Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Всичко около нас вече е различно. Твърде различно от онова, което е било досега. Това се отнася за всички нас, но особено за християните и най-вече за православно вярващите.
Хоризонтът пред погледа ни все повече се свива. Ние сме в обръч. Изразено на езика на военната тактика, намираме се в състояние на кръгова отбрана. Понякога по-гъвкава, а друг път изцяло статична.
Не е пресилено да се каже, че всичко около нас е против нас. Светът ни връхлита от всички страни и искаме или не, сме подложени на ожесточеното действие на неговите стихии. Ние вярващите сме уязвими, но и богати. Раними, но и непобедими, защото знаем причината за това и най-важното — имаме рецептата. А тя е Христос — Спасителят на падналото човечество, такъв, какъвто е изповядван от светото Православие.
Да, знаем, че две хиляди години е така, но никога в такава степен, както в момента. Борбата винаги е една и съща, но сега тя навлиза в заключителната си фаза. Нейният тътен става все по-силен и осезаем, дори и за полуслепите души. Толкова много съблазни и изкушения ни атакуват неспирно, че се задъхваме в своя ход напред по тесния път към царството Божие.
Настъпи един особен период — не само на преоценка, но и на подмяна на ценностите. Това, в което се е вярвало преди, е не просто подложено на съмнение, но и поставено някъде отвъд, в очакване за неговото пълно отрицание. Искаме или не, ние сме поставени във време разделно, трептящо, изповедническо. Мнозина от светите отци са се молили и искрено са просили от Бога да живеят в това време, за да докажат вярата си. А други, осъзнавайки своята немощ, са отправяли молитви да не го съпреживеят, защото не са знаели дали ще издържат и няма да пропаднат. Защото никой от нас не е изкушен докрай. Спасява ни единствено Божията милост и снизхождение към нас, грешните.
Но какво се иска от нас? Какво можем да направим? Най-простото е естественото — това, което от старозаветно време ни е спасявало. А то е да се помирим с Бога. Да пристъпим към Него с обременените си съвести и навеждайки глави, както блудния син да изречем искрено: „Татко, съгреших против небето и пред тебе“ (Лук. 15:18). Да се върнем към извора и да изпълним първата заповед. Колкото се може по-бързо да изпълним завета за покаяние и да последваме думите на светия Предтеча и на Пречистия Иисус. Защото няма време!
Живеем в свят, който вече не може да бъде предсказан. Символите и знаците, с които го измервахме досега, вече са остарели. Не просто Свещеното Писание, но и логиката на настоящето ни подсказва, че не можем да правим планове за утре, защото не знаем дали ще завършим този ден. Земята се тресе под краката ни. Въздухът трепти по особен начин и ни предава трептения, непознати досега за нашите обострени духовни сетива. Уви, прав е отец Серафим Роуз, който ни е оставил своето проникновено прозрение, звучащо като диагноза: „Животът днес е станал ненормален. Това, което е било нормално, е станало ненормално, а онова, което е било ненормално, се приема за нормално“ („Животът днес е станал ненормален“).
Това е изречено преди двадесет години, но в още по-силна степен се отнася за сега, когато всичко се променя към по-зло. Нещата около нас стават не само по-враждебни, но и откровено демонични. Това вече се признава и от вярващи, и от невярващи, от православни и от инославни и от „всяка душа, която скърби и страда“, пронизана от болка за света. Затова и заключението на подвижника на съвременна Америка за личното дело на спасение е колкото болезнено, толкова и актуално: „По-късно е отколкото си мислите. Бързайте да вършите Божието дело“ („Отец Серафим Роуз — живот и дело“, стр. 632). Това е призив за събуждане и зов за бързо помирение и притихване в прегръдката на Христос. Но не за бързане с есхатологичния патос на протестантите, а с мъдростта на православните.
Като оставаме верни на традицията и на духа на светите отци, нека навлезем в себе си, да изповядаме прегрешенията си и да се причастим с животворящите Тайни на нашия Спасител Иисус Христос. Така Той ще пребъде в нас и ние — в Него. Не само ще приемем най-доброто лекарство, забравено и вечно, но и ще се облечем в Неговото всеоръжие.
Така ще посрещнем достойно предизвикателствата на връхлитащото време. Нито повече, нито по-малко. Всичко друго е отлагане, един зле прикрит компромис със своята съвест и с Него — Сина на Живия Бог. Само по този начин можем да победим нашата удобна топлохладност и маловерие и да заслужим привилегията да бъдем Негови спътници и приятели.