НЕ ПРИТЕЖАВА, А Е ПРИТЕЖАВАН

1591 0
in

Автор: Христо Димитров

„Ако искаш да влезеш в живот вечен, опази заповедите.“ (Мат.19:17)

Братя и сестри,

Всички ние – православните християни – желаем Спасителя да погледне милостно към нас. Всеки един от нас се опитва да спазва Господните заповеди, да ги опази! Себе си – най-вече – за да не въвлече брата или сестра си в съблазън. Защото „Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда.“ (Мат.18:7).

Кой /наистина/ може да се спаси? Та нали Господ Бог Иисус Христос казва: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“ (Марк.16:16). Това „условие“ от страна на човеците изглежда… ами, изглежда лесно изпълнимо: вярвам в Бога, ще се кръстя в Негово име и – хоп! – готово! Спасен съм! Вратите на Рая вече са отворени за мен. И няма сила на земята, която да ги затвори!
Колко наивно! Колко повърхностно и праволинейно! И веднага – като плевел сред плодородни нивя – изниква въпросът: „Само това ли /ми/ е нужно?“. А този въпрос влачи след себе си друг: Къде е уловката? Едва ли само това се иска от мен – да повярвам и да се облека в Христа? Какво още?! И Сам Господ Бог Иисус Христос отговаря: „ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене.“ (Мат.19:21).

И със студена, трезва яснота разбираме, че животът с вяра се проумява (вж. Евр.11:3), че дела са потребни, за да проумеем думите на Св. Ап. Иаков: „Вярата без дела е мъртва.“ (Иак.2:20).

Да повярваме в Христа и да се кръстим в Него!

Колкото повече богатства и имоти имаме, толкова по-трудно ще вършим делата, с които да засвидетелстваме, че не само на думи вярваме в Спасителя. Тъй щото всяко едно „нещо“, което притежаваме е верига – затвор. Дори не е решетка – врата на килията ни, в която се намираме. Самите ние сме този затвор! При това: съвсем съзнателно! Както момъкът съвсем съзнателно е отправил въпроса си към Господ Бог – какво не му достига. Осъзнал е, че макар опазил заповедите, това далеч-далеч не е достатъчно. А от отговора на Спасителя момъкът си отива натъжен. Но не поради многото имот, що притежавал. Натъжен – тъй щото сам е чувствал, че е станал роб на имота си. Не притежава, а е притежаван – той, живият човек, способен да усеща красотата на света. Сам е станал вещ на всичко, що има. Не на едно и не на друго. А на всичко – накуп.

Въпросът на момъка иде и друго да покаже. Той задал въпрос. И някак очаквал отговор. Ние, когато задаваме питанки за едно или друго – също. Но. До колко сме готови да понесем отговора? Ами ако /някак/ не искаме да научим какво се крие зад въпроса? Ако не сме готови за него? Всички тези въпроси – вече зададени, или пък не – могат да се съберат в един. Въпросът, който учениците задали към Господ Бог Иисус Христос: „Кой тогава може да се спаси?“ (Мат.19:25).

Номерът не е дори в това какво и колко притежаваме, а в това – съвсем свободно да махнем с ръка, дори някак „лекомислено“ – на всичко!, което имаме, за да можем да последваме Христа Спасителя. За да бъдат на дело чрез нас – чрез всеки един от нас – думите на Св. Ап. Павла: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене.“ (Гал.2:20).

Погледнато отстрани – едно такова отказване от притежаваното си е равносилно на подвиг. Не голям, но – подвиг. В който ясно проличава, че борбата в нас с най-заклетия ни враг – егоизмът – е започнала. А веднъж започнала… веднъж изкачили се на следващото стъпало по стълбицата на собственото ни развитие и израстване… е трудно и някак невъзможно да „се върнем назад“. Примери – много. Примери, крепящи се на чудеса. Примери – чудеса! Простичко е – не можем след като възлюбим Господа „От всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила.“ (Марк.12:30), и след като възлюбим ближния – да крадем, да лъжем… Просто не можем.
Братя и сестри,

Отговор на въпроса „Кой тогава може да се спаси?“ (Мат.19:25) отново /ни/ дава Спасителят, като казва: „Ако искаш да влезеш в живот вечен, опази заповедите.“ (Мат.19:17).

Заповедите Господни са във всеки от нас. Без изключение. От нас зависи – имайки свободна воля – дали ще ги опазим… дали ще опазим себе си… или не. Ние отговаряме за нашите постъпки – добри или не. Дали с лекота ще раздадем имота си на сиромаси… или ще ни е тежко, че се „разделяме“ с жизненоважна! за нас вещ. Ако искаме да вървим след Христа… Ако искаме, нищо от това, що „притежаваме“ – цялото ни богатство, всичкия ни имот – не бива да ни разколебава. Тъй щото „Както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.“ (Мат.20:28), тъй и ние сме длъжни да постъпваме, ако искаме съкровище на небето.

За да бъда аз разбойника на кръста, който отправя молбата си: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!“ (Лук.23:42)! За да мога да кажа, че „Вече не аз живея, а Христос живее в мене.“ (Гал.2:20). За да мога с делата си да свидетелствам за вярата си. И това да ми се вмени за оправдание. Като възлюбя Господа и Бога нашего Иисуса Христа, и ближния като себе си.

Амин.