ОБИЧАЙ МЕ ТАКЪВ, КАКЪВТО СЪМ

725 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храмСв. Атанасий“ — гр. Варна

От малък обичам да наблюдавам хората и постепенно в мен се изгради убеждението, че основният проблем при общуването помежду им е нежеланието им да приемат другия такъв, какъвто е. Когато по Божия милост станах духовник и започнах да изповядвам, това убеждение се задълбочи и стана още по-твърдо и аргументирано.

Да, всички ние сме несъвършени, недовършени,  „пукнати съдове“, пропукани икони Божии и е повече от ясно, че нямаме Неговата пълнота и непостижимо съвършенство. Това е неизбежна последица от най-трагичния срив в историята на човечеството, произтекъл от съзнателното решение на прародителите ни за бунт срещу волята на Твореца в градината на рая. Затова след прогонването им и напускането им на това някога блажено състояние те са понесли  проклятието на изгнанието тук долу,  в мястото на сянката и скръбта. И всички ние, техните преки наследници, носим дълбоко в себе си последиците от него като неизменен и задължителен печат. Това е нашата лична немощ, която е като сянка за всички субекти и обекти във вселената. И задължителна част от нея е да се мислим за особени, специални и изключителни по своята ценност в очите на Бога, за призвани към различна и неописуема мисия, и да претендираме да бъдем приети за такива. А друга задължителна част е вътрешното желание да осъждаме и да даваме оценки на околните — ближни и неближни, приятели или врагове, близки и далечни. Затова бързаме да лепим етикети и потъваме в нашите собствени определения, превръщайки се в самозвани съдници.

Увлечени от тази вътрешна стихия, ние забравяме, че един е Съдията — Христос! Затова толкова често ни липсва  онази широта във въгледите и дори стремеж  да уважаваме идентичността на другия. Лишени сме от способността да приемем неговата самобитност, макар и тя да не е чак толкова странна и дразнеща, както на нас ни се струва. Оттук се пораждат множество комплекси в общуването ни с ближния, възникват бариери и стени помежду ни или просто дистанция.

При едно от гостуванията си на Седмицата на православната книга във Варна черногорският владика Амфилохий Радович (1938-2020) заяви, че всички имаме този настоящ проблем — дълбокото убеждение за нашата специалност, която ни поставя в една почти постоянна прелест. И затова делим хората на добри и лоши, достойни и недостойни, праведни и грешни. Христос, казваше той, не е постъпвал така. Той просто е приемал и обичал всички. А ако подхождаше така, не би се обърнал към никого от учениците Си и не би го призовал към това пресвято служение. Потопени в светлината на Неговия пример и практически следвайки социалната Му мисия, ние трябва да направим всичко възможно да превъзмогнем това състояние на старата си природа.

Изходът е прост — да подходим с любов. Това означава да въздъхнем, да спрем първоначалния порив  да ги съдим, като приемем, че и ние не сме съвършени и затова е редно да сме по-великодушни. А това означава да приемем ближните чрез и в Христос, Единствения съвършен и всеблагодатен, Царя на мира и любовта.

Това може да се получи само ако се смирим и повярваме, че нашият всеобщ Отец не само ни е създал, но и ни е обикнал в Своята бликаща любов.

Истинска привилегия е — и малцина от нас я притежават  — да приемаш ближния си в светлината на Бога. Не просто с неизбежния комплекс, че в света „трябва“да общуваме с него, като намерим някакъв общ език и  го търпим, но и да достигнем до състоянието да не слагаме знак за равенство между него и неизбежната му немощ. Да видим изобразен Божия образ в неговия малък свят  въпреки личното му недостойнство. Да приемем не само качествата му, но и неговите недостатъци. Да подходим към него като болен, който е ценен сам по себе си, но носи болестта си и трябва да бъде уважаван и обичан.

Тези, които са достигнали до това ниво на възприятие, са красиви души, издигнати духове, просветени умове. Те са аристократи в онзи надбитиен, свръхличностен смисъл на думата. И всъщност всеки от нас може да стори това, а именно — да превъзмогне себе си, като извърши това духовно и умствено упражнение в чистия си стремеж към повече пълнота и благородство в отношението си към другия.

