Не съм достоен, Господи!

1457 0
nedostoen

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

Има много хора, опитни християни, които от дълги години пребивават в Светото Православие, редовно посещават богoслуженията, участват активно в енорийския живот, но нямат искрено съкрушение за греховете си. На тяхната природа сякаш не е присъща обострената съвест за своята повредена човешка природа и лична немощ.

И напротив – понякога Бог те среща с такива личности, които все още нямат изграден духовен ритъм, но имат този особен и рядък дар – осъзнатото усещане за своето лично нищожество. По някакъв начин са пропити от съзнанието за своята падналост. От тях, всички ние, които сме последвали Сина Божий, може да вземем пример в трудния път на спасението на нашите души.

Преди доста години, в болничния параклис започна да идва един болен, настанен на стационарно лечение в Психиатричното отделение. Беше въдворен там, поради това, че в условията на умствено помрачение бе извършил убийство. Имаше поставена тежка диагноза – шизофрения, но след редовни грижи и лечение беше напълно контактен и социален. Не беше обществено опасен и не създаваше затруднение нито на лекарите, нито на другите боледуващи. Нещо повече – помагаше в грижите на персонала и свободно се движеше из болничното заведение и неговата околност. Идваше винаги с особено благоговение, влизаше, присядаше и общуваше спокойно, достъпно и дружелюбно. По време на своя престой, му говорих за вярата, за смисъла на човешкия живот и историческата и духовна мисия на Светата Църква. Той приемаше всичко с разбиране и проявяваше не само интерес, но и силно желание да започне да води духовен живот. Сподели в самото начало на нашето запознанство, че не е кръстен и иска да преживее тази „баня на обновлението” и чрез духовно раждане да премине на нов етап в своя жизнен път. Говорих му за смисъла на Светото кръщение, подготвях го на етапи, за да възприеме всичко съзнателно и вътрешно убедено. Казах му, че от момента на извършване на това велико тайнство, всичките му прегрешения ще бъдат опростени. Защото Бог протяга към него грешния Своята ръка и проявява велика милост, самото защото е решил да се обърне към Неговия Син – Иисус Христос и да стане жива част от Неговото тяло – Църквата. Но той всеки път упорито отговаряше: ”Отче, аз не съм достоен за това! Не заслужавам Бог да ми прости прегрешенията. Извърших убийство и въпреки че ще стана православен християнин, не заслужавам да бъда опростен… аз… как да Ви кажа – искам до края на живота си да върша добри дела, за да изкупя всичките си грехове. Разбирам Божията милост, но не я заслужавам…”

Подарих му молитвеник, давах му брошури и продължих да го подготвям още няколко месеца. Извърших свето Кръщение, като личният му лекар стана негов възприемник – кръстник. След това се причасти с Тялото и Кръвта Христови и редовно посещаваше параклиса. Помагаше за хигиената, молеше се задълбочено и искрено. Вземаше материали и ги носеше на настанените в психиатричните отделения. Беше коректен, възпитан и се държеше със смирение и страх Божий. Но докрай си остана с това духовно настроение и постоянно вътрешно съкрушение. Във всичко се стараеше да върши дела на милост, като се отдаваше на безвъзмездно добротворство и помощ на другите. И всичко това абсолютно убедено и напълно осъзнато. После го преместиха в друг град, на по-добър режим и вече не се виждахме. Впоследствие разбрах, че ходил там при свещеника и му помагал в служението.

Примерът му се запечата в съзнанието ми завинаги! Срещнах човек, който беше пронизан от съзнанието за своето лично недостойнство. Той не просто сипеше фрази и се изразяваше със заучени цитати, а дълбоко и искрено свидетелстваше за състоянието на своята душа. Колко красота и аристократизъм имаше в нея! Беше превърнал живота си в искрено служение на Бог и на хората. Така принасяше най-съкровения дар пред престола на Всемогъщия и Всемилостивия Бог. Поднасяше Му най-чистата жертва – съкрушеното си сърце. Този болен, който обаче носеше жива и силна вяра, бе изпълнен с постоянство и осъзнаване за своята нищожност. Не страдаше от никакви митове за себе си и бе съблякъл всяко свое заблуждение. За разлика от много от нас, здрави, но заразени от болестта на прелестта и фарисейството, убедени в своята богоизбраност и заседнали в удобната ни топлахладност. Без дори да си помисли, че е „специален“ и като помилван да има усещане за духовно превъзходство, той носеше духа на митаря от Притчата за митаря и фарисея. Толкова непосредствен и откровен, искрен и истинен! Имаше съзнание че е длъжник на Бога и иска да му се отплати с многото си трудове за особената милост, която Той е проявил към него. С нищо не парадираше и не желаеше да получава каквато и да е награда, защото се считаше наистина недостоен за нея! С нищо свое не се похвали и не потърси никаква привилегия за това, че е тръгнал по нов път. Да проявяваш съкрушение, но не като настроение, а като практическо поведение, дори в най-незабележимите моменти на своето отрудено битие!

В едно свое слово свети Йоан Златоуст разсъждава така: ”За грешника няма по-голяма полза от това – винаги да има в ума си и пред очите си своите грехове и колкото се може по-често да се съкрушава и самонаблюдава. Нищо по-бързо от това не умилостивява Бога: нито поста, нито бдението, нито нещо подобно. /”Бисери от духовната съкровищница на Светите отци – 2009, с. 455/.

Нека Бог да вдъхне на всеки един от нас дух на покаяние не само в отреденото за това време преди изповед, а като нормално екзистенциално състояние. Не някакси абстрактно и отвлечено, а във всеки елемент от нашия живот. Нашият дух, сърце и воля да бъдат проникнати от това винаги във всичко. За да може в часа на Съда да застане пред Неговото Свято лице и да чуе „Достоен!”, като отплата за всичките си духовни опити!