Не само с раните си ще живеем

557 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Когато някой води внимателен и чист живот, останалите казват, че е неестествен човек, че живее противоестествено и води ненормален живот. Когато обаче някой живее в греха, тогава светът казва, че води естествен живот, тъй като повечето хора живеят такъв живот. По този начин всяко нещо се изопачава — в човека възникват извратени помисли, критериите се губят, смисълът се помрачава. С помощта на света и на своите приятели и роднини човекът се затваря в лабиринта на страстта и демонизма. Става затворник на греха, но претърпява и още нещо.  Към раните си прибавя нови рани. Животът му се превръща в  порочен кръг от падения и грехове. Губи Бога, губи и своето аз. Единственото, което му остава, е гонитбата на похотта и домогването до насладата.

Така  времето минава и човекът вече не вярва, че съществува надежда за поправяне. И тогава се предава, капитулира пред живота със своята леност, формалност, сън, ядене, плът, страсти и мрак.

Много пъти искаме да се вдигнем, да се покаем, не просто да се изповядаме, а радикално да се обърнем, да кажем на всички „Стига, дотук!”, да извикаме към Бога „Помилуй ме!”, но смятаме това за много трудно, тежко и дори за опасно, защото сме свикнали със сигурността на нашата разглезеност и бездействие. Свикнали сме със зловонието на нашите рани, свикнали сме да живеем както мнозина в това гробище, наречено „естествен живот”.

И тъжното е не това, че ставаме роби на греха, а че вече не искаме да се вдигнем, страхувайки се от последиците, до които ще доведе този наш духовен бунт. Така светът стига дотам да живее в невежество и равнодушие.

Такива сме почти всички ние, дори когато не го разбираме; най-вече когато вярваме, без  никакво съмнение, че това не може да стане с нас. Аз обаче се надявам и всеки трябва да се надява, защото както казва и св. ап. Павел, „дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие”.

Все още съществуват хора, които щом ги видиш, в теб се разпалва искрата на покаянието, на надеждата, на възкресението. И това може да бъде твоят съсед, някой приятел, твоят съпруг, някой монах, свещеникът от енорията, някой непознат на пътя, детето ти. Трябва обаче да направиш това „превключване” вътре в себе си, самият ти да вземеш решението.  И тогава мрачната светлина пред теб ще стане бяла и прозрачна и вече ще можеш да виждаш ясно, да мислиш правилно, да постъпваш богоугодно. Без да пресмяташ по светски, защото ако правиш това, няма да можеш да стигнеш до свръхземното.

И тогава, макар и ранен, ще жадуваш за живот, за свръхестествен живот, който ухае на Бога. И вече ще разбираш, че в крайна сметка свръхестественото състояние е естествено за човека,  а смятаното от мнозина за естествено състояние е противоестествено.