални и политически науки „Пантио“ и  Атинския университет, за да създадем диалог. Направихме  две  срещи — посредством платформата Zoom —  сега предстои и трета за локализиране на биоетичните проблеми и тяхното разглеждане. И да ви кажа, не става въпрос за страховете на някои консервативни християни, които навсякъде откриват опасности и които обвиняваме, а  за един общ страх на мислещите хора и на юристите, защото биват нарушавани фундаментални човешки права. Има страх, простете ми, че ще го кажа, и голямата жертва, както изглежда, е свободата. Направи се  опит да се предпази здравето на хората, да се ограничи смъртността поради тази конкретна причина, и той успя в известен смисъл. Казват ни, че жертвите можели да стигнат 30 милиона. Сега са доста по-малко. Това бе един много сериозен проблем и за да бъде преодолян, се следваше една определена политика — сринаха се икономики, социалните структури, образованието, културата, социалният живот, душевността на хората; 4,5 милиарда души бяха затворени едновременно в домовете си. Това не е  малко. Това има и своята добра страна като опазването на здравето, но какво ще стане с икономиката, със задаващата се безработица, за която четем и слушаме? Логиката е много проста. От двете неща бе предпочетено здравето. Но вероятно зад този избор  се крият  и други неща, за които ние не  знаем. Защото тези решения бяха взети много лесно. Древните ценности не бяха предпочетени, а по някаква причина бяха пренебрегнати.

Бяха оставени на второ място.

Бяха оставени в края. Бог, Църквата. Да бъде по-голяма потребността да отидеш на фризьор и козметик  и да се окъпеш в морето, отколкото да мобилизираш потенциала на вярата. Естествено бе сърцето на християнина, което пази съкровището на вярата, да не може да разбере това и да чувства гняв,  вместо смирение и молитвено разположение. И така започна една борба в душите на хората.

Нещо, което преживяхме в началото.

Преживяхме го и все още го преживяваме. Имаше напрежение, гняв …

Мисля, че това беше трудно да се контролира и от Църквата.

Това не може да се контролира. Не се контролират вярата и вътрешният човек.  Страхът излиза наяве, излиза наяве несигурността, всички се затваряме по домовете си…  Организираната мисъл в състояние на всеобща паника е много трудно нещо. Много е трудно да се контролират гневът, яростта, чувството за несправедливост, това, че ни осмиват, че ни измамиха и т.н. И това  води до друга опасна крайност.

Вие имахте ли такива случаи сред Вашето паство?

Не, те бяха малко. Но от цяла Гърция получавах страховити съобщения, на които не можех да отговоря и те не бяха нито правилни, нито справедливи.  Може да бяха оправдани, но не и справедливи. В митрополията ни, слава Богу, имаше много добро разбирателство, освен че митрополията остана жива, ще го кажа, ние не затворихме храмовете.

От началото разбирах, че се задава нещо и че трябва да съхраня богослужението, св. Евхаристия.  Св. Евхаристия има две опори, едното е възношението към Бога за целия свят, не можех да си представя свещениците да стоят пред екраните, а аз в една стая и да няма (евхаристийна) жертва, да имаме молитва без жертва. Това е св. Евхаристия. Второто е св. Причастие. Тоест да можем да отворим изворите на благодатта, за да могат хората да се нахранят светотайнствено. И те се хранят. Църквата има и други храни — това са молитвата, отсичането на волята,  личният подвиг, но централният проводник на благодатта е извършването на св. Тайни.

