„НЕСЪЩЕСТВУВАЩИТЕ” ПРИСЪСТВАТ СРЕД НАС

324 0

Автор: архим. Василий Гондикакис

Подготвил: Константин Константинов

Съвременният монашески живот е същият предревен и вечно жив живот, който се храни от литургичното богословие на Православната църква.

Обикновено  казваме  — и наистина е така, — че има възраждане на монашеския живот в Гърция. Това не е просто едно историческо продължение и развитие, а екзистенциална реакция и явяване на  динамизма, скрит в сърцето на човека и в корените на традицията ни.

Ще разясня това. Преминахме през дългия период на турското владичество, хранейки се от вярата на отците, от Православната църква. Когато поставихме началото на освобождението ни с въстанието през 1821 г., дойдоха  баварците с Отон* да устроят новата държава. Хората дадоха каквото имаха. Опитаха се да устроят всичко в съгласие със своя живот, образование и култура. Така започна  един нов период в историята ни, който повлия на  целия живот в страната: от това как ще строим къщите и църквите, как ще изписваме храмовете, как ще пеем в храма  до това как ще се забавляваме, ще пеем и ще танцуваме.

Сред цялото това възраждане — организиране на образованието и основаване на нов университет — монашеството като мисловност и дух бе преценено като нещо остаряло и излишно. Затова и с официално решение бяха затворени всички манастири с няколко изключения.

Богословието стана академично занимание и наука — един факултет наред с всички други в държавния университет. Проповедта и катехизацията бяха поверени на новите проповедници и архиереи — випусници на тези богословски факултети.

В такава атмосфера ние изучавахме богословие. Слушахме проповеди и беседи. Страдахме от схоластицизъм. И чувствахме, че нещо не е както трябва. Сякаш бяхме получили духовна авитаминоза: или защото храната, която ни даваха, не беше пълноценна, или защото стомахът ни не я понасяше. Нямахме възможност да задаваме много въпроси. Трябваше да слушаме онова, което ни казваха учителите. Ала нещо ни дразнеше, нещо ни липсваше. Отговорните нито искаха, нито можеха да проведат дискусии отвъд онова, което бяха научили. И за да си добър и полезен, от теб се искаше да слушаш и да продължиш тази линия и логика. Да се научиш да казваш това, което си чул. На това бяха научени, това и ние видяхме и чухме.

* * *

Отивайки на Света гора, влязохме в лично съприкосновение — без посредничеството на трети лица — с нашето  живо духовно предание. Оказахме се в един друг свят, с друго равнище, етос и логика. Намерихме нещо предревно, вечно живо и всечовешко. Нямаше никаква връзка с онова, което бяхме чули и преживели.

Тук човекът бива почитан, а не поробван. Тук работи един друг факултет. Не учим, а живеем богословието.

Свободен си да кажеш всеки свой помисъл. Никой не ти затваря устата. Но се изумяваш и оставаш без думи, защото преди да проговориш, идват неочаквани отговори.

Тези, които преди са живели тук, са били толкова истинни и смели, че са отворили широко пътища за живота и духовното израстване. Поискали са да видят Бога не колкото могат, а такъв, какъвто е.

Тук намираш друго тълкувание на тайната на живота и на св. Писание, което ти открива врата на живота, която никой не може да затвори. Научаваш друг богословски език.

Според св. Григорий Нисийски това, че Моисей вижда Бога в облака, в мрака, означава, че Бог се намира там, където човекът не може да стигне с нито една от възможностите, които има: знание, чувство, интуиция. Тук се говори за преодоляване на незнанието и на порока. И когато стигнеш до знанието и добродетелта, трябва да си тръгнеш, да отидеш отвъд тях. Човекът не може да се задържи никъде. Всяко духовно завоевание е начало на нов път. Неговият живот е едно постоянно напредване.

И виждането на личността на Бога е това безкрайно пътуване към Него. Така душата непрестанно се съзижда; и когато преодолее всичко и стигне до свръхумната простота, почива в свръхнеизказаното ложе на Бог Слово, става едно с Него. И тогава познава логосите на съществата.

