Нищо не спасява само по себе си

1921 0
monah

Автор: архим. Сава Янич

Източник: www.prijateljboziji.com

Превод: Татяна Филева

Нерядко се случва монасите да си помислят, че техният начин на живот е по-спасителен от този на останалите християни и по тази причина превъзхождат всички. Но Бог не вижда хората по този начин. Онова, което е необходимо за спасението, е животът в общение, литургичният начин на живот и дълбокото съзнание, че не съществуваме сами за себе си.

Дълбоко вярвам, че и клириците, и лаосът (църковният народ), без значение дали са монаси или семейни хора, накратко казано, всички християни, имат една и съща мисия да служат на Бога в общността на Църквата. Нито едно призвание не е спасително само по себе си. Ставаме по-близки на Бога според мярата на нашата любов към Него и към ближните. Понякога в монашеските среди се смята за християнство единствено или предимно монашеството, а останалите видове живот – за един вид по-ниско стъпало.

Това никога не е било схващане на нашата Църква и е много опасно за монасите, защото води до една духовна елитарност и изключителност.

От житието на св. Антоний Велики научаваме, че един обущар в Александрия водел по-възвишен живот от много славни пустиножители.

Единствено Бог вижда тайните на сърцето на всеки човек. Колко много хора със свят живот има, които не са ни известни по име, а колко много известни хора от нашето време вероятно бързо ще бъдат забравени след тяхната смърт. Между другото, монасите отиват в манастир не защото са по-добри от другите хора, а защото дълбоко чувстват, че са по-лоши от другите и искат да оздравеят духовно. Това е съвсем друга перспектива. Затова ние монасите не бива да тичаме да даваме съвети на хората, живеещи в света, особено на семейните хора, но да се учим от примера на хората, които, въпреки че се сблъскват с много светски грижи, предано служат на Бога и свето семейство.

Онова, което е необходимо за спасението на всички нас, и в света, и в манастира, и на монасите, и на схимниците, и на расофорните, е животът в общение, евхаристийният начин на живот, дълбокото съзнание, че не съществуваме сами за себе си и че тайната на нашата личност има отношение към другия. Времето, в което живеем, е време на индивидуализъм, себичност, стремеж към материални блага, време, в което другият не е необходим фактор за нашата идентичност, а единствено конкуренция или пречка. Във всяка общност като хора постоянно сме в изкушението да излезем от общностния живот и да се индивидуализираме, да се отделим. Това е някаква центробежна сила на падналата човешка природа. А това за християнина е път към вечната смърт, към вечната самота и изгубването на общение с Бога. Здравият духовен живот ни помага да разбираме с цялото си същество, че човекът не е изолирано създание и че в Небесното Царство ще живеем като колективен Христос – Църква – запазвайки своите лични свойства, макар че всички различия и разделения ще бъдат преодолени.

Монашеският живот е специфичен начин на християнски живот, който представлява крачка към тази есхатологична реалност. Монашеството не е в това да говорим малко, да ядем малко, да се отричаме от всичко и т.н. Това са само средства, а целта е монахът още в този живот, още в този свят да положи усилия да превъзмогне различията и разделението между хората. Преди всичко, монахът е призван да намира целия смисъл на своя живот в общността, в която живее, да диша с тази общност. Всяка лична амбиция неизбежно индивидуализира монаха и го отделя от неговите братя. За монаха неговите събратя не са само преходни спътници в живота, като в някоя фирма, в която сега работим с една група хора, а утре с друга и т.н.