Разбирах, че  трябва да се предпазим, да предпазим благото, наречено здраве, а не да разрушим всичко. Имах и  видеоконференции със свещениците, с вярващия народ,  главно по инициатива на младите от митрополията, които имаха и международен характер. Така участваха хора от Виетнам, Австралия, Канада, Англия, Белгия, Холандия, Кипър и всички заедно се опитахме да живеем тайната на Бога като сила и енергия в живота ни сред тази криза.  И каквото можем да направим. Ще се опитаме да се подвизаваме така. Резултатът бе, че чрез различните мерки, които взехме, останаха отворени доста храмове, не всички, но във всеки район имаше храмове, в които се служеше. Всички свещеници служиха и нямаше вярващ, на когото да бе отказано св. Причастие. Не можехме да откажем св. Причастие на хората. Това не мога никога да го направя! Каквото и да ни казваха, не можехме да заключим вратата. Другият да иска да влезе и да не може. Затворени врати — да, но заключени — не. Това помогна и  макар да имаше съпротива, която оправдавам, ние мълчаливо се опитахме да задържим тези два основни елемента — св. Евхаристия и правото на св. Причастие. С Божията помощ  поддържахме комуникацията. Направих видеоконференции с доброволците, с  хората от „касата за бедни“ към храмовете, с катехизаторите, със свещениците,  с „Галилея“ (дом за медико-социални грижи към Месогейската митрополия — бел. прев.), с комисията по биоетика, с  няколко енории, които имаха такава  възможност …

Каквото можахме да направим, го направихме. Със сигурност имаме недостатъци, със сигурност станаха грешки, със сигурност имаше пропуски. Но в една трудна ситуация, невиждана досега, не са ли оправдани грешките? На правителството …

И правителството направи доста грешки.

Вие не правите ли?  Ако бяхте отговорен политик, нямаше ли да направите грешки?

Вероятно.

Със сигурност. Казвам Ви го. Аз ги направих. Ако заемах някоя по-отговорна позиция, щях да правя грешки.  В трудните неща правим грешки, не сме непогрешими. Но произволението е важно. Мисля, че то бе добро. Този, който поема отговорност, има право и на грешки. Но няма право да има отрицателни чувства, предразсъдъци и намерение да уязвява ценности, норми, институции и т.н.

Смятате либез да обвиняваме никого, че правителството или някои хора от негопо начина, по който се отнесоха към Църквата, дори и към св. Причастие и  вярващите, взеха Църквата  на прицелНа мен така ми се стори. Някои говореха срещу св. Причастие,  срещу вярващите, размахваха пръст. Внезапно почувствах, че  православните християни реално бяха на прицел. Мен това ме подразни. Докато всички (вярващи) полагахме усилия, нали? И мисля, че първи православните християни проявиха послушание към мерките, но какво стана след това? Всички взеха на прицел  Църквата.

Аз не знам дали политиците бяха взели на прицел конкретно Църквата или в душата им надделя отговорността за предпазване на хората, страхът, незнанието, маловерието. Не мисля, че искаха да ударят Църквата, поне не всички, но имаше хора, които  изкараха много жлъч срещу нея …

Имаше доста такива хора.

Явлението похулване на св. Причастие вече е придобило световен мащаб. Не е местно явление. Чуха се такива думи, съмнения във вярата, обиди и хули срещу св. Тайни, защото думата „тайнство” е чужда за тях и това го разбирате от мерките, които се взеха в почти всички страни.

Аз ще ви кажа как го чувствам. Мен не ме интересува дали ни удрят, дали ни гонят, не мисля, че сме в гонение. Има едно друго гонение, за него мога да ви говоря, но тези конкретни неща не бяха знаци за гонение срещу Църквата, а израз на страх.

Навярно защото някои от тези хора не знаят и не вярват. Аз ги оправдавам, защото повечето от  тях нямат жизнен опит (от св. Евхаристия).

А ние имаме ли?

Едно е да се причастяваш, а друго никога да не си се причастявал, нали?

Правилно, но едно е да отваряш уста и да поглъщаш св. Причастие, а друго да живееш Тайнството. И в това е въпросът. Причастяващите се да се причастяват, тоест да живеят действието  на Божията благодат в тях.  В това е въпросът. И аз смятам, че това бе една много добра възможност да преценим за себе си как пристъпваме към Тайнството и дали оставяме сърцето си отворено, за да влезе вътре Божията благодат. А не да се причастяваме постоянно, но да не се поправяме и да не се променяме. Големият въпрос и за мен като епископ и личност е как аз се промених, как св. Причастие, Тайнствата и Божията благодат подействаха в моя живот и ако не е станало това, да се постарая оттук нататък да стане.

