Неопиваща Чаша: там, където мъжете плачат

3937 0
pecal

pecal

Автор: Елена Вербенина
Още веднъж ще кажа: тук няма никакви методики, всичко е много просто – човекът дошъл, понякога се случва да проспи и цялата служба, излязъл си – и престанал да пие.

Нашият път според московските стандарти никак не е дълъг, 70 километра от Московското кръгово автомобилно шосе. Колата глухо бучи, пухти и почти обречено спира, капитулирайки пред поредното задръстване. Признавам си, че реагирам удивително спокойно на препятствията по пътя. Но сега съвсем не ми е до тях: моите мисли са там, където ще бъда за пръв път след тези няколко десетки километра и където преди мен са били хиляди хора. Защо за пръв път? Защото просто не е имало нужда. Отиваме в Серпухов, във Висоцкия манастир, за да се поклоним на чудотворната икона на Богородица „Неопиваща Чаша“. Място, към което хората, страдащи от различни видове зависимости, прибягват като към последна надежда. Аз не можех да не дойда тук, след като бях слушала толкова отзиви и житейски истории, които сами по себе си е можело да завършат много плачевно, а може би и съвсем да се прекъснат, преди „героите на сюжетите“ да са споделили своите спомени с мен. А сега е мой ред да споделям.

Струва ми се, съвсем неотдавна с едната ръка нервно прелиствах справочника с разписанията на влаковете, изучавайки заминаващите за Серпухов, а с другата – щраках с мишката на компютъра по сайтовете, търсейки необходимата информация; затискайки с рамото си телефонната слушалка и говорейки в нея някакви не особено умни думи: „Само не се вълнувай, всичко ще бъде наред“. Просто на моята по-възрастна приятелка й беше много зле. Със сина й се беше случила беда. Симпатичен осемнадесетгодишен младеж, пълен със сили и здраве. Този млад човек имаше не само сили и здраве, но и приятели, приятелки, свободно време и желание да живее, както той казваше, „на бързи обороти“. Мислено се връщам буквално няколко години назад. „Запознай се, това е моят син, на шестнадесет“ – каза ми тогава Валентина, и аз видях едно мило момче с детска усмивка. „Съвсем не прилича на проблемен тийнеджър – помислих си аз – добро, чисто дете“. И не сбърках. Обичах да им гостувам, намерих общ език и с двамата, може би и възрастта помогна: бях с 10 години по-възрастна от сина, и малко повече от десет години по-млада от майката. Но се виждаше, че и на двамата им е добре. „Откакто погребах мъжа си, целият ми живот е в сина“ – сподели приятелката ми. А синът с удоволствие миеше чиниите, пазаруваше, помагаше на майка си с основното почистване и ходенето на пазар. Но преди година откровено се отдаде на пиянство. Колкото повече време минаваше, толкова повече се променяше, това вече не беше ъгловатото момче, а красив, висок, синеок, „знаещ цената си“ младеж. Започнаха обаждания от влюбени девойки, които бързо му досаждаха, цялото му същество потвърждаваше, че той е от групата на „страхотните“, а страхотните съвсем не подобава да ходят с пазарски чанти и с майка, облечена в палто втора употреба от по-миналата година, да лъскат пода и мъчително да зубрят неразбираеми лекции. Ученето е захвърлено, мама е изоставена, а вместо това какво има? Пустота. А за живота, съответстващ на това желание, са необходими големи пари. Такъв зашеметяващ момък, разбира се, трябва да има красива, скъпа кола, той не трябва да пести за своите желания и марки дрехи и, разбира се, не е длъжен да се отчита пред мама защо се е прибрал късно. Но майката отчаяно, с викове и заплахи изисквала послушание – просто много й се искало да си върне онзи син, който съвсем неотдавна бил близо до нея: топъл, отзивчив, обичащ. И при младежа се получил огромен дисонанс, тоест малка вътрешна революция, когато не ти се иска да живееш по старому, а новото, желаното, не ти се предоставя. Животът, за който той бил така достоен, съвсем го нямало, а друг не му се искало да води. Той честно се опитвал да се бори с това, периодично се устройвал на работа, не изискваща специална квалификация, за да има джобни пари за „малък красив живот“. И тук неизбежно последвал пълен провал: началниците изисквал стриктно спазване на указанията, и разбира се, към куриера не се отнасяли така, както към високото началство, тоест към него нямало никакво уважение. И след заветния ден на заплатата майката съвсем основателно попитала: „Получи ли пари? Хайде да си разделим разходите за храната и сметките“. Това е всичко, сбогом, красив живот. Ах, защо има такава несправедливост, защо той е така нещастен? И настъпил период, в който просто му се искало да се забрави. Той не бил гладен човек, облечен в дрипи, когото са изгонили от къщи, а достатъчно благополучен, красив, млад московчанин, сит, облечен и ужасно нещастен, когото всяка вечер на прозореца чакала любещата майка. И се оказало, че може да почувства в пълна мяра красивия живот, за който така мечтаел, вдъхвайки малко бял прах. И ти става все едно в подлез ли си, или в мазе, появяват се усещания, че ти си герой от същата реклама със заветния луксозен автомобил, носещ се по безкрайните примамливи пътища. Колко завладяващ може да бъде животът, така да грабва духа! Животът грабнал не само духа, но и душата. Сега на Андрей му било все едно с какво е облечен, на какво спи. Дори още преди да стане зависим, той все по-често мислел за това къде да получи същия този прах, превръщащ сивия, отвратителен живот във фойерверк. От дома били изнесени всички ценни вещи, битови уреди, монитори и ноутбуци, стилни мобилни телефони и дори новите дънки, за които той съвсем неотдавна досаждал за пари на майка си, с надеждата, че по този начин ще се доближи до идеала за достойния живот. Сега не е необходимо нищо, а само този бял прашец.

