ОБЛЕЧЕНИ В ДОБРОДЕТЕЛИ: ПРЕП. МАКРИНА И ПРЕП. МАРИЯ ЕГИПЕТСКА

540 0

Автор: о. Спиридон Василакос

Превод: Константин Константинов

Две велики светици на Църквата: преп. Макрина — сестрата на св. Василий, велика подвижница,  и преп. Мария Египетска.

Св. Григорий Нисийски описва житието на света Макрина.  Тя се помолила да се   срещне с него преди да почине. Когато го видяла, благодарила на Бога,  че е изпратил слугата Си — защото св. Григорий бил епископ —  при рабинята Си, както наричала себе си. Така малко преди нейната преподобна смърт молитвата ѝ към Христос се превърнала и в покана към св. Григорий.

Авва Зосима описва  живота на преп. Мария Египетска.

Ще се спрем и на авва Зосима, и на св. Григорий. Св. Софроний, патриарх Йерусалимски, който записал  житието на света Мария,  продиктувано му от авва Зосима, ни казва, че авва Зосима имал духовно бдително око, което  означава, че душата на авва Зосима била винаги в духовно бодърстване. И душата има тяло — има членове, има ръце,  очи, но много пъти ръцете на душата, понеже нямаме любов,  не се отварят, за да прегърнат; понеже нямаме вяра, тези ръце не се отварят, за да приканят Божията благодат, тези нозе на душата не търчат чрез молитвата, много пъти имаме  парализирана, но и  сляпа душа. Защото в душата вярата  става зрение, а когато нямам вяра, не виждам. Душата е сляпа. Но тук виждаме, че авва Зосима, който е добродетелен човек, приятел на молитвата, любител на бдението, спътник на аскезата, Божи човек, има бдително око на душата. Душата му  постоянно   бодърствала.  Св. Софроний ни казва за авва Зосима, че от майчините обятия той се оказал в обятията на аскезата. Молитвата на света Макрина приканва св. Григорий Нисийски. Един помисъл приканва авва Зосима в пустинята. Тук можем да  установим чистотата и нежността на тази душа. Той бил обезпокоен от един помисъл, който му внушавал: „Ти си съвършен, вече не се нуждаеш от чуждо поучение, няма никой, който  да ти каже нещо, защото вече си опитен в монашеския живот и съвършен в духовния живот.” Този помисъл подразнил авва Зосима, защото той знаел много добре, че е твърде опасно да смяташ себе си за съвършен. Ако авва Зосима беше подхранвал егоизма си, той щеше да се утеши с този помисъл. Но понеже  подхранвал постоянно смирението, той се подразнил от егоистичния помисъл. Нека видим разликата. Нас  ни утешава един такъв помисъл, когато ни казва: „Ти си добър, съвършен, постиш, молиш се, ти си добродетелен, църковен, Божи!”, защото в нас все още господства  егоизмът. Напротив, авва Зосима се безпокои от този помисъл. Така влиза в духовно премеждие, моли се Бог да му посочи човек, който  да му открие неща, които не е срещал, познавал, виждал, преживял. Онзи помисъл замъглил неговото духовно зрение и той поискал да се отдалечи от него, да изясни духовния си хоризонт, да разсее мъглата.  Искал да заглуши помисъла си. Това е много важно. Много пъти нашите помисли празнуват в нас, правят парти в нас,  свободно се движат, правят оргия в нас,  изкушават ни, разболяват нашето вътрешно разположение.

Много неща могат да започнат от един помисъл. Много добри и светли, но и много грозни и тъмни неща. Авва Зосима изучил много добре значението на помисъла в университета на аскезата, в школата на пустинята и  не го оставил да мине лесно незабелязан. Тук е ценното — той  свързва помисъла с молитвата, праща помисъла на Бога.  Ние обаче оставяме помисъла,  той зачева в ума ни, ражда много състояния и ни кара да влезем в много терзания. В един помисъл можем да се удавим, да погинем, да  загубим духовна ориентация, докато аввата, който познавал тежестта на помисъла, автоматично грабнал помисъла и го свързал с Бога. Свързването на помисъла с Бога е молитвата. Той е молитвен човек,  свързва желанието с молитвата, проиграването на душата с молитвата,  помисъла с молитвата, всичко праща на Божията истина, за да бъде претеглено и да си види неговата стойност. Защото, ако не го прати на Бога, егоизмът ще го задържи и никога няма да научим неговата тежест и стойност.  Както знаем,  егоизмът не е  точна  везна.

