Неправдата спрямо самите нас

1032 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Седим и анализираме изпитанията, които са ни постигнали, неправдата, която е дошла в живота ни. И се опитваме да намерим решения. Навярно се допитваме до някои хора, на които имаме доверие, за да намерим отговор на въпросите си.

Има много хора, които биват „задавени” от неправдата и съкрушени от житейските изпитания. Те отиват при своя духовник в търсене на отговори. Стараят се също да потърсят и молитвите му, за да се прекрати това „несправедливо зло”, което ги терзае.

Със сигурност никой от нас не желае да страда, никой не обича да го спохождат терзания, неправди, клевети, изпитания, болка, предателства, измами, изневери. Някои от тези неща обаче са неизбежни — в определен период от живота ни ще се наложи да ги вкусим. Ние обаче не искаме да приемем тази реалност. Смятаме, че нищо „зло” не бива да ни се случва. Затова стигаме дотам — ако някое изпитание почука на вратата ни — да хулим Бога, наричайки Го несправедлив и немилосърден.

От изповедите съм стигнал до заключение, че всички изпитания, които идват в живота ни, или са предизвикани от нас самите с избора на живот, който водим, или имат за цел да ни запазят духовно бодри. За съжаление, в първия случай хората отказват да видят своята вина, отказват да поемат отговорност за своя избор и единственото, което правят, е да обвиняват другите — да обвиняват Бога, живота, държавата. Понеже отказват да приемат, че те самите са си причинили „злото”, което ги е споходило. Във втория случай хората смятат, че не са изпаднали в духовна летаргия, така че да имат нужда от духовен будилник (изпитание), за да се събудят, да се съвземат, да се смирят, да спрат да живеят унесени в едно формално и повърхностно християнство.

Онзи ден при мен дойде на изповед една девойка. Искаше да избегне несправедливостта, изпитанията, притесненията. Казах ù да вложи молитвата в живота си, след като самата тя ми призна, че никога не се е молила и рядко се черкува, защото вярва по свой си начин. Дадох ù едно кратко молитвено правило, което да извършва всеки ден. В края на разговора ни тя ме попита: „Значи ако се моля с тази молитва всеки ден, неправдите и изпитанията ще отстъпят?”. Не беше разбрала нищо от онова, което ù бях казал по-рано. Отговорих ù:

— Не, няма да отстъпят. Разбира се, ние се молим всичко да се оправи, но молитвата ни е най-вече за това да се промени отношението ни спрямо нещата (някъде бях прочел това, но не помня къде).

Тя ме изгледа учудено, почти разочарована, но не можех да ù обещая нищо по-различно от правдивите думи на св. Йоан Златоуст: „Искаш ли, човече, да живееш духовен живот, приготви се за изкушение.”

За съжаление, почти всички ние не искаме да приемем тази велика истина — че Църквата с начина на живот, който ни предлага, не заличава изпитанията, проблемите и неправдите в живота ни, а ни кара да гледаме на тях по различен начин. Църковният начин на живот помага на човека да гледа на всяко изпитание като на възможност за духовно преуспяване; ако гледаме на всяко изпитание като на проклятие (поради своя егоизъм) е естествено да реагираме на него с малодушие и да ни надвива тъга.

От една страна се удивляваме на светците, а от друга страна забравяме изпитанията и неправдите, които те са търпели до края на живота си. Молим се на светците не за да виждаме нещата по начина, по който те са ги виждали, а за да спре всяко изкушение, всяко „зло”, което смятаме, че несправедливо ни е споходило в живота.

Трябва да разберем най-накрая, че целта на църковния начин на живот не е да предотврати по магически начин  всяко „зло”, а да преобрази нас самите в хора, които не се задържат в „сега”, а виждат „след това”.

Нима можем да говорим за несправедливост? Нима бихме дръзнали да се оплакваме, когато Сам Господ, бидейки прикован на Кръста, прости на Своите мъчители? Нима можем да говорим за несправедливост, когато едничкият Невинен в историята бе повесен на Кръст? В кой Христос вярваме в крайна сметка? В един Христос, Който разпва другите — онези, които са Го онеправдали, наклеветили и наранили, или в истинния Христос, Който бе разпнат от хората, но никога не престана да ги обича?

Ако настояваме върху логиката на самооправданието, върху негативния подход към всяко изпитание, върху амнистирането на всеки наш грях (който обикновено поражда страданието), това е доказателство за вкаменяването на сърцето ни, за нашето светско мислене, неразкаяност, егоизъм и себелюбие, които ни заслепяват, за да не видим, че най-голяма неправда в крайна сметка  извършваме спрямо самите себе си.