Автор: Ивайло Борисов
Люлката на философията е Изтокът — от Пекин до Атина.
Люлката на науката е Западна Европа и Америка.
Св. Николай Велимирович
Може ли да допуснем, че даден вид нотация би могъл да ни открие нещо за самите нас? Смятам, че положителният отговор на този въпрос не е лишен от основание.
Знаем, че нотацията е вид писменост, чрез която дадено музикално произведение „заживява вечния живот си върху листа“. Като всяко нещо, създадено от човека, тя обаче крие в себе си и нещо от чертите на нейния създател.
Нерядко в църковните среди, когато се говори за църковното пеене, по-точно за стария му вид — едногласието (многогласието не може да се нотира с невми), се коментира и това дали съвременната петолинейна нотация би могла да замести адекватно невменото писмо.
Според обяснението на видния ни музиколог, композитор и протопсалт от миналия ХХ в. Петър Динев причината за пиетета на източните певци към Хурмузиево-Хрисантовата невмена нотация „се крие в даваната им свобода за проявяване на субективно творчество в изпълнителското изкуство” [1]. Макар в основата на предпочитането на невмената нотация пред западната (пак казваме, за едногласното пеене!) да лежат различни причини (тук не е мястото да ги обсъждаме), трябва да отбележим, че Динев има известно право. Защото естеството на самата невмена нотация е такова, че тя позволява използването на интерпретативен елемент при изпълнението на певеца. Обикновено при изпълненията на едногласните песнопения псалтите, в зависимост от техния учител и школа, добавят субективна нотка към пеенето си.
Западната нотация обаче не позволява такова нещо — тя строго фиксира, „вкарва в коловоз“ мелодическия материал. Разбира се, и там има укрисителни знаци — мелизми, които обаче се изпълняват точно на местата, където са отбелязани. И не може всеки да ги пее както му дойде.
През ХIХ в. италианският белкантов [2] композитор Джоакино Росини, за когото по това време говори цял свят [3], прави реформа по отношение на музикалните украшения, като ги фиксира строго. Преди Росини господството в пеенето било запазена марка на т.нар. кастрати — виртуозни певци [4], които импровизирали и украсявали вокални пасажи по собствено усмотрение, демонстрирайки главозамайващите си възможности. При Росини това изчезва — каквото било написано от композитора, това бил длъжен да пее певецът.
На Запад културата и философията отъждествяват човека с Нomo sapiens. На Изток концепцията за човека се базира на неговата съзерцателност и способност за ирационално възприемане на битието. „Трансцендентността — пише светител Николай Велимирович — е особеност на Изтока, натурализмът — на Запада.(…) Западът лесно приема Човека Иисус и Го туря в „Пантеона“ на своите велики личности. Изтокът лесно приема Бога Христа, но не усеща нужда от Човека Иисуса.“ [5]
Разбира се, човекът не е само и единствено разумен. Испанският философ Хосе Ортега и Гасет твърди: „Колко смехотворно е определението на човека като homo sapiens (…) Ако изразът Нomo sapiens се разбира в смисъл, че човек знае нещо, а за останалото се догажда (а „останалото“ е безпределно), уместно е да се говори за Нomo insciens, insiptens (невежествен човек).“[6] Но човек не е и само чувствен и съзерцателен. Балансът между двете би довел до едно уравновесено определение за човешката природа.
Източните народи, отбелязахме, са по-философски настроени. Докато западните се стремят всичко да подведат под разумно основание. Неслучайно именно на Запад през осемнадесетото столетие (белязано от редица открития в областта на науката и техниката) се заражда интелектуалното движение, познато като век на Просвещението — период, в който господства разумът и идеята за свободата.
Сегашната византийска невмена нотация
Невмената нотация, която използваме от 1814 г. насам, е дело на тримата реформатори от Константинополската патриаршия — Хрисант, Хурмузий и Григорий.
Преди нейната поява невменото нотационно познание е било станало многозначно и трудно за изпълнение — нужни са били дълги години обучение, за да може певецът да бъде на ниво. С новата модерна нотация този проблем бил преодолян. Но колкото и да се стреми да бъде точна, в същността си невмената нотация имплицитно съдържа елемент на нещо, „неподдаващо се на строги рамки“. Примерно, невмената нотация не определя точна височина на тона (както е в петолинейното писмо), а показва движението на мелодическата линия. По този начин всеки певец може да транспонира тона на даденото песнопение на удобна за неговия глас височина. Сами разбирате, че при употребата на западната нотация това не може да стане, освен ако не промениш тоналността, в която е разписано произведението.
