НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ДУМИТЕ

500 0

Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София

Годините ни се губят като звук.
(Пс. 89:9)

За да бъда честен с вас, ще ви кажа, че появата на бял свят на този текст бе вдъхновена от едно есе на моя събрат отец Ангел Вангелов, публикувано в настоящия сайт  — „Авраам позна Сарра”. В него отец Ангел умело, но в още по-голяма степен искрено говори за любовта, която трябва да бъде оделотворена — превърната в част от живота ни. И по-точно думите, които ме поразиха в това есе, бяха: само с приказки няма да стане. Точно така е: само с говорене, със словесно приканване на някого да стори дори най-важното нещо в живота си нищо няма да направим…

Преди години чух от един друг свещеник, че в днешно време сме преситени от думи. Друго, което каза свещеникът, беше, че е уморен от непрестанното говорене (дори от амвона), от патетични слова, които звучат дори смешно.

Наистина истински думи за думите.

Защото колкото и да се стремим да привлечем другите към нашата кауза (пък била тя и вярата в Бога), ако само и единствено използваме „точните“ думи, без обаче те да са станали част от нашата природа, нищо няма да сторим. Ще бъдем мед, що звънти (1 Кор. 13:1).

Колко е лесно да говориш за вярата, за любовта, за това, че другият е твой ближен, а колко трудно е да направиш тези слова част от твоя вътрешен свят. Това е доста трудна задача, която обаче е възможно да бъде осъществена с помощта на Този, чрез Когото всичко е станало. А значи щом всичко е станало чрез Бога, би могло да станат реалност и нашите слова.

Дай Боже думите, които казваме, да докосват първо нас. Защото устата ни трябва да говорят от препълнено сърце (срв. Лук. 6:45), а не от пресметлив ум.

Някога прочетох, че когато Пучини, седнал на пианото си, композирал края на операта „Бохеми“ — моментът, в който умира главната му героиня Мими — самият маестро се разплакал. Един пример от света на „профанното“ — пример на искреност за всички нас, които съставяме, композираме някакво слово, някакви думи, чийто адресат не сме ние самите.

Спомняте ли си онези думи от Евангелието, казани за Спасителя, че Той е поучавал не като книжниците и фарисеите, а като такъв, който има власт (Мат. 7:29)? Защото учението на книжниците и фарисеите било изпълнено с дреболии и безполезни слова, докато словото на Словото, Второто Лице на Бога, било пълно с живот и сила. Защото Бог и Неговото Слово са едно. Такова, каквото трябва да бъде всяко слово, ако иска да има нещо общо с Бога.

Преди време мой приятел си позволи да сподели с мен мнението си за един от известните проповедници в съвремието, чието име ще спестя. Според него словата на този проповедник представляват грамада от цитати, лишена от живот. Една тъжна констатация, която е предупреждение за всички ни.

Само едни цитати няма да помогнат на никого. От когото и да са те, какъвто и да е авторитетът на произнеслия ги, не прикрепим ли към тях нашата душевна настройка, не преминат ли през нашия личен канал, тези слова ще преминат като водите на многоводна река, чийто шум ще се слее с потока на безвъзвратно изгубеното време. Митрополит Антоний Сурожски бе засвидетелствал, че не трябва да казваме, че сме християни, а трябва да бъдем такива.

Всички сме чували знаменитите слова от пролога на Евангелието според св. Йоан: „И Словото стана плът“ (Иоан. 1:14). Словото, чрез Което са сътворени всички видими и невидими творения, стана плът, придоби плът в Личността на Спасителя. Тези думи ни напомнят и за това, че ако самите ние не вярваме на думите, излизащи от устите ни, ако те не докосват самите нас, те — думите ни — ще бъдат лишени от плът, ще бъдат „старозаветни слова“. Но ако влизат в съприкосновение и с нас самите, думите ни ще бъдат осезаеми за околните, ще се „въплътят“, за да послужат и на другите хора. Защото „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи“ (Мат. 20:28).

„Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ — пита Спасителят Христос (Мат. 5:13). „Каква полза от светилника — твърди св. Йоан Златоуст, — ако не осветява този, който е в тъмнина? Каква полза от християнина, ако той не носи полза на никого, ако не води никого към добродетелта?“ Ако ние, които считаме себе си за служители на Словото, за вярващи в Него, започнем да употребяваме думите без  съответният им смисъл да „резонира“ в нас, с какво ще засвидетелстваме, че сме по-различни от света, който е препълнен с бръщолевене (пък било то и за възвишени неща)? Именно затова словото на проповедници като митрополит Антоний Сурожки и о. Александър Шмеман е правдиво и вдъхновяващо, защото са го съчетавали с цялостното си разбиране за живота.

Навярно затова и словата на великите поети и писатели звучат с такава сила — защото те „изнасят“ сърдечните съкровища на авторите си пред погледите на другите. Прокуден от родината си от съветските власти, руският писател и поет Бродски ще напише дълбокосмислените слова: „Писателите винаги се връщат — ако не лично, то на хартия, и ако моят народ не се нуждае от моето присъствие, може би ще му потрябва моята душа“.

Трябва да признаем, че понякога неодушевеният свят може да бъде доста по-красноречив проповедник от нас. Ненапразно още десет века преди идването на Христос св. цар Давид е написал: „небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18:2). Колко непроменeно е всичко в това отношение. Колко истина се таи в природните картини. Или както пише Пастернак в стихотворението си „Страстната седмица“:

 

А тук, на тесен тротоар

стълпени — тъжна гледка, —

дърветата се взират с жар

в църковните решетки.

 

И ужас в погледа гори,

и мятат се в тревога,

пристигат паркове, гори,

земята треска я мори —

погребват всички Бога.

(превод: Кирил Кадийски)

 

Извинете, но за мен в тези стихове има нещо повече от обикновен антропоморфизъм.

Завършвам този текст с думите, поставени в неговото начало — истинските думи (т.е. съотнесените към Истината) трябва да вдъхновяват…