За монаха събратята са вечни спътници, без които не е възможно и нашето спасение. Ние не се спасяваме само със своя труд и своята духовна борба, но и чрез другия и другите, защото спасението, както и Литургията, е общо дело. Посредством борбата против падналата воля, себичността, гордостта, суетата и другите страсти постепенно се учим, че другият не е някой, който е отделен от нас, а е част от нас и ние сме част от този друг. Когато другият страда, страдаме и ние, когато другият се радва, радваме се и ние. Това е любовта, която не поставя условия, както не можем да се отречем от своите родители и да изберем други. Обичаме онези, чрез които Бог ни е дал да дойдем в този свят, като едни и единствени за нас, независимо от всичките им недостатъци и слабости. Така и майката обича своето дете, независимо колко се препъва и пада, или е болно. Монашеската общност, за разлика от тези биологични общности, кодирани в нашия генетичен състав, е въпрос на наш личен избор, на наша свободна воля. Ние избираме общността и съзнателно избираме да ограничим своите амбиции и желания, за да бъдем смлени като пшенични зърна чрез подвига на смирението и себеотрицанието и омесени в един хляб, който е Тялото Господне, Христовата Църква.

Когато говоря за расофорните монаси, ни най-малко не бих искал да кажа, че това е един вид по-малко ценен вид монаси. Колкото хора, толкова и видове монаси. Не съществува само светогорският тип монашество, но всяко служение в монашески чин има своята стойност и води до спасение, ако го изпълняваме предано и с любов, поставяйки другите по-високо от себе си. Бих искал да кажа, че онези, които имат особено призвание да се посветят на пастирско служение, на просветителска и мисионерска работа и др., не би трябвало на всяка цена да приемат монашество, защото тяхното служение предполага особен начин на живот, преди всичко в света. И още, това служение е насочено не толкова към личния аскетически подвиг, колкото към служенето на другите, преди всичко към служене на Църквата. Безспорно, пастирството е израз на най-голяма любов към Бога, защото пастирът всецяло отдава себе си на служене на Църквата. В такова служение той трябва да бъде всичко за всички, за да придобие поне някои за Христос (1 Кор. 9:22), затова пастирското служение превъзхожда монашеския начин на живот и се простира отвъд границите, които обикновено се регулират от монашеските типици и правила на живот. Подготовката за пастирско призвание е много трудна и предполага не само овладяване на своите слабости и борба за придобиване на дара на Божията любов, но и богословско образование, натрупване на опит в църковната администрация, в мисионерската работа и пр.

В Православната Църква безбрачният живот не е установен като необходимо условие за свещенство, както е на християнския Запад, но винаги е имало такива, които заради по-пълно отдаване на свещения чин по своя воля са се отказвали от благословения брак и са пазели девство.

Таква са били много Свети Отци, които не са живеели в монашески общности, въпреки че са ставали епископи и велики пастири на Църквата. От друга страна онези, които са имали особено призвание да живеят в монашеско братство, общежителен начин на живот, по своя воля и в дълбоко смирение са се отказвали от свещен чин и йерархично служение на Църквата. Когато младият човек реши да служи на Бога, трябва да види какво призвание има. Ако има монашеско призвание, трябва да се присъедини към някое монашеско братство, след определено време да приеме монашество и твърдо да реши, че до края на живота си ще живее в своя манастир, в своята обител. Ако пък има призвание и разположение за служене на Църквата чрез пастирска и просветителска работа, и иска изцяло да се посвети на това, без да встъпва в съпружески живот, мисля, че е добре да живее като расофорен монах около Епископа и неговите свещеници и да се учи и формира, за да придобие духовен опит за пастирска работа.

Въпреки, че ми изглежда нелогично, човек да остави света, да се присъедини към общежитието, да приеме схима, а в същото време да има силно желание да се подготви за пастирско служение, да ходи да учи, да се усъвършенства, да пътува. Въпреки това не искам да бъда краен и смятам, че всеки път е благословен, ако човек е подтикнат от Божията любов и ако не презира другите, всеки от които по свой начин служи на Бога.

Едно е ясно: а то е, че християнинът трябва да живее в общност, от семейството като основа единица на обществото до енорията, манастирското братство или свещеническото братство при някой съборен храм, или пък като епископ в общността, съставена от неговите свещеници и епархиоти. Unus christianus nullus christianus – казва Тертулиан, което в свободен превод означава: човек не може да бъде християнин сам. Църквата е основана на отговорността и всички по свой начин сме отговорни едни към други. Това значи, че във всяка общност трябва да бъдем готови на жертва за другите, защото така Господ ни учи, като казва: „Знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20:25-28).