НЕ ОТ МИРА СЕГО

413 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Преди време в един от малките градски храмове се случи нещо колкото и странно, толкова и показателно. Един от младите вярващи влезе в него, за да бъде отслужена  панихида за упокой на техен роднина. Когато възрастният свещеник изрече всичко и тази треба бе извършена по всички утвърдени правила на канона, той се обърна към майката и каза: „Може само да се радвате, че имате такъв син. Той е не само искрено вярващ, но и благороден, състрадателен, милостив и във всичко може да бъде за пример  за много млади хора!“. А тя, невярваща жена, вдовица на средна възраст, въздъхна, просълзявайки се, и тихо отговори: „Да, така е… Но не е от този свят!“. А после потъна в тежко мълчание.

Тази случка, колкото и дълбоко лична и съкровена да е в същността си, е показателна не само за този млад и търсещ човек, а и за всички, които са повярвали в живото слово на Спасителя Христос и твърдо са решили да Го следват по тесния път към несъкрушимото Му Царство. Не само за светците, тези угодници Божии, които са просияли в телата и душите си, прославяйки възкръсналия Иисус, но и за всички вярващи от создание мира. Онези знайни и незнайни хора, за които се отнасят Неговите слова: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва, та, каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде“ (Иоан. 15:16).

Истината за всички онези, които са преминали своето земно странстване, и за нас, които сме потопени в стихиите на връхлитащото време, е, че ние не сме от този свят. Той „не ни обзе“. Ние не сме негови по дух и отказваме да го приемем в сърцата си и да последваме неговия земен завет, за да живеем добре в неговата прегръдка. Докоснати и възпламенени от „небесния огън“, ние решихме да го отхвърлим като „воля и представа“ и да заживеем по благодат едно друго осветено битие. Избрахме да изповядваме и да следваме Неговия Нов завет на мира и любовта. Предпочетохме Царството на Бога пред царството на кесаря, избрахме истинското вместо фалшивото, вечното вместо временното, висшето вместо земното. Сами предпочетохме да водим  война със света, за да придобием мир с Него — нашия общ и личен Бог и Спасител. Ние сме доведените деца на този свят и каквото и да сторим, не можем, а и не искаме да го признаем дълбоко в гънките на нашите души.

Ние сме „отвъдни“ и копнеем и лелеем за нашата роднина, небесния Йерусалим. По тази причина неповярвалите гледат на нас като на не-нормални и ни приемат за неадекватни спрямо условията на обикновения, нормален живот. Считат ни за утописти, мечтатели, „въздухари“ и ни третират твърде често като „хора второ качество“ и „социални аутсайдери“. Затова и твърде често в християнските сайтове мнозина наши братя и сестри, православни и инославни, поставят въпроси от рода на: „Защо всички ни смятат за луди?“. Това е повече от логично и естествено за тях, които не са избрани  или призвани и са останали малко или много  недокоснати от небесния огън  и невъзпламенени от низхождащата Божия благодат. Те не само не искат, но и не могат да разберат пулса на нашите сърца. За тях ние най-малкото си оставаме чудаци.

Нашият проблем е много осезаем и болезнен — ние просто не знаем как да отреагираме в една обикновена житейска ситуация, за да отговорим адекватно на невярващите. Не само не можем да използваме целия богат интрументариум за действие, като напредваме в живота, но и да се защитаваме адекватно от атаките  и попълзновенията им, вдъхновени от тяхната гордост и от бесовете. Нещо повече — нямаме право на подобни реакции, нито пък да ги осъждаме. Защото те си остават заблудени в слепотата си за Неговата светлина  и недостойни да приемат чистия извор на живота. Нямаме право дори и на злопаметност. Но сме длъжни да се борим със своята  повредена природа, която ни подтиква да отмъстим и да използваме някои от лукавите им похвати, и да се молим… И да го сторим искрено и непресторено, през сълзи и въздишки, с проплакващата болка на Иисус, Който, предаден и прикован от тях, се моли от Своето свято Разпятие с думите: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят.”

Затова и християнството е подвиг, саморазпъване, дълга и мъчителна битка, една „невидима бран“, в която сме потопени от момента, в който сме повярвали и със силата на свободната си воля сме тръгнали по трънливия път към Спасителя. Нашето толкова боговдъхновено и пречисто учение носи своята „свята вина“ за това, като само изрича, че: „приятелството със света е вражда против Бога“ (Иак. 4:4). А Сам Спасителят ни утешава в нашата горчилка с откровеното: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят“ (Иоан. 15:18-20).

И с това запечатва нашата отпадналост и отдалеченост от другите. Невидимото послание за нас е ясно — това трябва да е така, ако искаме да сме Негови по дух и призвание, и няма как да не е така. Защото това е един истински белег за избраничество, верен атестат, че сме Негови! Синове, а не осиновени, приятели, а не наемници! И затова трябва с достойнство  и чест да приемем  съзнателно и доброволно гъбата с оцета и да понесем всичко не само с търпение, но и с благодарност, че сме разчупили примката на света и живеем един пълноценен живот  по благодат и истина.

На нас, недостойните, Бог даде Своя най-голям дар — отвори нашите духовни очи — и ние изоставихме предишните си заблуди и започнахме една мъчителна, но свята борба със „стария си човек“. И всичко това, за да заслужим място в Царството Божие и да споделим с Него тайната на вечния живот!

За първи път този текст е публикуван в сп. „Амвон”, бр.1, 2021 г.