Минали няколко месеца, и младежът станал неузнаваем. Слаб, агресивен, озлобен, със сини кръгове под очите, с една-единствена фраза към майка си: „Дай пари, или ще те убия“. В дома мебелите били счупени, вратите изгорени, имало следи от сбивания, постоянно идващи непознати хора със следи от остатъчен интелект на лицето. Особено страшни били нощите: в едната стая светела ярка светлина, свирела музика и стените се тресели от танци и смях, а в другата – в пълна тъмнина, прегърнала възглавницата, седнала на края на леглото, ридаела безпомощна жена. И веднъж тази жена завила от болка, с треперещи ръце взела иконите и споделила цялата си майчина болка с печалните, смирени, вечни очи, които всичко знаят, всичко разбират, всичко прощават. А на сутринта тя вече беседвала с енорийския свещеник, който категорично казал: „Отивай в Серпухов“. „Нали така трябва, той сам да поиска да повярва, а това го няма, не иска да слуша!“ „Ти нали си майка?! Дерзай!“ – чула в отговор тя.

И ето ме, държа телефонната слушалка. Координатите са уточнени, разписанието е проучено, приятелката ми е заминала. След като се върнала оттам отначало нещата почти не се променили. Синът все така водел разгулен живот, ругаел и дишал прах, но майката станала по-уравновесена, ако, разбира се, можело да бъде такава при така стеклите се обстоятелства. Тя престанала да се терзае, до известна степен се разграничила от „съзависимостта“, наблюдавала всичко сякаш отстрани, въпреки че това трудно й се удавало. След няколко дни Валентина дала обява в списание за недвижими имоти: „Продавам тристаен апартамент, на хубаво място, спешно, евтино“. „Не!“ – уговарях я аз. – Не прави глупости, къде ще отидеш?“ „На село – спокойно казала тя“. Аз не повярвах на ушите си, но тя започна да ми обяснява: „Сестра ми живее в едно село близо до Казан, къщата изгоря, имат три деца с мъжа си, няма къде да живеят. Ще им помогна, ще им купя къща, ще живеем заедно. Искам да се махна оттук, изобщо не ми е до столицата“. „Но нали синът ти е роден в Москва, как ще свикне с това затънтено село?“ Валентина мълчаливо се приближила до клатушкащото се момче, хванала го здраво за главата, погледнала го в очите и казала: „Сине, хайде да бягаме оттук!“ В отговор високият хулиган се подпрял на рамото на майка си и казал: „Мамо, по-бързо, изведи ме където искаш!“ Бившата московчанка с лекота си тръгнала, раздала мебелите, отначало не ми остави координатите си, а половин година по-късно ме поздрави за Новата година с дългоочакваното си обаждане. „Как си, къде си?“ – питах аз. И първото, което чух, беше: „Андрей се ожени, влюби се до уши в едно селско момиче и се ожени“. Тя след сватбата му купила двустаен апартамент в районния център, а сама останала да живее със семейството на сестра си в купената къща на село. Останалите пари стигнали за далеч не нова къща, без удобства и канализация. Пере на ръка, понякога си спомня автоматичната пералня „Индезит“, мечтае за топла вода, но гласът й… това беше съвсем друг глас, на щастлива жена. „Как е Андрей?“ „Всичко отмина – казва тя – чуваш ли? Всичко отмина! Той работи, обича жена си, и още… скоро ще имам внук!“ „Всичко отмина“ – шепнешком повтарям аз, спомняйки си събитията от близките години. Сега, когато с Валентина редовно се чуваме, тя дори едва си спомня, че само преди няколко години нейният роден град е бил Москва, а родният й син й е носел толкова мъка.

