НЕОСЪЖДАНЕТО Е СПАСЕНИЕ БЕЗ УСИЛИЯ

1746 0

Източник: http://orthodoxinfo.com

Превод: Павел Стефанов

Грехът на осъждането на другите е един от най-разпространените, защото много лесно можем да паднем в него: порицаването на чуждите действия може да бъде изречено доста лекомислено и то дори съдържа в себе си определено удоволствие. При съденето на другите обикновено осъждащият намира оправдание за себе си, като сам подмамва съвестта си с егоистичното си мислене, че няма действително осъждане, а той само правилно обвинява другия поради греховете му. Докато не забелязваме нашите собствени недостатъци и пороци, които ние обикновено извиняваме в себе си, ние строго осъждаме същите пороци в другите. Самохвалството и осъждането на другите са най-често срещаните неща между нас. Злото сърце, гниещо в страсти, въпреки това тръби: “Аз не съм като останалите”. И колко много пъти казваме това – едва ли може да се преброи (Св. Теофан Затворник). А Св. Йоан Лествичник казва „Аз съм виждал такива хора, които тайно и скрито извършваха най-тежки грехове, а същевременно, считайки себе си за по-добри от другите, безжалостно нападаха ония, които се увличаха в леки, но явни постъпки” (Стъпало 10:13).

Гражданските съдии получават не-малки възнаграждения за трудната задача да разследват делата на подсъдимите. Тук възниква въпроса „Защо тогава те си позволяват да съдят?”. Има един отговор и всеки един от нас го чувства: ние нямаме желание да опознаем себе си. Някой бил попитан: „Кое е най-трудно за теб?”. Отговорът бил: „Да опозная себе си”. А кое е най-лесното? „Да виждам недостатъците на моите ближни”. Поради тази причина човек може по цял ден да говори и да обвинява другите, но за своите собствени грехове не казва даже няколко думи, когато отиде на изповед. „Който е съзнал съгрешенията си, има власт и над своя език, а словоохотливият още не е познал себе си както трябва.” (Стъпало 11:4). Авва Доротей казва „Горко ми! Както те паднаха днес, така дали няма аз да падна утре?” В каквито и грехове да обвиняваме ближните си, било то душевни или телесни, ние ще паднем в същите грехове. Това е сигурно. (Стъпало 10:9). Следователно, опитният познавач на сърцето Св. Исаак Сирин заключава: „Този, който е видял себе си е по-горе от този, който е видял ангели”.
Раната от греха на осъждането е наистина голяма, този грях генерира безброй гибелни последици: разбива връзките между приятели, възпламенява кавги между роднини, вкарва завист между хората, унижава доброто име на човека. В действителност, ако някой чуе нещо клеветническо за друг човек, той може ли вече да бъде в позиция да мисли добре за него? Няма ли да бъде склонен да го очерни в мислите си и да го осъжда? И дали това е угодно на Бога? Нека обърнем внимание как колко лесно когато някой клеветник започва да ни показва слабостите на ближния, веднага щом той забележи, че сме съгласни с неговото осъждане той на момента започва да изговаря още хиляди думи и посрамва жертвата си от главата до петите. А слушателят често не само, че не спира греховния разговор, но и добава малко от себе си!

Как да се борим с този грях, който е толкова широко разпространен?

