НЯКЪДЕ ГРЕШИМ

428 0

Автор: о. Спиридон Скутис

Превод: Константин Константинов

Отивам в храма, за да се замисля, за да упражня духовните си мускули, за да срещна Христос и братята си, независимо дали са врагове или приятели, или отивам просто защото няма какво друго да правя в неделя сутрин и съм асоциирал неделната служба с кафето, което ще изпия след това с компанията ми? Най-лошото обяснение, което съм чувал, бе на една възрастна жена: Църквата е женското кафене и един начин да прекараш по различен начин неделната сутрин.  С такова мислене не само не извличаме полза, но и се скандализираме и нараняваме Тялото на Църквата.

Длъжни сме да разберем, че имаме платното,  боите, но и Помощника над нас, Христос, за да начертаем  и да преживеем нашия Рай. Един Рай, който не свършва със смъртта, а продължава…

Всичко започва оттук, но не свършва в настоящия живот, продължава във вечността. Начинът, по който действаме, показва какво реално искаме.  Ще стане накрая това, което искаме.  Искаш спасение? Ще имаш спасение. Искаш гибел? Ще имаш гибел. Това, което искаш, ще стане.

Страшно е!  В живота ни ще стане онова, което искаме! Сякаш платното  се провиква към художника да очертае какъвто образ то иска! Страшно е!  Ще правим грешките, но не трябва да се разстройваме, защото те могат се поправят и  да бъдат опростени (св. Тайнство Изповед).

Черкуването от само себе си не спасява. Черкуването е началото на връзката, диалогът, началото, което завършва някъде. В онази трапеза, на която Бог ни дава Себе Си, но за съжаление, ние Го презираме.

За съжаление, се черкуваме като индивиди, а не като личности в общение.  Ще отида в храма, ще се черкувам и ще си тръгна без една усмивка, без едно „Добър ден”.  Може дори да се направя, че не виждам някои хора в храма, защото не искам да им проговоря.

Светото Причастие се е превърнало в билет за спасение само за умиращите. Викаме свещеника да причасти болния в последния момент, за да спечели човекът най-доброто място в Рая.  Затова,  ако попиташ един човек какво му идва на ум, когато види един свещеник, ще ти каже две думи: „смърт” и „погребение“. Мнозина, когато видят свещеник, си плюят в пазвата. Свещеникът дава Живот и Възкресение чрез св. Причастие. Самият Христос снизхожда чрез него. Той носи бели одежди дори и на погребението, защото смъртта просто не съществува.

Погрешното виждане на нещата ни изкарва извън релси. Егоизмът  е заслепил очите на сърцето ни. Неосъзнатото черкуване накрая става като причастяването на Иуда.

Отиваме на църква, изслушваме тропара като войничета — неподвижни, безмълвни, мрачни — и смятаме, че някакъв Бог, Който е някъде високо, е длъжен да ни спаси, защото  сме стояли няколко часа от живота си прави в някоя стасидия.

Не слушаме тропара, за да настроим емоционално, а всъщност той е една покана и ние сме призвани да го  превърнем в дело. Тропарите в Църквата са призиви, пътепоказатели и покани за изцеление и спасение, а не нещо хубаво в някакъв момент от деня.

В Църквата Христос ни слага трапеза, за да ни даде Себе Си: „Причастява се Божият раб с Тяло и Кръв Христови за прошка на греховете и живот вечен“.

Мнозина питат: „Защо, след като съм се черкувал 20 години, оставам все същият?”. Отговорът е както при въпроса „Защо ходя на фитнес или спортувам 20 години, но не виждам резултат?“. Брате мой, някъде грешиш.

Много просто, защото никога не влезе във връзка с Христос, за да настъпи благата промяна, за която говорят светите отци. Никога не влезе с покаяние в пътя на изцелението. Не те променя това да се „отчетеш“ в храма, трябва да удариш сърце и колена на пода, за да настъпят промени. „Дай кръв и приеми дух“, казват светите отци.  Връзката означава движение, а не застой.  Ходя на църква, за да поведа връзката нанякъде, а не за да остана там, където съм.

Когато отиваш на църква и обвиняваш свещеника за това, което е казал в проповедта, за думите на светите отци, и дори имаш претенцията да чуеш това, което удовлетворява твоя егоизъм, тогава си губиш времето. Същото става и ако отидеш на църква със себеоправдание, нагласен и неразкаян.

Мнозина млади не искат да дойдат в храма заради клюките, но и заради поведението на някои настоятели, енориаши, певци и дори клирици. Не са ли прави? Когато детето отиде на църква и вместо прегръдка, намери ръце, които съдят, какво ще прави? Как ще се почувства?

Чуваме много пъти израза „Аз, отче мой, съм църковен човек“ — сякаш  казваме, че аз съм еди-кой си от еди-коя си секта. Това някой да се черкува, не означава нищо, защото може да го прави поради хиляди причини, но не и за да срещне Христос и да прегърне и да прости на ближния си. Въпросът е дали си Христов!

Премини през вратата на енорията ти и кажи: „Христе мой, дойдох, защото Те искам, помогни ми да видя къде греша, да видя моя хал. Отвори очите на сърцето ми, защото съм сляп. Помогни ми да Те разбера. Затова идвам. Чувствам, че не мога без Теб и зная, че си Единственият, Който може да ми помогне. Искам да видя Твоята воля в живота си. Помогни ми да не изхвърля Кръста на живота си, а да го нося докрай!“.