… Безкрайното шосе свърши, ние се изтръгнахме на почти чисто място. Шофьорът ободрително намигна в огледалото на кабината: „Сега ще стигнем на един дъх!“ И за да не ни бъде скучен пътят, той започна да раказва за себе си.

„С Кирил се познавам съвсем отскоро. Зная, че е доброволец в службата за помощ на бездомните; той също има свой път, който някога го отвел във Висоцкия Серпуховски манастир. Преди повече от пет години младият човек дошъл в Москва, и при това дошъл не просто за да си поживее, а с намерение да се реализира в този град по пълна програма. Кирил имал какво да предложи на столицата: неголям капитал и вродена ерудиция. Две години по-късно младежът бил на върха, бизнесът му вървял като по вода, той можел да си позволи много от онова, за което момчетата на неговата възраст можели само да мечтаят. А Кирил не само мечтаел, но и активно реализирал своите мечки в живота. Те били различни, желанията ставали все по-рисковани. Изведнъж се появили твърде много „най-предани” приятели и приятелки, които винаги били наблизо, освен в онези моменти, когато, например, трябвало да се плати сметката в скъп ресторант. Тогава младият човек бил на 26 години, той умеел много неща, но по силата на възрастта си, например, не можел да знае, че в бизнеса не е достатъчно само да имаш умна глава и пари, необходим е опит и честни партньори. А той нямал нито едното, нито другото. Аферистите бързо свършили своята работа, Кирил бил разорен за броени месеци. Наложило му се да продаде всички активи, апартамента, колата, но и след всичко, с което се наложило да се раздели, дългът оставал непосилен. Кредиторите постоянно искали пари, и Кирил в един момент нямало къде да иде. Той дори не можел да наеме стая, в която да пренощува. Наложило му се да се сблъска с непознати до този момент усещания: да си гладен, и да няма какво да ядеш, да ти е студено, и да няма къде да се стоплиш и да преспиш. Всички приятели се разбягали, като че изобщо не ги е имало. Наоколо се оказало само дрипаво общество от бездомници, което състрадателно поднасяло шише водка на треперещия от студ младеж. Последвала смяна на няколко места: гари, стълбища, мазета и винаги нечии мръсни ръце се протягали с чаша водка. С водката ставало някак си по-леко, не толкова студено, и не толкова болно от съзнанието в какво се е превърнал животът ти. Не му се и искало да изтрезнява. Нали пак ще започнат проблемите, къде да живее, какво да прави с дълговете… Минали няколко месеца, и в слабия, брадясал и вечно пиян мъж никой не можел да познае предишния млад човек. След още една година му станало противно, поискал да се измъкне – но се оказало, че всичко това не е толкова просто да се осъществи. Бездомният живот стяга човека като примка. Където и да отидел Кирил с молба за някаква работа, всички отказвали, гледайки с подозрение на дрипавите дрехи не според сезона, мириса на алкохол и тъмните кръгове под очите. И той се връщал в своите вертепи, напивал се още по-жестоко, с една-единствена мисъл: „Трябва да забравя всичко”. Забравял усърдно, постоянно увеличавайки „средството за амнезия” и удивлявайки с количествата даже и най-изпечените алкохолици. Следващите събития се мяркали пред очите му като сън: спешна помощ, болнична стая, системи, строг лекар, всъщност няколко лекари, но думите на един от тях изведнъж достигнали до него с поразителна яснота: „Остър хепатит, черният дроб се разрушава. Това момче скоро ще умре, дори ако сега го изправим на крака”. „Поне всичко ще свърши, ще си отдъхна” – горе-долу такива били мислите на Кирил, но нещо дълбоко в душата му подсказвало друго: „Ще живея! Толкова искам да живея! Помогнете ми, който може!” Но всички, към които се обръщал, тъжно клатели глава: „А ти преди къде беше?!” или: „Как можа да се докараш дотук?!” И все още силно му се искало да пие. Дори не от мъка, не за да забрави отново всичко, а просто защото болната плът жадувала за това. Алкохолът се чувствал пълноправен господар в младия организъм и вече отдавна се бил превърнал в зависимост. Излизайки от болницата, първата работа на Кирил била да отиде в магазина за спиртни напитки. Напил се и пак изпаднал в безпаметност, и през пелените на болното съзнание отново чул собствените си думи: „Помогнете ми, аз повече не искам да пия, не искам да умирам, помогнете ми!” „Той трябва да отиде в Серпухов, при Богородица, трябва да го откараме, нищо, че е пиян. Тръгваме!” – чул той. Закарали го и го оставили в храма. Почти нямало хора. Кирил погледнал към иконата на Богородица, за която преди само бил чувал. Той просто разбрал, че тук е единственото място, където могат да му помогнат. Не знаел никакви молитви, не знаел как да моли Божията Майка. Шепнешком започнал да повтаря едно изречение: „Господи, ако Те има – помогни ми!” Срамувал се в такова пияно състояние да се валя пред светинята. Стегнал се, колкото могъл, и неумело навел глава.