Не знаете ли, че Господ издига неосъждането като такава добродетел, заради която Той обещава опрощаване на всичките грехове и примирение със Него – избавление от осъждане на вечни мъки. „Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1). „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец” (Мат. 6:14). Помненето на тези евангелски слова трябва насочва мислите ни към края на земния ни живот и към Страшния и праведен Божий съд.
Ако Сам Бог не съди никого, както свидетелства Св. Писание, но предаде целия съд на Сина (Йоан 5:22) и ако Синът Божий дойде на земята да спаси грешниците и следователно казва „Аз не съдя никого” (Йоан 8:15), как ти дръзваш да съдиш другия, когото Господ иска да спаси? Господ не съди, а показва милост.
Св. Йоан Лествичник казва „Аз видях как някой, който бе съгрешил явно, се разкая тайно; Аз го осъдих като блудник, но той вече беше целомъдрен пред Бога, като Го умилостиви с чистосърдечно разкаяние” (Стъпало 10:6). Той добавя: „Ще започнеш да се пазиш да осъждаш ония, които грешат, ако винаги помниш, че Юда беше в групата на Христовите ученици, а разбойникът – в числото на убийци, но удивително е как за един миг те си размениха местата”. Ако видиш раните на ближните си ти може да се погрижиш за тях, както самарянинът в добре известната притча. Възлюбени братя и сестри, запомнете тези слова: „Приятелството е написано на камък, враждата – на вода”.
Размислете за следните обстоятелства: осъждането навлиза в сърцето чрез лекомислени разговори за другите, било то хората около нас, или в обществото като цяло или, за съжаление, дори в Църквата. Като знаем къде се подхлъзваме нека внимателно да отбягваме тези места. Така е също и с несериозните разговори – когато срещнеш някого някъде, гост или член на семейството ти, веднага приеми „защитна” нагласа и в никакъв случай не произнасяй негативни думи и критики към ближните.
Един старец съветвал духовното си чедо винаги да има един малък камък в ръка и „веднага щом отвориш устата си случайно, вземи камъка и го задръж, и насочи разговора към друг, безобиден въпрос. Тпгава ще спечелиш твоя ближен като приятел и мир за твоето сърце”. Затова Св. Йоан Лествичник казва „Който е познал благоуханието на огъня, слизащ свише, той бяга от многолюдните събрания, както пчелата от дима. Защото както димът пропъжда пчелата, така и той не търпи многолюдието”.
И така, осъждането на нашите ближни принадлежи единствено на Бога, докато за нас е по-правилно и по-добре да запазим мълчание, когато видждаме греховете на ближните и да отбягваме лекомислените събрания. (Пс, 1:1) – бел. прев. Дните на нашия живот не са толково много, времето лети и вечността неизбежно се приближава към нас с всеки изминал час. И кога ще успеем да се покаем за нашите беззакония? О, приятели, погледнете във вашите души. „защото ако човек би могъл да види своите зли дела ясно и без покривалото на самолюбието, той не би се грижил вече за нищо друго, което се отнася до земния живот, размишлявайки, че не би му стигнало време да оплаче дори самия себе си, макар да преживее и сто години и да излее от очите си сълзи колкото цялата река Йордан. Аз наблюдавах плача на истинското покаяние и не намерих в него и следа от злословие и осъждане” (Стъпало 10:10).
Да не вижда човек своите грехове, но да изследва чуждите – това е резултат от дяволско изкушение и съблазън, както казва Св. Йоан Лествичник: „Бесовете човекоубийци ни подбуждат или да грешим, или когато не грешим, да осъждаме ония, които грешат, та с второто да оскверняваме първото” (Стъпало 10:11). Наистина понякога е по-добре да съгрешим отколкото да съдим съгрешилите, защото греха смирява душата, а осъждането ни прави подобни на дявола.
Християнинът е длъжен не само да се въздържа от осъждане, но и никога да не се срамува да спре този, който злепоставя или осъжда другиго в негово присъствие. „По-добре кажи му: Брате, престани! Аз всеки ден падам в най-тежки грехове и как мога да го осъждам? По този начин ти ще извършиш две добрини и с един пластир ще излекуваш себе си и ближния. Това е един от най-кратките пътища за опрощение на греховете, т.е. никого да не осъждаш”. (Стъпало 10:7).
Със сигурност всички ние сме изпитвали угризение на съвестта, когато разберем, че някой, когото сме осъждали, е починал и ние не можем да си върнем думите назад. Колко често ние изведнъж започваме да си мислим не колко лош, а колко добър е бил този, който преди ни е ядосвал, след като почине! Чуйте следната история, която е изключително поучителна: младо момче дойде за първи път на гробищата. То прочете с интерес хвалебните надписи на надгробните плочи. След като прочете около 10 надписа той се обърна учудено към баща си: „Татко, кажи ми, а къде са погребани всички лоши хора?”.
Въпреки това, докато ние сме призовани да не осъждаме, това означава ли, че не можем да изобличаваме греховни неща по принцип? И да не казваме нищо на тези, които грешат? Не казва ли Господ: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме”. Това е съвсем различно нещо, това е да изобличиш греховете на ближния си заради неговото изцерение и поправяне. Господ заповядва един да казва на друг за неговите прегрешения, за да може да участва в спасението на грешника. Само, че изобличаващият не трябва да бъде строг докато изобличава, нито пък да укорява с гняв съгрешилия, а трябва състрадателно и кротко да събуди душата му, която е потънала в грехове, не с осъждане, а със страх Божий. Най-доброто нещо, което можеш да направиш за своя паднал ближен или за някой, който те е злословил, е да се помолиш за него. „Аки ти наистина обичаш своя ближен, както казваш, не го осмивай, а се моли за него тайно. Защото този начин на любов е приятен на Бога”. (стъпало 10:4).
Християнинът не бива да мълчи, когато истината се тъпче или когато се хули учението на Църквата. С всички сили и възможности християните трябва да се противпоставят за злите сили, да изобличават, да поучават – чрез прповед, дума или писмо.
Най-общо казано, има различни степени на порицаване на някого. Авва Доротей казва: „Едно е да злословиш, друго е да осъждаш, трето е да презираш някой. Да злословиш означава да кажеш на някого: „този човек излъга, или се разгневи, или падна в блуд”. Да осъждаш означава да кажеш: „този човек е лъжец, този е гневлив, този е блудник”. Такъв „съдия” е осъдил самото разположение на душата му, издавайки присъда над целия му живот. А да презираш означава не само да осъдиш някой, но и да се гнусиш от него, да се отвращаваш от него като от някаква мерзост. Това е по-лошо от осъждането и е много по-пагубно.
Така както “ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” (Рим. 12: 5), така трябва да страдаме един за друг, да си помагаме един на друг, особено в спасението. Колкото по-близо сме един до друг, толкова по-близо сме до Бога. Авва Доротей казва: “Да предположим, че светът е кръг, а центърът на кръга е Бог; радиусите, което означава правите линии, които излизат от центъра на кръга, са пътищата на човешкия живот. Така както светиите идват по-навътре в кръга в желанието си да бъдат по-близо до Бога, също така те идват по-близо един до друг, и колкото по-близо са един до друг толкова по-близо са те до Бог. И обратно”.
От всичко, което казахме може да се направи извода, че всеки човек трябва да се научи да не осъжда, като най-лесният метод за спасение. Защото е истина, което казват старците: неосъждането е спасение без усилия.