Нова година – тъжен празник?

3385 0

Автор: свещ. Сергей Круглов

Превод: Татяна Филева

Източник: www.pravmir.ru

Още откакто настъпили последните времена – а както учи Църквата, последните времена настъпили тогава, когато Господ дошъл на земята и станал човек, – в деня на Неговото Рождество, оттогава светът започнал да се дели по най-различни признаци, по различни паралели и меридиани.

И едно от деленията е следното: има хора, които зависят от календара, и има свободни хора, които живеят във вечния живот и не зависят от календара.

Сред хората, които зависят от календара, има много такива, които смятат себе си за въцърковени, за православни, носят кръст, ходят на църква, изповядват се, причастяват се, правят всичко, което е установено.

Това са хора, които вярват в Бога. Те всяка сутрин отварят молитвослова и в утринните молитви намират и четат Символа на вярата, в който се говори за живота в бъдещия век, за вечния живот, в който трябва да вярва християнинът. Но в действителност те изобщо не искат този живот и не са готови за него. Измерват живота с днешния век.

Те знаят, че ще дойде смъртта, а след смъртта, в най-добрия случай, ще настъпи покой, тоест пълно или небитие, или някакъв „задгробен свят” – има такъв израз, който е безкрайно далече от изпълненото с живот християнство. И в този задгробен свят душите им накрая ще си почиват, вечно ще спят, ще се упокояват.

Съвременният човек, измъчен от суета, работа, тревога, депресии, иска само едно – да се наспи. А какъв е този стремеж да се наспиш? Това е стремежът „да не бъдеш”, стремежът към самоубийство, казано с други думи.

И ето, този стремеж към самоубийство в съвременния свят, поразен от материализма, има страшно много прояви. Някой пие водка до безпаметност, друг се опитва да се оттегли в света на наркотиците, във виртуалния свят, и т. н. Тоест хората се стремят да не бъдат, да не живеят. И е лесно да ги разберем, защото в съвременния свят да „живееш” много често означава да „страдаш”.

Ние се натъкваме на безброй ъгли, изпитваме съпротивлението на материала на живота върху себе си. Много ни е тежко да живеем. Затова на всички по естествен начин ни се иска да си починем. Това са признаци, че в нашето общество се е натрупала огромна, критична маса материализъм.

Хора на пръв поглед вярващи. Но единственото упование на тяхната религия, единственото упование на тяхното призоваване на Бога е: „Господи, помогни ни и облекчи нашия живот сега, дай ни тези материални блага, които ни липсват. Устрой нашия живот така, както бихме искали ние, а не както биха искали нашите врагове, нашите противници, нашите съседи, нашият началник, нашите родственици и т. н. Дай ни жилище, работа, здраве…”. Или такива молитви: „Господи, избави ни от мъчения, болести, страдания, Господи, успокой нашата съвест”.

Хората, които се молят за успокоение на съвестта, се смятат за най-религиозни и духовни. Те се молят не за материални блага, а за духовни. А в действителност ние си спомняме горчивите и точни думи на Достоевски от „Легенда за Великия Инквизитор”:

„На Тебе казвам, че човек няма по-мъчителни грижи от тази да намери някого, на когото по-скоро да предаде дара на свободата, с който това нещастно същество се ражда. Но свободата на хората завладява само този, който успокои тяхната съвест. С хляб Ти се е давало безспорното знаме: даваш хляб, и човекът се прекланя, защото няма нищо по-безспорно от хляба, но ако в същото време някой друг, освен Тебе завладее негова съвест – о, тогава той дори ще хвърли Твоя хляб и ще тръгне след този, който ще прелъсти съвестта му”.

Антихристът ще бъде този, който ще вземе в своите ръце съвестта на хората, ще анестезира тяхната съвест, ще я успокои, и хората вече няма да отговарят за нищо: „Сталин мисли за нас, партията мисли за нас, Църквата мисли за нас, Господ Бог мисли за нас”. Това е примерно една и съща линия на мислене и поведение.

И смъртта за такива хора е последният предел. Те се готвят за смъртта, преди смъртта задължително искат да се изповядат, да се причастят, да си направят маслосвет, за да се отправят с леко сърце – в този задгробен свят, в тази пустота. Те искат да бъдат закачени, както хората във филма „Матрицата”, които спели, дори без да разбират къде е сънят и къде е реалността. Те искат безволево да висят и никога вече нищо да не ги боли.

