Автор: дякон Ивайло Борисов
Подобно птици в топлите гнезда
очите спят —той спи и упорито
все още вярва в своята звезда,
до тоя ден зад облаците скрита.
Подобно птица. Чистата душа,
която носи тялото му тленно,
не се надсмя, ала я досмеша
от суетата на тълпите земни.*
Й. Бродски
В централната част на малко крайдунавско градче, част от хубавата ни страна, се намираше уютна черква, обслужвана от двама уважавани от местното население свещеници.
Тук хората идваха, за да споделят радостите и тъгите си.
В един празничен слънчев ден се почука на вратата на свещеническата стая в храма. Отвори възрастният отец Георги, около 70-годишен, и дружелюбно попита изправилия се пред него широкоплещест и добре облечен господин на средна възраст:
— Да, моля. Честит празник! Какво обичате?
Спретнатият мъж му каза:
—Честит празник и на вас, отче. Вижте, аз дойдох да видя другия отец в храма, отец Йоаникий, и да му целуна ръка. Защото той ми стори голямо добро.
Възрастният отец Георги се зачуди за момент какво пък ще да е това голямо добро, което е направил неговият събрат — дали е вдъхнал кураж в обезвереното и слабо сърце на иначе силния като канара мъж, дали пък нещо друго? Тогава Данчо — така се казваше здравенякът — започна да обяснява.
—Преди около година влязох във вашата черква, видях колегата ви и го помолих да прочете молитва на нивата ми. А моята нива — разказваше Данчо — раждаше, но не както трябва, не както исках. Раждаше, ако мога да се изразя в проценти, около 30%. Затова реших да ми се изпее някаква молитва, вие си ги разбирате тези неща, та нещата ми да потръгнат по-добре.
В същото време очите на отец Георги се оживиха и разшаваха като разбуждаща се в гнездото си птица.
—Вашият колега отец Йоаникий — продължи усмихнато мъжът — дойде с едно медно менче в ръка, с една едра чемширена китка и започна да пее. Пее, обикаля десетте декара на нивата и ръси. Пее и обикаля под лъчите на прежурящото слънце. И сега ми е пред очи неговият ход из моята нива — той върви пред мен, зажумял от слънцето и пеещ, аз пък ходя след него и му държа менчето. Какво пя, какво чете — не знам, но чуйте какво стана по-късно.
В този момент възрастното отче още повече напрегна слух, като понамести с припряно движение на лявата си ръка своята камилавка.
—След известно време — продължи Данчо — моята нива залиня, буреняса. Сякаш никога не бе виждала слънце и оран.
В същия този момент в свещеническата стая сякаш залиня и приятната атмосфера на разговора.
Настъпи тишина, която можеше да се реже с нож, но която, за щастие, продължи само някакви си 10-15 секунди. В тези секунди обаче като че ли чувството за самосъхранение на отчето започна да наваксва изпреварилото го преди малко негово любопитство.
—Ха, казвам си, каква стана тя сега — аз исках да се умножат плодовете на моя труд, пък то всичко отиде на кино. И аз също отидох на кино — рече леко усмихнат Данчо и впери поглед в малкия черковен полилей над него, като многобройните светлини се отразиха в очите му.
Тук отец Георги неволно се смръщи и си помисли, че разговаря с психически нестабилен мъж, който не бе могъл да понесе сполетяла го материална загуба и бе дошъл да се разправя с нейния евентуален причинител. А защо не и с някой негов колега — помисли си отчето. И за да бъдем честни, трябва да кажем, че споменатото преди малко чувство за самосъхранение на стария духовник в този момент изпревари всички други негови чувства. За което, разбира се, помагаше и внушителният външен вид на мирянина-гост. И ако одеве очите на отчето бяха като разбудила се птица в гнездо, то сега те станаха като птица, която излита от това гнездо.
—Точно така — поде пак Данчо — отидох и аз на кино. Сега ще ви кажа какво имам предвид. Отначало ме обзе страшен гняв, едно такова напрегнато състояние на мъка и раздразнение едновременно. Казах си: ето, участта на името ми ме споходи, знаете, отче, че името Йордан идва от еврейското „спускам се“, та и аз си помислих, че започва моето спускане по нанадолнището. Аз от години се занимавах с обработка на моята нива, тя ми е бащиния, посветил съм ѝ много време, разбирате чувствата ми, отче, привързаността към тази работа, нали?
Старият отец поклати утвърдително посребрената си глава.
—После обаче — продължи Данчо — нещо ми просветна, една мисъл като запалена факла озари душевната ми тъма. И аз разбрах, че отец Йоаникий не само, че не бе направил нещо лошо — имам предвид, че след неговото идване загубих и това, що имах, но ми е сторил голям и неочакван подарък. Колкото голям, толкова и неочакван.
Тук усмивката на Данчо се разшири. Едновременно с това се отпусна и свещеническото сърце.
— Ако преди — рече Данчо — бях зает само с полска работа, с обработка на моята нива, със сеене, жънене и пр., то от този момент аз се почувствах истински свободен. Точно затова ви казвам, че вече и на кино ходя, и културни предавания следя по телевизията, започнах да слушам и хубава музика. А пък и за семейството ми имам вече повече време — жена ми е много доволна от това. Въобще станах истински градски човек, започнах да се обличам като другите, интелигентните хора, избавих се от игото на тежкия труд. Знаете, отче, че човек, когато е зает само и единствено с физически труд по цял ден, трудно обръща внимание на духовното, не мисли за култура.
Самото споменаване на духовното веднага намери отклик у мъдрата душа на слушащия възрастен свещеник, като той вече безрезервно и всецяло се съгласи с тезата на посетителя си.
—Затова дойдох — продължи Данчо — да благодаря на отчето за неговия неочакван подарък. И да го попитам — дали пък не ме е видял един такъв преуморен и напрегнат, та е решил да ми прочете нещо различно от обикновеното, за да стана и аз човек като другите?
Отец Георги обясни кога може да бъде открит неговият по-млад събрат Йоаникий, изпрати дошлия при него свой съгражданин по живо, по здраво, след което дълго и втренчено се взираше в изпъстрения с цветни орнаменти прозорец в свещеническата стаичка, по който слънчевите лъчи сякаш играеха танц, като изпълваха със светлина и живот гиздавите орнаменти. Така, както мисълта за по-спокойния и нов живот озари главата на доволния и усмихнат бивш селскостопански работник Данчо.
*Из „Голяма елегия за Джон Дън“ (превод: Иван Есенски)