Значи смятате, че хората извлякоха духовна полза от това затваряне, от отдалечаването от богослужението, от св. Причастие и се събудиха, зададоха си въпроси, замислиха се. Получиха ли някаква духовна придобивка?

Някои — да, други — не. Ние в молитвата си казваме: „Не въведи нас в изкушение“, но в Посланието на св. ап. Иаков се казва: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения“.  Тоест от една страна се молим  да не ни сполетят изкушения, от друга страна виждаме, че  изкушенията представляват и възможност. Това, което дойде като изпитание, да го видим като възможност. Казахте думата „пробуждане”. Нека се пробудим. Толкова години смятахме всичко за даденост и какво направихме? В изповедите на хората, които идваха и се обръщаха към мен през този период, наблюдавах и двете неща. Видях, че повечето бяха получили полза. Някои казаха, че  това е била най-хубавата им Пасха и че са я посрещнали със сълзи. И видях, че това не бяха сълзи на гняв, а поради лишаването  от едно съкровище, което съществува и което навярно не оценявахме, не познавахме и това пораждаше в нас молитвата „Боже мой, дай ми да разбера какво си ми дал!”. И когато човек вижда държавата да се занимава с икономически мерки, със социални мерки,  това е нейната задача, трябва да видим и своето място като вярващи — как ще се обърнем към Бога, към Христос. Христос е възкръснал, не се затваря в гроба, не е запечатан зад стените на храмовете, Той влиза и излиза навсякъде, също и в нашите души. Но не без нашето разрешение. Нашата душа трябва да е отворена, възприемчива, готова да приема Божията благодат и тогава ще има всичко.

Сега не знаем какво ще стане в бъдеще, няма признаци, че всичко ще приключи скоро

Вижте как върви разпространението. Започна от Китай, премина в Европа, отмина Балканите, от Европа отиде  в Америка, САЩ, сега е в Латинска Америка, Бразилия, Перу, в Аржентина не е чак толкова голямо, също и в Чили, странно нещо. Не мога да разбера как става това, но го наблюдаме … Сега мога да кажа — ние, православните страни, се помолихме и Бог ни предпази! Не искам да навлизам в разсъждения. Ние се молим и Бог знае какво да направи и дали да ни опази или не. Но виждате, че това е нещо, което минава навсякъде и навярно ще завърши в Африка.

Ще ви кажа как го чувствам. Последните три-четири години на конференциите винаги имаше лектор по темата за изкуствения интелект. И мен ме канят, не че съм специалист. Налице е такава надменност, че знаем всичко — щом имаме технологиите, имаме сила. Създаде се усещането, че мога да направя всичко и че зная всичко, една  страшна гордост. Тоест огромна интелектуална и физическа сила. И идва един вирус, едно нищо, и обърка целия свят. И всички знаеха, че ще дойде нещо подобно, само не знаеха кога точно, както при земетресенията. Правеха се предварителни оценки. Знаеше се как функционират коронавирусите, как са се появили, учените знаеха, че нещо се задава. И бяха обзети от тревога, а Бил Гейтс, Амазон, Фейсбук, Гугъл, Майкрософт излязоха на сцената. И именно те тръгват да контролират всичко това  — и информационния поток, и здравеопазването.

Виждате, че съществува един напълно различен подход към тези  въпроси. И в него изцяло отсъства духовният елемент. Аз чувствам, че в Църквата сме открили тайната. Мисля,  че по този начин знанието и силата се смиряват; чрез всичко това науката и технологиите бяха унижени. А  това, което процъфтя, бе човешкото лукавство,  как да се упражнява контрол и други неща. Това ни дава възможност да осмислим  думите: „Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света“. По-голям е Христос, Който „излезе като победител, за да победи“ (Откр. 6:2). Категорично нямам друго тълкувание на света. С коронавируса отхвърлих всяко подозрение за друго тълкувание на света. Да, Църквата бива гонена, презирана, хулена, изтиквана в края, пренебрегвана. Сега, когато вярващите виждат това, вярата им укрепва, стига да го видят по духовен начин. А не че „Аз съм в клуба на православните и ни гонят и ни преследват, защото сме най-добрите!”. Не! Аз съм в това, което се нарича Църква, която е тайната на Бога, която е съкровището на благодатта на Бога, надеждата на света, тълкуванието на всичко, силата да вървя напред в живота си. Славя Бога, че станах свещеник, защото като малък не бях за това.

