Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Когато един търсещ човек се обърне към Христос и повярва в Него с цялото си сърце и душа, Господ щедро му изпраща Своята благодат и го води към непознати, дори неописуеми състояния. Заповядва на ангелите си да го пазят и те сякаш наистина го вдигат на крилете си, а той изживява истински духовен подем. Превъзмогва и преодолява всичко, прощава на всички и благославя всички. Новоповярвалият усеща такава пълноценна подкрепа и сила, че си мисли, че това ще продължи завинаги. Вдъхновението и радостта толкова силно овладяват душата му, че той се опиянява все повече и повече и продължава напред в своето главоломно състояние. Но това е колкото вълнуващо, толкова и опасно.
Светите отци мъдро предупреждават, че всичко това носи риск от рязко и болезнено приземяване. В „Древния патерик“ има следното наставление: „Когато видиш някой, който се е устремил към Небето, побързай да го хванеш за краката, за да не погуби душата си!”. Точно в подобни деликатни ситуации повече от всякога изпъква ролята на духовния наставник, който с молитви и мъдри съвети може да успокои и смири тези пламенни души. В беседите си с тях той трябва да ги насочи към разсъдливост и умереност, да ги призове към реално и действено смирение в мислите, думите и делата. Защото те преживяват своите първи изпитания, докато изкачват непознати върхове и преоткриват света на вярата. Тогава, опиянени от първите си спечелени битки на духа, те придобиват измамното усещане, че могат да се справят с всяко изкушение, да преодолеят всяко ново изпитание по пътя си към Царството Божие. И става така, че възторжените неофити дават необмислени обети, рязко променят приоритетите в живота си и правят категорични заключения за себе си, които не само са необмислени и лишени от разсъдливост, но и дръзки и предизвикателни.
Преди време една жена в свободен разговор в храма ми сподели следното: „Отче, аз вече съм победила блудната страст. Изповядвам се, причастявам се и се моля с часове. От месеци живея сама. Дори и не съм помисляла да търся партньор — за мен тази страница е затворена. Нямам никаква потребност от интимен живот. Реших да се моля, да ходя редовно на богослуженията и да водя изцяло духовен начин на живот — в чистота и целомъдрие.” Аз я изслушах, въздъхнах и казах: „Имам скромен опит като духовник, но искам да Ви предупредя, да не правите такова прибързано заключение. Духовният живот е сложен и коварен. Винаги има подводни рифове. Имайте предвид, че блудната страст е много по-силна и подмолна, отколкото си мислим. Затова Ви съветвам повече от всякога да бъдете нащрек. Не изпадайте в самомнение и не разчитайте на собствените си сили, защото Бог може винаги да въведе човека в изкушение просто за да го смири.” Но тя уверено ми отговори: „Да, теоретично е така. Но аз съм жена с опит. Няма как да го допусна.”
Минаха няколко месеца и тя изненадващо ме потърси за среща и ми сподели: „Преди няколко дни вкъщи дойде един стар мой познат — много кротко и възпитано момче. Нещо повече – дори е вярващ и ходи на църква. Поговорихме, останахме до късно, стана ни приятно и не знам как се случи, но се отдадохме един на друг. Паднахме в грях като мъж и жена. Няколко дни се затворих вкъщи, молих се, плаках и се колебаех дали да дойда при Вас. Но не можех да издържам повече. Идвам да се изповядам и да се отърся от този ужас. Срам ме е да застана пред Господа и пред Вас. Най-лошото е, че се срамувам от самата мен. Не очаквах това да се случи. Толкова съм разочарована от себе си. Чувствам се недостойна и нечиста.” Изслушах я и като въздъхнах казах: „Видя ли какво стана? Бог те изобличи заради дързостта Ти. Наказа те заради твоята горделивост. Допусна всичко това, за да те научи на смирение. Разбра ли сега колко сме слаби? Затова не трябва да се правят никакви декларации и прибързано да се твърди, че сме победили дори и от най-слабата си страст. Истината е, че ако не се държим за Господа, сме загубени.”
