Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Колкото и да си въоръжен по светски, винаги ще се страхуваш от някаква заплаха. А най-голямата е да бъдеш забравен, никой да не те помни. Да се провалиш. Пълен с мир обаче е човекът, който живее любовта на Този, Който обича всички и всичко завинаги, дори и да е лишен от признание, утвърждение, похвали, сила, публичност, слава. Това се обобщава в поздрава на св. Серафим Саровски „Радост моя, Христос воскресе!”. Защото само радост може да изпитва този, в чието сърце съществуват Радостта на света, Мирът, Любовта. Радост може да чувства този, който макар и неуспял за света, живее в сигурността на Божието присъствие.
Почти всички светци са напуснали този свят неуспели. Бедни, дрипави, изолирани, незначителни, юродиви, измъчени. Живеещи единствено със своята тревога за връзката им с Христос. Проблемите им били много. Но те не се стараели да ги забравят. Надскочили ги. Не защото се правели, че не ги виждат, а защото погледът им не оставал прикован в днешния или в утрешния ден. Те гледали към невечерния ден.
Истината е, че светостта ни изглежда далечна и непозната. И навярно това е оправдано, защото Христос е големият Непознат в живота ни.
Светостта не е състояние за малцина, нито за избрани, нито за някакви митични герои, които живеят в пустини и пещери. Защо? Защото Христос е за всички.
Много правилно казва един старец: „В православното предание не съществува раздвоение или разделение на материално и духовно, на действие и теория, на хора в света и на монаси. Или имаш Божията благодат и имаш всичко по един хармоничен начин, или я нямаш и се намираш изцяло в мрака.”
Не само монасите или свещениците имат „отговорност” да приемат благодатта. Това е право на всеки, който иска да живее Истината.
За съжаление ни научиха, че Църквата е едно тясно пространство. Но не са прави. В Църквата съществува невероятен простор за всички, които искат да влязат и да станат нови хора. Съществува място за всички, които искат да се освободят от отровата на егото и да станат събратя. И така като голяма задружна компания да вървят напред. Да вървим от страстта към добродетелта. Но да не оставаме в нея. Защото не искаме смъртта да ни намери „добродетелни”. Ние искаме нещо друго. По-дълбоко. По-велико. А най-великото всъщност е най-малкото. Най-великото е да постигнем смирението. Тази майка на благодатта, която кара човека да надвива смъртта, докато все още се движи по тази земя. И тогава разбира, че всичко е нищожно. Без ухание, без цвят и без вкус пред божественото изкуство, което е съзрял.
Църквата не е онова, което навярно си мислим. Защото някои се опитват да ни освободят от болести, които не сме претърпели. И ни разболяват със своето лечение. Объркват ни със своите решения. Да влезеш в Църквата не означава да се затвориш някъде, а да възлезеш. Къде? На висотата на кръста на любовта.
Това е Църквата: братство на всички хора. Една реалност, която завършва и едва започва, която съществува вечно, която прощава, без да прави разлика и която ни приканва разсъдително. Църквата не е насилие, тя е тишина във вековете, тиха революция, която стига до себежертва. До безславие, до крайно смирение. Църквата е Христос.