Когато Кирил излизал от манастира, той със страх се вслушал в себе си: „Ето, сега ще започне това ужасно влечение към алкохола, или ще загубя съзнание, защото нямам сили, а след това ще умра. Само да стигна до автобуса, и да не падна”. Но той стигнал до един завой, стигнал до следващия, дочакал автобуса – и не паднал. От вертепа, в която „приятелски” му наливали по чашка, се измъкнал при първа възможност. Неочаквано се появила работа, след това – и друга. Наложило му се да положи немалки усилия в борбата със зависимостта. Силно го теглело, и всеки път, когато му се струвало, че вече няма сили за борба, а и, в края на краищата, какво страшно има в това да изпие по чашка, той си спомнял очите на Богородица, Която първа му повярвала, че действително иска да промени живота си. И младежът не можел да забрави това, той почти със стон отклонявал очи от витрините с примамливи етикети. А след това отишъл в поликлиниката и лекуващият лекар, гледайки резултатите от изследванията, недоумявал: „Нищо не разбирам, хепатит няма, при това изобщо няма, сякаш никога не го е имало”. Това означавало, че животът продължава, и не само продължава, но и започва нов живот. Сега мобилният телефон на Кирил непрекъснато звъни, защото той е необходим на мнозина. Работи като доброволец в център за помощ на бездомни, редовно пътува до горещите „точки”, раздава храна и облекло, от които някога така силно се е нуждаел самият той. Води курсове по трезвеност, работи над създаването на православни сайтове, един от които е „неупиваемая.ру”. На Кирил много повече му харесва да се занимава с всичко това, отколкото някога с бизнес. Неговите интелектуални способности намерили приложение в много по-голяма степен, отколкото някога, когато току-що бил дошъл в Москва. На това поприще и душата му се радвала. И всяка година Кирил, колкото и да е зает, отива в Серпухов, за да благодари на Тази, Която някога повярвала в него много преди той да повярва в Нея. Хората в манастира били съвсем малко – денят бил делничен. Но тези, които били там, поразително се различавали от хората в другите храмове. С изпити лица и неспретнато облекло, те един след друг пристъпвали към иконата, и в очите на много от тях имало болка и надежда. Започнал молебен с акатист. И хората, затворени в малък, сив, печален кръг, повтаряли с усърдие, кръстейки се: „Радвай се, Благодатна”. След молебена свещеникът се приближил към всеки от тях и го поръсил със светена вода с думите: „Помогни му, Пречиста, избави го от злото”.