На свръхбитието на Бога подобава повече не-битието, отколкото битието. Следователно когато на св. Литургия казваме, че е достойно и праведно да се възпява Бог, понеже е „неизказан, неизследим, невидим, непостижим, добавяме и „несъществуващ“  (с възможностите, които има човекът); затова Той е Този, „Който вечно съществува и винаги е един и същ“.

* * *

Тази непозната Света гора вдъхнала едно необяснимо величие във формите на храмовете, иконите, службите, древните песнопения, живите старци. В онези простодушни и автентични хора, които са преминали от другата страна на есхатологичната свобода.

Сред бедността имали задоволеност. Сред презрението —  божествена усмивка. Обичали човека спонтанно, без той да го очаква. Предавали благоуханието на Възкресението, без да го разбират. Били вкоренени в традицията на страната. И върху техните лица процъфтяло нещо  от благолепието на бъдещия век. Духовната утроба на Църквата формирала тяхното битие.  Поразила ги божествената любов и ги направила екстатични; за да обичат смирението, „да искат да си тръгнат, да изчезнат, да не съществуват“. За тях се отворили невидими врати. Влизат и излизат и паша намират за себе си и за другите. Живеят сами и заедно с всички, оставяйки ги свободни и цялостни.

Сякаш не ги интересува какво пише в речниците и какво казват мъдреците за византизма. Интересува ги само, че Христос възкръсна и човекът може да бъде жив. Имат други занимания, въпроси и проблеми.

Целта тук не е никое човешко дело освен това човекът да намери себе си. Да освети своя съсъд. Да се освободи от страстите и себелюбието си.  Да се предаде съзнателно на волята на Духа. Да каже своя помисъл и да стигне до „да бъде Твоята воля”.

В службата, във всекидневното правило, седмично и годишно; в личното правило на монаха, в килията и в послушанието, се формира новият човек. Цялото време е негово. И невидимите ръце на Духа го извайват.

Учителите и преподавателите не те подчиняват на своите възприятия и теории, нито те замайват със своите добродетели и постижения, а те препращат към св. Жертвеник (на който те самите са  принесли себе си), където Богочовекът Господ „заради нас някога стана подобен на нас и се принесе Сам като жертва на Своя Отец и винаги се заколва и освещава тези, които се причащават”.

Ние, живите, сме длъжни да не живеем за себе си, а за Този, Който умря и възкръсна за нас.

Тук не властва логиката да те изям, за да живея. А звучи увещанието: вземете, яжте  Моето Тяло, и пийте Моята Кръв.

Целта на живота е да станеш достоен за Любовта, която те е родила и ти е дарила Възкресението. Да стане твоето слово и присъствие мълчание и отсъствие, ядлива храна и  пивко питие, за да живее другият. Да живее в крайна сметка твоето истинско аз.

Говорим с жизнени категории и събития, не с юридическа и административна терминология, която настоява за място на човека в пространството на тлението.

* * *

Познавайки отвътре онова, което наричаме византийска цивилизация в богословието и живота, ясно виждаме за какво става въпрос. Това е едно изригване — „внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър“ (Деян. 2:2), — което разрушава и заличава всяка лъжа и фалш, завършвайки в пълно умиротворение и в увереността на вярата. Едно  богоявление, което е жива последица от Въплъщението на Бог Слово и от обожението на възприетото.

И това, което православна Византия може да даде, не е нещо човешко (предимства или недостатъци), а нещо богочовешко, квасът, който заквасва цялото тесто на историята. И това не е човешко постижение, а дар на Духа. Не се  отхвърлят недостатъците, нито се обожествяват предимствата. А се дава първенството на единия Дух, Който всичко изпитва, очиства и животвори.

Освобождава човека от проклятието на невежеството и порока. И го избавя от лъжата на познанието и добродетелта, дарявайки му завинаги безкрайното  пътуване и възхождане в неограничената свобода.

Тъмницата с железни или със златни решетки е едно и също — ад. Човекът не търси подобряване на условията на присъдата, а премахване на смъртта.