Всъщност какво е станало? Нищо по-различно от онова, за което с тревога говорят светите отци. Озарени от Светия Дух и водени от искреното желание да помогнат на всеки тръгнал по пътя към Царството Божие, те премъдро се обръщат към нас с посланието да бъдем трезви. Религиозният възторг и патосът на харизматичното обръщане не трябва да замъгляват нашия взор и да създават у нас измамното впечатление, че всичко в духовния живот е една романтична траектория нагоре към престола на Бога. Вярата е тиха лудост и чудесна отправна точка, но без разсъдителност тя може да има пагубни последствия. Любовта към Бога и ближния носи усещането за пълнота, но без смирение тя може да се превърне в катастрофа за човека. Ревността е добродетел и оръжие за най-верните, но ако не е по разум тя може да ни доведе до трагичен край. Не само до отстъпление, но и до пълно отпадане и напускане на спасителния кораб на Христовата Църква. Светото Предание в своето неизразимо богатство от примери свидетелства за множество погубени души поради тяхното упорито самоуспокоение и самодоволство. Не малко праведни отци и подвижници, които са се подвизавали с усърдие и живо дръзновение, са пропадали в желанието си да спасят душите си. Защото Бог, който е благ в силата и силен в благостта, допуска врагът на нашето спасение да ни изпитва, за да може всеки от нас не само да разбере, но и да осъзнае своята немощ. Нещо повече — да осъзнае пълната си непригодност, когато е оставен без живителната сила на Божията благодат. В суровата школа на добродетелите, Бог калява своите най-верни воини с тежки поражения, които са вразумяващи, очистващи и най-важното — спасителни. Защото е писано: „Не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, кога те изобличава. Защото Господ наказва, когато обича; бичува всеки син, когото приема”(Евр. 12: 5-6). И всичко това с дълбокия промисъл всеки да проумее, че не представлява нищо без Бога и че сам не е способен да извърши каквото и да е, че сам по себе си е слаб и склонен към заблуждение. Духовният опит в нестихващата невидима бран не просто показва, но и доказва, че няма нищо по-опасно от усещането за собствената сила и постижения, плод единствено на положените лични усилия. Защото е присъщо на нашата паднала природа, дълбоко повредена от греха да приписва на себе си успехите, а неуспехите — на случайността, на своите ближни и врагове. И нещо по-страшно — дори и на Господ Бог.
Всичко това по правдоподобен начин е изразено от св. Порфирий в едно негово наставление: „Никога не казвайте, че ще постигнете нещо. Никога не мечтайте за това. Господ е казал: без Мене не можете да вършите нищо (Иоан. 15:5). По друг начин не става. Човек никога не бива да се доверява на собствените си сили, а на Божията милост и благост. Човекът ще положи едно малко усилие, но Христос ще го увенчае. Прелест е да вярвате, че сте постигнали нещо сами. Колкото повече човек напредва в Христа, толкова повече чувства себе си несъвършен” („Живот и слова“, стр. 258).
Затова и най-благодатните хора са били изпълнени със съзнанието за своето нищожество. Най-озарените от Божията светлина хора са живеели в света с чувството си за своята пълна окаяност без Бога. Имали са съзнанието, че са прах и пепел, сянка и мъгла, едно дихание, което отминава.
Затова нека всички ние, които сме счупили оковите на старите си разбирания за света, който ни заобикаля и сме труженици на Божията нива, се държим с двете ръце за дрехата на Спасителя! Ние, горделивите и толкова често самозабравящи се в опиянението си от собствената си безценност, но търсещи и жадуващи Царството Божие, да разчитаме на Божията помощ винаги, навсякъде и във всичко. Нека търсим Божията закрила и живеем реално под сянката на крилете Му, винаги когато имаме нужда и при всички превратности на битието ни! Амин.