В структурно отношение някои от осемте гласа също имат особености, които биват тълкувани и практикувани по различен начин — примерно, да вземем строежа на седми глас варис. На практика става така, че няколко певци биха изпълнили различно разстоянията между тоновете в този глас.
Някога невмената нотация е имала и „богословски пласт“. Това е исторически проследимо — фактът, че в късновизантийската нотация [7] под влияние на исихазма [8] се появяват знаци-тела и знаци-духове (стоящи по-високо от първите)[9], не е никак случаен. През късновизантийската епоха „самият акт на музициране е не толкова музикален процес, а по-скоро музикално видение, мистично преживяване, чиято истинност е засвидетелствана в нотираните певчески богослужебни книги и теории.” [10]
И докато на Изток, както отбелязахме, музицирането е мистичен процес, (съответно и нотацията е ангажирана с него), то на западноевропейската нотация е предоставена една чисто техническа функция. Трябва да споменем обаче, че това „преобразяване“ — от нотация с богословски пласт в такава с чисто техническа функция — се случва и с Хурмузиево-Хрисантовата невмена нотация [11].
В крайна сметка виждаме как няколко века след времето на преп. Йоан Кукузел (†1360) — с когото свързваме появата на късновизантийската нотация — уникалният нотационен богословски елемент, за който споменахме, отпада. Това, разбира се, ни подсказва, че целият теоретично-практически „багаж“ на църковния певец е бил преформатиран.
Не е случаен и фактът, че преводът и обработката на песнопенията на старите майстори-протопсалти, извършвани от техните наследници-църковни музиканти с помощта на актуалната за тях невмена нотация, носи наименованието „екзегезис”, тълкувание [12]. Знаем, че всяко едно тълкувание е наложимо тогава, когато истинността на дадено явление не е „видима от пръв поглед“; когато е нужно да се изясни съдържанието и посланието на даден феномен.
Съвременната западна петолинейна нотация
В европейската музика нещата стоят по друг начин — самата нотация е достатъчно еднозначна и не търпи широка палитра от тълкувания. Интелектуалният стремеж да се уточнява всичко до най-дребния детайл, намира отражение и в съвременната петолинейна нотация и строгите ѝ принципи — каквото пише, това се пее.
Съвременната петолинейна нотация обозначава абсолютната височина на тона. През ХI в. бенедиктинският монах Гвидо д’Арецо въвел 4 нотни линии, прототип на съвременното петолиние. Тази нотация придобива окончателния си вид през ХVIII в. Знаем, че благодарение на тази нотация е била възможна и появата на многогласието [13]. По думите на музиколога проф. Стефан Хърков: „Цялата идея за многоглас е рационална.“ Защото ако в православните едногласни песнопения хармоничното се реализира посредством пеенето на всички от един тон („с едни уста и едно сърце“) — по хоризонталата, то в западната култура хармоничното се изгражда по вертикалата.
Както казахме, импровизациите в класическата музика са тема табу. Или ако все пак ги има, се правят на подходящо място в музикалната композиция, например т.нар. каденца (импровизирано от изпълнителя или предписано от композитора виртуозно заключение на солова вокална (ария) или инструментална музикална творба). Оперният певец, ученик на Борис Христов, баритонът Георги Петков нарича тези импровизационни елементи в творчеството на композиторите след Росини „последни импровизационни издихания“ в класическото пеене [14] .
Струва ми се, че нотацията има какво да ни каже по отношение на самите нас и в един традиционалистки аспект. Нека не забравяме, че невмената нотация се възприема като своего рода православен атрибут — все пак развитието ѝ се реализира в пределите на Византийската империя — а ако говорим за последната невмена реформа — във времето на мечтите по нейното славно възстановяване. Сами разбирате, че на Изток, където традиционалисткият елемент е силно застъпен, на невмената нотация се гледа като на предавана щафета, като на свещен (музикален) език. И фактът, че опитът на училия в Италия грък Агапий [15], който искал да въведе църковно пеене с европейски ноти в някои от „крепостите“ на Православието — като Атон и Цариград, бил посрещнат хладно, е достатъчно красноречив в това отношение. От съвремието си спомням случай, в който на наш многогласен хор не било позволено да пее в гръцки манастир.