А християнството е живот. Вечен, истински живот. И вечен не само в този смисъл, че е безкраен и никога не свършва, а дори в този, че той е истински. Живеещият този живот няма съмнения дали спи, или бодърства. Той разбира, че бодърства. Той често изпитва болка, мъчи се, бива нараняван, но въпреки това бива и щастлив, той знае какво е любов, знае какво е творчество, знае какво е смисъл.

Съвременният свят много силно страда от униние. Хората умират от тежки болести, предизвикани от депресия – най-тежката форма на униние. Те нямат смисъл в живота, защото материализмът не може да даде смисъл.

Изплащането на поредния кредит, покупката на поредната марка кола, хладилник, пътуването за пореден път на Гоа или дори поклонението по светите места – всичко това преминава, всичко това е в материалното измерение, всичко това не дава на човека усещането за смисъл. Това е плоско, душата се мъчи и поради това много хора просто погиват от униние.

А във вечния живот няма място за униние. Защото вечният живот е пълен със смисъл, дори ако също така е пълен с опасности, пълен е с приключения – ето думата, която не се появява често в християнския речник, но въпреки това е много уместна.

Истинският, вечен живот – това е духовно приключение. Да си спомним себе си като деца и юноши, когато сме се зачитали в приключенските романи, гледали сме филми, мечтаели сме да бъдем участници в тези приключения. Ето тази пълнота на живота примерно, много приблизително ни напомня за пълнотата на живота, който ни е обещал възкръсналият Господ.

Скоро е Нова година… Какво виждаме наоколо? Първо, нараства вълнението, набира скорост предновогодишната треска: всички желаят един на друг щастлива Нова година, появяват се нови филми, нови шоупрограми, нови видове развлечения. Всичко е насочено към „веселбата”.

А от друга страна, всички вече познават предновогодишната, предпразнична депресия. Много хора с наближаването на празниците започват да тъгуват. Някой смята, че това е тъга по отминалото детство, по миризмата на мандарини и на елха, по играчките. Сред тези хора съществува и следният анекдот: „Пускат фалшиви играчки за елха – те изглеждат като истински, но от тях няма никаква радост”.

Тоест за хората, които живеят с календара, Новата година е стрес: ето, още една година, с още една година сме по-близо до смъртта, всички тези надежди, които миналата Нова година възлагахме на новата година, не се оправдаха, животът ни донесе много трудности: различни кризи, спад на рублата, неуспехи в работата, в творчеството, семейни трагедии. Всичко това отново не е решено, всичко това трябва да влачим в новата година.

Ето, някакъв сакрален ужас пред календарната дата придружава човека от година на година. И това е постоянен стрес, постоянен натиск върху душата на човека – такъв човек заслужава единствено съчувствие.

А човекът, който живее с вечността, гледа на Новата година без трескаво, мъчително веселие, без излишни илюзии, но с радост. Той вижда в него проблясъци на радост, които са дадени от Бога в нашия безизходен, тъмен свят.

Ето, Дядо Мраз е новогодишният Ангел, когото Господ изпраща за утешение. Ето прекрасна, истинска елха, за разлика от пластмасовата, тя ще постои няколко дни – и това е, ще бъдем принудени да я изхвърлим, но ще си я спомняме с благодарност.

Гледаме в ниското, зимно, мрачно небе – но помним, че след него е изгряла Витлеемската звезда. Звездата води след себе си пътниците, тя ги води на онова място, където се е родил Христос. Ние вървим към Рождеството. И сме напълно свободни от какъвто и да било бодряшки оптимизъм: Рождество, алилуя… Защото ние знаем, че Бог се е родил в света включително и за страдания, за мъчения.

И след Него, като онази малка русалка, която дошла в света и, раздвоявайки опашката си, получила възможността да ходи, но ходела като по острието на нож, всяка крачка предизвиквала мъчения, също така се мъчи и всеки истински човек, който се стреми към вечния живот.

Забележителният подвижник – архимандрит Софроний (Сахаров) – веднъж казал така: „Всички неизбежно страдат. Едни в отрицателния смисъл, включвайки се в общия поток на страстите на този свят. Други в положителен, тоест по силата на своята любов към човечеството”. И когато човек приема това страдание и разбира, че то не е вечно, че то е преодолимо в Христос, тогава той има радост, която не зависи от календара.

Затова, поздравявайки всички с Новата година, аз бих искал нашата радост да не бъде само радост от това, че настъпват поредните почивни дни. А да бъде истинска радост: радост от живота, радост от творчеството, радост от любовта, радост от щастието. Радостта, която дава единствено Сам Христос. Защото Той е възкръснал, а заедно с Него и ние с вас.