Автор: Христо Димитров
17 Неделя след Неделя подир Въздвижение
„Татко, съгреших против небето и пред тебе,
и не съм вече достоен да се нарека твой син;
направи ме като един от наемниците си.“
(Лук.15:18-19)
Братя и сестри,
Днешното литургийно евангелие ни припомня едни думи, които почти всеки ден забравяме. Думи, които са в основата на целия ни живот. Слова, които обуславят мислите, думите и действията ни – спрямо Господа и спрямо ближния. А именно това – че грешим. И че след всяка една наша грешка е редно да се помирим с този, към когото сме съгрешили, като му поискаме прошка.
Младият син пропилява дела, които му се пада от имота. Това той прави в далечна страна. И когато изпадна в нужда, събра се в себе си и си рече: „Ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.” (Лук.15:18-19). Какво, обаче има общо той с нас? Много повече, отколкото забелязваме.
Нека се спрем на момента, когато малкият син напуска бащиния си дом и заминава за далечна страна. Това негово отдалечаване от дома може да се сравни с всеки един момент от живота ни, когато не се молим Господу. Именно тогава ние подобно малкия син заминаваме за далечна страна… и така сами се отдалечаваме от Спасителя!
Друго. Имането, което по-малкият брат пропилява е всеки един път от нашия живот, когато ние съдим ближния, когато превъзнасяме себе си заради постъпки или заради мисли, или заради изказани думи, чрез които да възвеличаем себе си. И всеки път, когато това се случва забелязваме и най-малките грешки у другия, но нашите собствени – не, дори не се сещаме да поспрем и да помислим дали пък не грешим. Не се събираме в себе си, за да си дадем равносметка на делата си, не се осъзнаваме. Точно обратното. Колкото повече успяваме в едно или друго, толкова повече си вярваме, че сме нещо. А в Химна на любовта що е написано: „…Щом любов нямам, нищо не съм… Щом любов нямам, нищо ме не ползува.” (1Кор.13:2,3). Но малкия син от днешната евангелска случка се уплашил, и то не на шега. Осъзнал, че без любовта на баща си не ще бъде дълъг живота му. Което в пряк смисъл ни напомня Господнята заповед: „Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава.” (Изх.20:12). Дори не е необходимо да се вглеждаме в по-дълбоко тълкувание… С нас е същото. С всеки един от нас, който си мисли, че вярва в Господа и изповядва Неговото име. Тъй щото едновременно с това не преставаме да лъжем, да клеветим, да злословим, да водим и други в нашето заблуждение. И докато продължаваме да живеем насред това двуличие дори не сме достойни да сме сред наемниците, за които говори малкия брат. И докато продължаваме да живеем така, сме като разбойника, за когото Спасителят казва: „Крадецът дохожда, само за да открадне, убие и погуби.” (Иоан.10:10). Когато малкият син взима своята част от имота и тръгва надалече, той също е на път да погуби, но да погуби себе си. Ето защо е необходимо добре и внимателно да обмисляме всичко, що вършим през дните на живота си – за да не се погубим. И да не навредим и на други.
Малкият брат намира сили в себе си да превъзмогне горчивината на провала, да се върне назад и да поиска прошка от баща си. Погледнато по друг начин – ето ни нас във време на тайнството Изповед. Но дори и да не пристъпим към това свето тайнство, а само намерим сили да надскочим егоизма си и самозаблудата си, че винаги сме прави, а другите грешат пак ще е нещо. Дори така ще можем да припознаем себе си в блудния син.
Братя и сестри,
Нека не забравяме покайните думи на малкия брат, понеже те обуславят целия ни живот: „Татко, съгреших против небето и пред тебе.” (Лук.15:18). Видяно по друг начин тези слова означават: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния.”. Когато се научим на това – да се смиряваме, а не да се възгордяваме, тогава и за нас ще важат думите на бащата: „Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери.” (Лук.15:24).
Амин.
