Не задържайте в себе си никаква скръб

982 0

Автор: архим. Емилиан Симонопетритски
Източник:  „Толкование на подвижнические слова аввы Исаии”
Превод: Пламена Вълчева

Не задържайте в себе си какъвто и да е помисъл, и каквато и да е скръб, но всяко ваше желание и подозрение откривайте свободно на своя авва, и каквото чуете от него, се старайте да извършвате с вяра.*

Всичко гореспоменато е правилно. И все пак то е неприложимо, ако нямаме  духовен отец, авва, пред когото да открием сърцето си и без отлагане да разкажем всичко и особено всеки свой помисъл, защото, както знаем, помисълът — това е торпедо, разрушаващо основите на нашата душа. Ако оставим помисъла без изповед, дори само за един ден, той целите ще ни порази. А какво остава за седмица, месец или година? Затова откривайте помисъла незабавно, какъвто и да е той, защото това е нещо чуждо на душата, не е угодно на Бога и не ù подобава.

Авва Исаия продължава: „И всяка скръб.” Ако имаш някаква скръб, ти си длъжен да разкажеш за нея на стареца си. Защо? Преди всичко защото в живота си непрестанно се сблъскваме със скърби. Където и да отидем, срещаме хора огорчени, смазани, страдащи и измъчени. Скръбта е ежедневно явление в нашия живот — с други думи, тя е наш постоянен спътник. Всяка минута сме изложени на опасността да ни връхлети някоя скръб. Но скръбта е грях, защото липсата на радост и мир в душата свидетелства за наличието на лукав демон. Където има скръб, там има и демон.

Освен това скръбта е резултат от някакво въздействие. В гръцкия език  думата „скърбя” (θλίβω)  е  близка по смисъл до думата „притискам”. Нас какво ни притиска? Преди всичко нашето аз. В нас се сблъскват две сили, в резултат на което се появява скръбта: това „ох”, което издава душата. Следователно скърбя ли, в мен действа нещо лукаво и оказва натиск върху душата ми. Вероятно възниква конфликт между някое мое желание или копнеж и житейската ситуация, в която се намирам. В мен се проявява ветхият човек, който все още е жив и поражда скръбта ми. Това са моите инстинкти, моето същество, което иска да оцелее, ала някой или нещо го измъчва. Например трябва да си лягам (за да стана навреме за бдение, бел. рус. прев.), но не искам да прекъсна разговора си с някого. Тогава ме обзема скръб: в мен се борят две противоположности.

В този смисъл скръбта се явява следствие от вътрешен натиск. Основавайки своите мисли и желания върху собствения си опит и признавайки единствено него, човек става неспособен да разбере мислите и желанията на другия и не може да постигне вътрешно равновесие. За да бъде това избегнато, е нужно да отнесеш занимаващия те въпрос към стареца си, за да разсъди той, а не ти. Духовният отец ще разбере какво действа в човека и ще му го покаже. Ако нападнатият от скръб се довери на своя старец, неговото смирено доверие ще преобразува скръбта му в мъченичество или в апостолски живот, който включва и мъченичество, и болка и е нещо различно от скръбта.

Ако вътрешно съм свободен, за да отхвърля от себе си оковите на скръбта, веднага ще премина към ликуване и радост. Ако обаче не мога да стана нито мъченик, нито свободен човек, моята скръб ще прерасне в нещо  по-голямо, ще стане по-силна и накрая ще ме доведе до безумие, защото ще ме блъска вълна след вълна. И докато е живо моето аз, няма да имам нито свобода, нито мъченическо съзнание, присъщо за послушанието и готовността да приемеш другия. Сякаш някой ме е сграбчил и ми нанася удар след удар — така ще ме бие една скръб след друга, докато не умра или не проумея, че трябва да кажа: „Да бъде Твоята воля, Господи.” Тогава мигновено ще дойде вътрешното освобождаване. Веднага щом почувствам, че Господ влиза в моя живот и аз Му се отдавам, ще разбера, че вътрешно се освобождавам.

Всеки помисъл и всяка скръб разказвайте на своя авва. Скръбта е първото нещо, за което трябва да разкажем на изповед. Духовните отци винаги се интересуват от скърбите, несполуките и болката на човека, защото това по правило оказва много по-голямо въздействие върху живота ни и ни влияе много по-силно, отколкото самият грях. Скръбта играе важна роля в живота ни, защото представлява максималното проявление на егоизма в нас и е една от подривните сили при общуването ни с хората. Ако закрепне, тя ще ни разлъчи от всеки човек, а накрая и от духовника ни.

И всяко ваше желание. Желанието — това е катапултът или лостът, който издърпваме, за да изхвърлим всичко навън. В теб се е появило някакво желание? Значи всичко е провалено. Затова е нужно да откриваш всяко твое желание на стареца си, както и всяко подозрение, свързано с него или с други хора, или с предмети, и каквото ти каже той, това и трябва да направиш.

*Преподобни авва Исаия. Слово 1:14. Добротолюбие, Том Първи, Славянобългарски  манастир Св. вмчк Георги Зограф”, Света гора, Атон, 2000.