Някои тихо ронели сълзи на ръцете си, на кръста, поднесен от свещенослужителя. И от това стана по-леко и на мен, която не страдам от зависимости. Няма непосилен товар, няма нещо, което не може да се преодолее, защото Бог винаги дава помощ. И още, виждаше се с какво искрено състрадание към нещастните алкохолици се отнасяше служещият йеромонах, как с всички сили се опитваше да им помогне. Без отвращение и подозрителна дистанция към крайно съмнителния контингент. Защото тези хора са особени – те искат да се променят, разбрали са какво прави с тях зависимостта и всичко, което им е необходимо, е подкрепа и внимание. – Често ни казват: „Как така, без никаква методика, без задълбочена работа страдащият човек идва при „Неопиващата Чаша”, чете акатист – и се изцелява?!” Но това наистина е така, защото става въпрос за истинско чудо – казва отец Алексий, благочинен на Висоцкия манастир. – Това, което става тук, не се вписва в рамките на логиката. Още веднъж потвърждавам: никакви методики, всичко е много просто – човекът дошъл, или дори проспал в храма цялата служба, излязъл – и престанал да пие. Някои биват докарани насила от своите жени и майки, а те стоят мрачно, просто ги тресе от желание да пият. Разбира се, всички имат различен път. В повечето случаи все пак волята на човека трябва да се срещне с Божията воля, тоест в идеалния случай трябва да има горене, желание от страна на човека да престане да пие. Господ винаги ни желае доброто, и ако ние също искаме това – тогава се ражда чудото. Но тук сме виждали и други свидетелства. Жени, майки, деца измолват своите мъже, синове, бащи. Веднъж казах на една поклонничка, която със сълзи разказваше за ужасите на живота с пиян мъж: „Предложете му да пие светена вода, разкажете му за иконата, за Богородица, предложете му да дойде тук” и клати глава: „Батюшка, той ще счупи иконата в главата ми, не ме чува, просто ще ме убие!” – „Кажете му всичко – отговарям аз – нека просто да знае тази информация”. От времето на този разговор минаха три години. Три години тази жена идваше в манастира и се молеше. И наскоро видях, че те са дошли заедно. Мъжът с разбиране се кръсти, причастява се и, трябва да кажем, не пие. Тук плачат силните, непроницаеми, както казват в света, „дебелокожи” мъже, които от времето на ранното детство са забравили какво е това. Спомням си още един случай: отслужваше се братски молебен и на пейката видях, така да се каже, един не съвсем адекватен мъж, когото беше довела жена му. Мъж по фанелка, със синини по небръснатото лице и тяло, със следи от алкохолно опиянение. Неприятно ме жегна неговата нагла, предизвикателна усмивка. Беше му крайно скучно на мястото, на което го бяха докарали. Погледнах го и си помислих: „Този е безнадежден, едва ли може да му се помогне с нещо”. Молебенът започна и аз забравих за него. Към края на молебена случайно погледнах към него: мъжът стоеше и плачеше. Беше минал половин час. Как става това? На човека не е дадено да разбере това и да го обясни научно, но то е факт, неоспорим факт. Случаите са различни, всеки има своя история, но милостта на Небесната Царица е толкова голяма, че просто не можеш да свикнеш с много неща”. „Нашият манастир е древен, основан е през 1373 г. от преподобния Сергий по молба на Серпуховския княз Владимир Андреевич Храбри – казва живеещият във Висоцкия манастир игумен Тихон. – Иконата на Божията Майка „Неопиваема Чаша” е най-голямата светиня на нашата обител, по благословение на светейшия Патриарх Алексий тя е причислена към чудотворните икони. Свидетелствата за Нейната помощ са изключително много. Преди да попаднат тук, хората често са прибягвали към различни методи за избавяне от зависимостта, включително и окултни. Тук човек получава сили да се бори със своя недъг. Дори ако страдащият все още е далече от вярата, ние имаме благословението на светите отци: „Молете се един за друг”. Свети Филарет Московски е казал: „Ако сърцето на човека е отворено, в него можеш да влезеш със съвет, а ако е затворено, трябва да чукаш на него с молитва”. Затова тук често идват да се молят роднините на страдащите от зависимости. Има и такива случаи, когато самите родственици, макар и невъцърковени и не особено вярващи, но желаещи да помогнат на своите погиващи деца, мъже, бащи, започват да се молят, въцърковяват се и вече осъзнато, искрено идват при Бога. Те не само помагат на своите близки, но и сами стъпват на пътя на православния живот. Някои остават тук за няколко дни, за да се потопят изцяло в духовния живот. С молитва човек се изцелява духовно, а стените на манастира го пазят от светските изкушения. Това, разбира се, е тежка борба, някой получава бързо изцеление и се въодушевява, виждайки такава явна Божия помощ, а на друг Бог дава да се потруди, за да пази още по-грижливо това, което е придобил с голямо усърдие. Всички ние знаем евангелската история, когато Господ гледал хората, които пускали своята лепта за храма и посочил вдовицата, която пуснала две най-дребни монети. И Той казал, че тя, според своята мяра, е дала повече от всички. В духовния живот е същото. На някого е дадено повече и той може с лекота да изкара цялата служба, да се помоли, а на друг всичко това се удава много трудно, и Господ приема от такива хора и малкото самопринуждаване, подобно на тези две лепти”. Обратният път се оказа по-кратък и дори по-весел, хубаво е да пътуваш, когато вече знаеш пътя, и на хората, които питат как да стигнат, можеш уверено да дадеш знак с ръка: „Карайте все направо, без да завивате”…

 

Превод: Татяна Филева