Относно св. Причастие — Евангелието от Марк завършва изключително хубаво: „А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици;. ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави.”

Св. Причастие изцелява душата и тялото. Оттук нататък не ме интересува никакъв друг аргумент и това е личба за повярвалите. Питам — имаме ли такава вяра?  Ние, вие, аз, имаме ли такава вяра? Такава вяра, която да потвърждава присъствието на Бога в живота ни, да изцеляваме болни, да гоним демони, да хващаме змии, да нямаме проблем с опасността. Това е. И да ви кажа истината, мисля, че нямаме достатъчно сили.

Това е възможност да се събуди всеки от нас и да  изобличи себе си. Това е изцяло евангелска и църковна задача, всеки да види, да „снима“ себе си чрез това предизвикателство.  Затова е възможност да видя моята истина.

Въобще очаквахте ли съвременният човек да реагира по такъв начин на това явление?

Не. Не можех да си представя, че е възможно да стане такова нещо. И когато започна,  го наблюдавах, защото подозирах, че може да дойде и да постави въпроси, както през 2009 г. със свинския грип, с птичия грип, с грипа тип А и тип В. Разбирах  малко от това, което бях чел, имах подозрения, защото искам да разбирам как се движи светът. Когато това започна, не си представях, че  така лесно ще дойде в Гърция. Например летището е тук наблизо, самолетите са заземени и ти идва да изпаднеш в депресия. Самолетите са един до друг, това е катастрофа за големите компании, уволняват хората, правителствата трябва да поемат отговорност  и по този начин да жертват икономиката, удобствата, човешките права. Страхувам се от всичко това. Да не би всичко това в крайна сметка да има като най-тежка цена загубата на нашата свобода и мисля, че това вече се случва. Ние сме на път да загубим  свободата на съвестта.  Губим съкровището на нашата свобода и Църквата има какво да каже, защото посланието ù се крепи върху свободата на човека. „Който иска”, това са страшни думи. Затова тя трябва да защити  свободата. Всичко това, което става,  засяга силно  Църквата и вярващите и може да разруши не вярата, а семето на вярата, нейния квас, нуждата от нея.

Смятате ли, че ако опасността за човешките права и свободи нарасне, Църквата ще надигне  глас по някакъв начин? Има ли поле за действие в тази насока? Защото още нищо не е приключило.

Ще видим, не зная как ще противостоим, но трябва. Трябва, защото целта не е да спрем  антихристките сили, за които говори евангелист Йоан в своите послания, не говоря за Откровението, за Антихриста, нашата цел е да изповядаме Христос. Нашата борба не е да възпрепятстваме, да забраним, да спрем устрема на Антихриста, само Христос може да го победи, а да изповядаме Христос. Боя се, че там  е нашият проблем, че ще загубим изповядването на Христос. Изповядване с уста, със сърце, с ум, с цялото ни същество. Това е въпросът. Иисус Христос бил разпнат и възкръснал — нищо друго. Това е. Но рационализмът и  свръхакцентирането върху науката, технологиите, човека без Бога  започват да ни затрудняват. Затова  всеки християнин трябва да вземе необходимите мерки, тъй като всеки християнин е клетка на Църквата. Всеки от своята позиция — св. Синод, архиепископът, епископите, свещениците, нашите братя, всеки със своята борба да продължи да изповядва Христос сред цялата тази буря. Не, няма да победим злото,  в 12 глава на Откровението се казва за Антихриста: „даде му се да воюва против светиите и да ги победи“. На Антихриста е дадена възможност да победи и вярващите. Ще бъдем победени. Христос на Кръста бе победен, но разбойникът Го изповяда. И ние живеем нуждата от изповедание. Но  съкрушаването на злото, на греха, на неверието, на антихристките сили е от Господа. Ние сме много малки за това.

Във всеки случай хората се нуждаят от голяма духовна подкрепа в този момент.

Това е възможност да обгърнем всички духовно …