Автор: Христо Димитров
16 Неделя след Петдесетница
„Защото Той ще постъпи като човек.”
(Мат.25:14)
Братя и сестри,
Притчата за талантите не е просто притча за някакви таланти. А опит от наша страна да опитаме да влезем в положението на другия. Който – и той е като нас. Тъй щото всеки един човек е друг, различен от нас човек. Общото е… ами, общото е Господ Бог Иисус Христос и Неговата /праведна/ любов към всеки един. От другата страна на тази, същата монета седи нашето действие. Не само нашата вяра в Спасителя. Седи нашата свободна воля. И тъй като ние избираме кога как да постъпим и кога какво да сторим.
Но каквото и да сторим идва един момент в живота ни, когато се случва следното: „След дълго време дохожда господарят на тия слуги и поисква им сметка.” (Мат.25:19). Ние знаем, че ще ни се поиска сметка. И то не просто в съдния ден, но тук, на земята, през времето на нашия, собствен, личен живот. А нима всеки ден не ни се иска сметка?! За туй – как сме постъпили /външно/. За това, що се таи в сърцето ни /вътре/. А ние – или сме слепи /и не виждаме/, или не ни се иска да виждаме. По-вероятно е да е второто. Но тогава „нещата” се натрупват… и в един хубав, слънчев ден… точно когато най-малко очакваме… всичко, с цялата си тежест и някак като че без милост!… се струпва отгоре ни – за да ни задуши… От всички страни, където бавно приближаващите се стени на собствената ни съвест съвсем реално заплашват да ни смачкат… И тогава – съвсем реално – не виждаме никакъв изход. И насред този никакъв изход – странно – изведнъж всичко това се оказва само /и единствено/ в главата ни. Не, всъщност не точно там. По-право е да се каже, че всичко е в сърцето ни. Във всички положения – вътре, извън погледа на света, който се е втренчил в нас… Вътре. В нас. Във всеки един от нас. Без изключение. Вътре, във всеки един от нас, тези които „твърдим” /на думи/, че вярваме в Христа Спасителя и че изповядваме Неговото име! Но май… само твърдим… и сме като тоя, третия слуга с единия талант, който не го пропилял; не го развил, но го заровил в земята… за да го запази.
Тъй сме и ние.
Не се раздаваме, но се скъпим, за да не се… изхабим. За да не дадем в повече. За да остане за нас. И когато ни се направи забележка… казваме: „Ей, верно! Прав си!”. И си оставаме с това изказване. Без дори да се замислим. Без да си поискаме сметка за последиците. Не се замисляме дори върху собствените си думи. А последствията май са за нас. Тъй щото последиците от нещо, което не сме направили са дори по-страшни от нещо, което сме направили. Понеже за това, що сме сторили… ами, също носим отговорност. Всъщност – най-вече за него. Но понеже сме го направили си мислим, че може и да ни се размине… или поне да не е толкова страшно.
Когато господарят разбрал как е постъпил първият слуга, че и вторият, казал: „Хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си.” (Мат.25:21, 23). Тези думи – и изобщо тази случка – погледната в един по-широк смисъл означава, че може да се отнесе към нас. Нещо повече. Може да се съотнесе към нас.
Когато правим добро, ама наистина добро, което да е стъпило върху Господните заповеди… ние се радваме и влизаме в „радостта на господаря си”. А господарят ни не е друг, но Сам Господ Бог Иисус Христос. Тъй щото в Посланието си до Филипяни Св. Ап. Павел казва: „Прочее, братя мои, радвайте се в Господа.” (Фил.3:1). И всеки път, когато сторим добро някому ние се радваме… защото по един или друг начин чрез себе си сме показали лицето на Господа. Тъй щото това са за нас талантите, с които да спечелим други – когато даваме. Дори насреща ни да ни се отвръща с лошо. Да не ни се отвръща с човешко „добро”.
Господарят казва: „В малко си бил верен.” Кое – за нас, сега – е това „малко”? Малкото е, че се молим. Многото е – че сме егоисти /дори когато се молим/. И защото сме егоисти отговаряме спрямо стореното към нас добро: „Като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята.” (Мат.25:25). Понеже се страхуваме, че като отвърнем на доброто с добро ще обеднеем, затуй отвръщаме с лошо. Тогава как можем дори да искаме да сме верни в малко?! За да получим много ли? И въобще – за да получим. Но защото искаме /да се покажем пред човеците/ имаме „слепотата” да се надяваме, че ще получим. Но всъщност това, което ни оправдава са нашите постъпки – отново: стъпили върху закона Господен. В Посланието на Св. Ап. Иаков можем /и/ да прочетем: „Видите ли, че човек се оправдава с дела, а не само с вяра? Също тъй нали с дела се оправда и блудницата Раав, като прие съгледвачите и ги изведе по друг път?” (Иак.2:24-25). Когато сторим нещо добро за ближния, тогава ще ни се отвори ума и ще намерим смисъл в думите Господни: „Всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има.” (Мат.25:29).
Това, което имаме /чрез дара на свободната човешка воля и благодатта на Светия Дух/ е,… че можем да се молим. Дори за враговете си. За да не се докараме /сами/ до състояние, в което да чуем: „Вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова…” (Мат.25:28)…
Братя и сестри,
В Евангелието на Св. Ап. Матей прочитаме: „Защото Той ще постъпи като човек.” (Мат.25:14).
Това изречение е достатъчно да ни закове на място, да спрем насред крачка. Тъй щото това е съвършен пример за нас,… за всеки един от нас… как точно да постъпваме. За да постъпим като човек. По Неговия пример, по примера на Господа и Спаса нашего Иисуса Христа. Понеже в Писанието е речено /още/: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.” (Мат.5:48). И когато тези два смисъла се слеят в един получаваме съвършения отговор на много /наши, неизказани дори/ въпроси. Особено на въпроса: Как? Защото както Господ Бог Иисус Христос стана човек и живя между нас (Иоан.1:14), тъй и ние е редно да се богоуподобим. За да може чрез нашите постъпки нашите братя и сестри да видят лицето на Спасителя в самите нас. Тъй и ние – в тях да зърнем онова „човешко отношение”. Онова, което не ни липсва, но сме забравили. Но „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие.” (Прем.Сол.2:23). И понеже това е така сами ние трябва да изискваме от самите себе си всичко, което да ни направи хора. Нещо повече. Да ни направи не просто хора, но човеци. За да можем чрез постъпките си да се оправдаем като не заравяме талантите си, но ги умножаваме. Тъй самите ние ще се радваме, че сме тръгнали по Божиите стъпки. И по този начин – с цялата си радост ще ни се открие смисъла на думите: „В малко си бил верен, над много ще те поставя.” (Мат.25:23).
Амин.