Едно лирично отклонение, в православната иконография и западната живопис също имаме едно разделение между духовното, ирационалното и рационалното. Ако византийската икона ни пленява със своята духовност, безплътност и несъразмерност (преднамерена) на формите, то западната художествена традиция (от времето на Ренесанса насам) се опира на едно по-директно и рационално предаване на физическите характеристики на рисувания образ.
И двете нотации — и невмената, и петолинейната имат своята дълбочина и насоченост. По един или друг начин те отразяват светоусещането на хората, които са ги оформили и практикували във времето. Не бива да забравяме обаче, че и двете нотации, са свързани с вярата в Христос. Защото, както казахме, във фундамента на универсалното петолинейно писмо стои личността на средновековния бенедектински монах Гвидо (†1050) от италианския град Арецо. В основата пък на реформираната модерна невмена нотация от ХIХ в., обслужваща едногласната православна музика, стоят трима служители на Константинополската патриаршия – един духовник (Хрисант), един книгохранител (Хурмузий) и един църковен певец (Григорий). Така че не бихме сгрешили, ако кажем, че едни от великите постижения на човечеството, от върховете на човешката култура са се появили като плод на взаимодействие между Твореца и висшето Му творение – човека. А това е един истински ценен урок за всички нас, от правилното усвояване на който зависи бъдещето ни.
Бележки:
[1]Динев, П. Ръководство по съвременна византийска невмена нотация. С., 1964, с. 162
[2]Белканто — стил на вокално изпълнение, отличаващ се с лекота на пеенето, красота на звука, напевност в изграждането на мелодията.
[3]По повод Росини френският писател Стендал пише: „Наполеон е мъртъв, но има още един човек, за когото сега говорят навсякъде: в Москва и Неапол, в Лондон и Виена, в Париж и Калкута.“
[4] Певци, претърпели в ранна възраст кастрация, благодарение на което са притежавали високи женскоподобни гласове.
[5]Светител Николай Велимирович. Над Изтока и Запада, www.petkohinov.com
[6]Превод: Д. Златева. Вж. Ортега и Гассет. Человек и люди. Москва: Весь Мир, 1997а, с. 492.
[7]Късновизантийската нотация, известна още и като Кукузелева, е почти идентична със средновизантийската нотация. Според австрийския композитор и музиколог Егон Велес „средно-късновизантийската нотация достига етап на съвършенство, който няма паралели в западните нотации и може да се сравни само със съвременната партитура, придружена от подробно словесно обяснение на изпълнението.” срв.Тончева, Е. Хирономическото певческо упражнение на Йоан Кукузел — В: Йоан Кукузел — живот, творчество, епоха — Музикални хоризонти , Бр. 18-19, 1981, с. 76.
[8]Исихазмът е учение на Православната църква, което се основава на способността човекът да достигне богоуподобяване чрез непрестанната безмълвна молитва и дара на Божествената благодат, в която „човекът става всичко онова, което е Бог, с изключение на същността.” срв. Каприев, Г. Византийската философия. Четири центъра на синтеза. С., 2001, с. 289.
[9] Вж. Иванов, дякон И. С. Между ангелите и човеците. Литургическата и музикално-химнографска традиция на исихазма. София, 2006.
[10]Мечкова, К. Осмогласната система на византийската музика в изворовите теоретични текстове. Тетрафонията. В. Търново, 2009, с. 36.
[11]Факт, на който ми обърна внимание доц. д-р свещ. Иван Иванов — преподавател по Литургика в БФ към СУ и свещеник в Българската църковна община в Рим — за което му благодаря.
[12]Срв. Борисов, И. За процеса на тълкувание (екзегезис) във византийската музика. — Християнство и култура, бр. 101, с. 103-107, 2015.
[13]Многогласното пеене е разписано на отделни партии (например тенор, баритон и бас). То е пренесено у нас от Русия главно след Освобождението. В България то намира прием най-напред в крупните търговски и културни центрове Свищов, Русе, Пловдив, Шумен, София и др.
[14] В личен разговор.
[15]Статис, Г. Агапий Палиерм, www. pravenc.ru