Не добродетелта, а смирението, което се ражда от добродетелта, прави човека духоносен и свободен. Не изучаването, а преживяването на Бога дарява на човека вечността на безкрайното развитие.

Това чудо на спасението се въплъщава в лицата на смирените, на отдадените на Божията благодат. Тази благодат умиротворява човека. Навлиза „във всички стави, в утробата, в сърцето“, дарява му божествената пълнота, която кара сладкопевецът на Църквата да възкликне: „Спаси ме целия човек“.

Спасява се целият човек, тъй като се спасява „човешкият всемир“ чрез Възкресението (Синаксар на Пасха). Звучи огласителното слово на св. Йоан Златоуст и за да усвоиш неговите неизказани слова и за да се напоиш с небесната утеха, която спасява човека, трябва да си преминал през цялата св. Четиридесетница на изпитанията в живота.

Тогава разбираш, че не познанието, а отчаянието те прави причастен на вечното блаженство.

И  на всички тези неща се радват не някои привилегировани, докато  други биват изключени. Всички биваме съдени еднакво  от неизказаната  Божия любов, която не изключва никого.

* * *

Ереста, като човешко виждане и постройка, е лесно, но гибелно решение за човека, защото игнорира неговата жажда и изисквания.

Православието като въплътена Истина е непоносимо с кръстоносенето и смъртта, но е и живоносно за човека, тъй като го води към чудото на Възкресението.

Духовният живот е интересен, защото е опасен. Във всеки един момент последните могат да станат първи и първите — последни.

Велики не са онези, които вдигат шум и се изтъкват като духовни водачи или пророци, за да удивляват и задушават хората. Велики са смирените и „несъществуващите“, които са приели утехата на Утешителя и са утеха за целия свят. Стига им благодатта (2 Кор. 12:4), която излъчват вечно като сияние, подхранващо се непрестанно от съкрушението на сърцето и от усещането им, че оскверняват земята със своето присъствие. А всъщност  те самите са благословение за цялото миросъздание и съществуват дори когато си заминат, защото Светият Дух придава смисъл и логос на тяхното присъствие и отсъствие.

* * *

Напротив, веднага щом повярваш, че си постигнал нещо в добродетелта или в знанието, губиш всичко и ставаш причина за оскверняване, независимо дали ти или някои други мислят, че си образец за добродетел и обновяване на духовния живот.

Това, което имат светиите, не са някакви човешки таланти или преимуществото на мъдростта, ораторството или поезията. Всичко това бива осветено, понеже се принася на Бога. И чрез него се явява благодатта, която утешава и обожава човека.

Тази истина на спасението — как чрез Кръста идва радост за целия свят — е влязла в съзнанието на вярващия народ.

В селата на Крит пожеланието на обикновените хора към един монах или монахиня е: „Радвай се на кръста си!”.

Ако на родителите радост им носят техните деца, за един монах радостта е неговият кръст. И това показва богословското равнище и връзката, която съществува между вярващия народ и монашеството.

* * *

Целият свят, който живее и изпитва болка, търси отговори за своята болка и за проблемите си в живота.

Простодушните монаси и монахини в манастирите  днес навярно изглеждат за мнозина изгубени и несъществуващи, бидейки извън проблемите на света. Но те са намерили в своя литургичен живот и посвещение решението на проблемите на всички хора и искат да го споделят с тях. Носейки увереността, че смъртта е била разрушена.

Тези „несъществуващи“ хора присъстват сред нас…

*Отон Ι баварски принц и първи крал на модерна Гърция Бел.прев.


Архимандрит Василий Гондикакис е светогорски подвижник, духовен писател и богослов. Роден е през 1936 г. в Ираклион, о. Крит. Дипломира се в Богословския факултет на Атинския университет и в продължение на три години специализира богословие в Лион, Франция. Там написва своя първи труд, посветен на литургичния опит на Православната църква. През 1965 г. се заселва на Света гора, където приема монашество. От 1968 г. до 1990 г. е игумен на манастира „Ставроникита”, а от 1990 г. до 2005 г. игумен на манастира „Ивирон”. През 2005 г. се оттегля на покой в Иверския Предтеченски скит.