Не дърпай дявола за опашката

865 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Преди известно време един млад и начетен мирянин отиде при своя духовен наставник и го помоли: „Отче, ще ме благословите ли да дам обет никога повече да не употребявам алкохол? За мен това е голям проблем, превърна се в зависимост и искам да се освободя от нея.“ Свещеникът го погледна и като въздъхна, каза: „Не. По-добре не го прави. Наистина е прекрасно, че искаш да се бориш, но това не е начинът, по който ще решиш проблема си. Защото когато някой даде обет пред Бога, с или без благословение, става много страшно. Бесовете се нахвърлят върху него и чрез внушенията си го довеждат до ужасно състояние. Провалят го и неговото състояние става още по-тежко от предишното. После са му нужни много сили, за да се възстанови и да започне отначало. Затова по-добре да не дърпаш дявола за опашката, защото ще се ядоса и ще ти отмъсти. На всички, които идват при мен с такъв проблем, препоръчвам друго. Първо да се изповядат и причастят, и едва след това да водят духовна битка с водещата си страст. Тогава Бог ни дава нови сили чрез благодатта, която получаваме в светите Тайнства. Зависимостта постепенно започва да изчезва и резултатите са в пъти по-добри. Затова и ти — попости, изповядай се чистосърдечно, приеми свето Причастие и ако трябва, чети молитви за разрешаване на този болезнен проблем!“.

На практика този опитен духовник е препоръчал най-добрата и изпитана рецепта на светото Православие. В наставленията си светите отци съветват подвизаващите се да решават всички важни въпроси в своя живот първо като се помирят с Бога чрез каноничните духовни средства за това. А именно — разговор със свещеник и използване на благодатната помощ на майката Църква.

Темата за даването на обети и мястото им в светото Православие е особено деликатна и засяга дълбоко личната ни и съкровена връзка с Бога. Тя отразява чистото и искрено желание на една страдаща душа да се освободи от страстта, която я измъчва и да продължи напред по своя път без веригите и тежестите, с които е обвързана. Всеки от нас има своя дълбоко лична немощ, но често не ни достигат сили да продължим делото на своето очистване.

По особено проникновен и драматичен начин това е проумял религиозният гений на св. ап. Павел, който с болка и  печал изповядва:  „…желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“ (Рим. 7:18-19). Колко повече това се отнася за нас, които сме Христови последователи, но нямаме духовното помазание на апостола! Нямаме и неговата харизма, нито  сме изживели великото и неизледимо обръщане на Савел по пътя към Дамаск. В същото време към недостатъците ни, наследени от повредена от първородния грях човешка природа, се прибавят мисловните внушения и явните нападения на служителите на сатаната — бесовете. Те следят всяка стъпка в нашето личностно развитие и по всякакъв начин се опитват да я осуетят.

От момента, в който човек повярва и се обърне съзнателно към Спасителя Христос, иска или не, той влиза в стихията на невидимата бран. Тогава Бог щедро го дарява с благодатта Си и му изпраща ангелите Си да му помагат, но и допуска той да бъде изпитан, за да провери неговата вярност и преданост. Въвлича го в една борба, която е  свята и непримирима. Тя е за спасение на неговата грешна и неспокойна душа, но не е насочена против някакви видими врагове или конкретни хора, а е от друг порядък и носи печата на невидимия свят. Защото „нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Всеки, който иска да се спаси, следва да бъде изпитан в огъня на изкушенията, за да бъде достоен за несъкрушимото Божие царство.

Духовният живот е изживяване, което има дълбоко лична и неповторима траектория, преминаваща през подводни рифове и безкрайни препятствия, които са истинско предизвикателство за подвизаващите се. Светите отци съветват  всеки православен да избира внимателно своя личен наставник, да се обръща към опитен духовник и да наблюдава помислите си. Защото духовният живот е море, в което лесно можеш да потънеш и погубиш душата си. Затова светите отци не препоръчват да се дават обети, те съветват бавно и внимателно да се напредва в невидимата бран, задължитело след благословение и с благоразумен съвет от духовник. Подвизаващият се трябва да се моли и да намери с помощта на Бога опитен кормчия, който да отведе кораба му към спасителното и тихо пристанище на търсещите спасение души. Това не е страх, а предпазливост, не е боязън, а проява на свято смирение не само пред Спасителя, но и пред авторитета на Неговата Църква.

Един от забележителните мистици на светото Православие, св. Исидор Пелусиотски изрича следното: „Не е беда, ако не дадеш обет пред Бога, но ако дадеш и после не го изпълниш, заслужаваш осъждане.“ Това прогневява Бога и предизвиква Неговото заслужено и справедливо наказание. А св. Василий Велики в едно свое слово е още по-категоричен: „Онзи, който нарушава обетите си към Светия Дух е по-лош от заядливците, пияниците и живеещите празен живот“ („Бисери от духовната съкровищница на светите отци“, стр. 236). В суровата жар на Духа този човек заслужава наказание повече от всички останали, които са подвластни на греха. Защото  предизвиква Бога, изкушава Него и самия себе си.

Затова нека бъдем разсъдливи. Да следваме заветите на светите отците и да изпълняваме онова, към което ни призовава светата Литургия с възгласа „Да внимаваме!“. За да получим благословението на Небето и да останем верни на духа на светото Православие, без да робуваме на собствената си воля.