Нали сме призвани към съвършество с призива на Спасителя: „Бъдете съвършени…“ — да преминаваме от сила в сила, от знание в знание, с жива вяра в помощта на Неговата благодат въпреки съпротивата на демоните. И по този начин да се изкачваме стъпало по стъпало по духовната лествица на православното благочестие и да просвещаваме нашите ум, сърце, дух и воля. Нали и за това свети апостол Павел изрича: „доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“(Рим. 12:18).

А Той, Богочовекът, е обичал всички свои апостоли, колкото и различни, а понякога и дори — досадни, да са били те. Сърцето Му е туптяло за всеки от тях, а душата Му е била като тихо пристанище за техните лични борби и притеснения. Те са били толкова различни и дори противоположни както по темперамент, така и по дарования, но всички те са били отдадени в следването си на Христа. Той е обичал не само тях, но и далечните, дори и враговете Си. Дори и на Кръста, подхождайки към тях като образ на падналото човечество, Той е въздъхнал и изрекъл прочувствено:  „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лук. 23:34). Това е проява на велика милост, на низходящ аристократизъм — да се спусне до тях, да прегърне тяхното несъвършенство, да влезе в заблудата им и да я приеме като част от Отческия промисъл.

Разбира се, всички ние сме далеч от тази чистота и премъдрост, но сме длъжни да почерпим от нея. За това сме призвани и призовани. В Неговия пример и светлина да приемем всеки и да го заобичаме, поставяйки го в олтара на нашето сърце. А Той ни е обещал, че ще се намеси с Неговата преобразяваща сила и ще ни помогне по пътя към небето.

Те, както и ние самите, имаме право да се обърне към другия и му каже чисто човешки:  „Обичай ме такъв, какъвто съм!“. Защото колкото и да сме различни  и самобитни, ние си приличаме по това, че искаме да бъдем обичани. Но не такива, каквито искаме да изглеждаме в очите им, а такива, каквито сме с нашите истински лица и недостатъци, без маска и грим и извън всяка поза и показност. Такива, каквито сме! Божията заповед „Обичай ближния като себе си“ е втората по сила и значимост в Неговия закон и ако искаме да бъдем Негови, ние сме длъжни да я спазим и да направим всичко възможно да я изпълним на практика.

Светите отци, тези икони Христови, са пример за вярващи хора, които са постигнали това. Със силата на Божията благодат те са се издигнали над проклятието на старата си природа и са счупили клетката на своето несъвършенство и след като са се освободили, са застанали отдясно на Христос Спасителя. Осветени, обновени, просветени в свято насилие над себе си, те са черпили от бликащата Божия любов и са я раздавали щедро на околните като извори на жива вода. И така са извършили неща, които нямаше как да сторят, ако бяха останали обикновени човеци. Не само са простили на враговете си, но и са им помагали. Вършили са дела на милосърдие и състрадание до такава степен, че са обърнали сърцата им към Христос. Преобразили са не само възгледите им, но и живота им и са го насочили към нова, висша, спасителна посока.

Тяхната любов е достигнала до жертва в служението им на Бога и хората и те са я проявявали дори и към животните. Като творения Божии те са усещали вибрациите  на тази надземна любов и са ги следвали навсякъде. Светци като св. Серафим Саровски, св. Герасим Йордански, св. Власий са ярка илюстрация за едно истинско осветено битие, което озарява всички и всичко. Те не само са живели Бога, но и са пръскали Неговата любов, без да изследват състоянието на когото и да е било, защото са виждали в него образ Божи, припознавайки го като брат и сестра, въпреки своите забележителни дарове на проницателност и прозорливост. Лицата им са сияели, просветени от божествената благодат, която е била за тях като небесна манна.

Затова нека всички ние, последователите на Христос, да се потопим в техния вечен пример и да разгорим сърцата си с небесния огън. Да оставим всякакви класификации и уговорки относно хората и да се превърнем в малки слънца, които предават Неговата светлина и с нея озаряват живота на хората.