Така аввата  съединил помисъла с молитвата. Тук трябва да видим нещо, което не сме констатирали и не сме живели.  Много пъти един наш помисъл е безизходица. Не сме осъзнали, че Христос е Пътят и ако свържа безизходицата на помисъла с пътя — Христос, безизходицата автоматично намира и става път. Много пъти помисълът е мъртъв, разочароващ, отчайващ, един гроб. Още не сме почувствали и повярвали, че Христос е Възкресение. Ако пращахме този мъртъв помисъл на Христос, той можеше да възкръсне и с неговото възкресение да  повлияе и на нашето  разположение, душа, дела, слово и живот.

Помисълът много пъти ни заблуждава. Но ако  чрез  молитвата го  пратя на Христос,  Христос е Истината и така помисълът ще се изцели  от своята заблуда. Помисълът много пъти ни обърква.  Христос е Мирът, ако можех да свържа помисъла с Мира — Христос, автоматично това смущение и объркване на помисъла ще се умиротвори и успокои. Авва Зосима знае това много добре, взема помисъла,   заквасва го с молитвата, праща го на Христос, защото  го е подразнил, имал е следи от егоизъм,  помисълът го е изкушил и  е откраднал неговото смирение. Той го е пратил на Христос и в същия момент автоматично е получил отговор. Христос отговаря не само на нашите думи — много пъти не го прави, —  а отговаря на помисъла ни, на състоянието на душата ни, на проиграването на сърцето, на вика на съвестта ни. Така и Бог отговаря на авва Зосима и му казва:  „Зосима, ти се  подвизава  досега, добре измина аскетичния път, но никой няма съвършенство,  по-голямата борба предстои.”

В духовния живот човек не се пенсионира. Да не си мислим, че по-голямата част от духовния живот е отминала. И няколко секунди живот да ни оставаха,  навярно те са най-значимите, най-трудните, навярно са определящата борба. Да не забравяме св. Антоний Велики, битката, която води в последните секунди от живота  си, да не забравяме разбойника на кръста, битката, която води в тези последни секунди от живота си. Затова да не оставаме в миналото, а да гледаме онова, което е пред нас.

Определени пъти си мислим, че сме израснали, че сме приключили, че сме стигнали някъде, но всичко това е  заблуда. Смятаме, че сега в  духовен смисъл сме пенсионирани, но това е заблуда, защото не трябва да забравяме, че главните герои в  делото  на спасението били онези, които в очите на хората били „пенсионирани“. Захария и Елисавета, Йоаким и Анна какви били? Стари, възрастни, но тези, които хората поради възрастта им поставили в периферията, Бог взел оттам и ги поставил в центъра на  спасението на човека и те станали главни герои. Затова нищо не е минало и нищо не е свършило.  Божият глас отговорил на Зосима  и му говорил за съвършенството: никой не е съвършен, има ли някой съвършен и чист?  Господ казва: блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Има ли чист по сърце? Кой може да каже, че е чист по сърце? След като никой не е чист. Но защо Христос казва това? Св. Йоан Кронщадски ни отговаря: Божията любов признава и приема като девствен и чист не онзи, който е стигнал до святост, съвършенство и чистота, а този, който се подвизава и желае съвършенството,  подвизава се за съвършенството, подвизава се за чистотата. Това е Божията любов. Христос приема любочестивото усилие на човека  като чистота и съвършенство, макар човекът да не е стигнал дотам. И така,  съвършенството не означава публичност, както ние може да смятаме. Към съвършенство върви човекът, който вижда своите несъвършенства и се бори с тях,  смирява се,  с Божията благодат трайно се преобразява,  опитва се да  работи и да се бори с любов, с дълготърпение, с милостиня, с прошка, със смирение, с добродетел. Защо? Защото тези  добродетели, тези състояния са съвършени, защото крият съвършеното — Самия Бог. Оттук човекът, който се труди за добродетелите,  върви към съвършенството и колкото повече върви  към съвършенство, толкова повече вижда своето несъвършенство и колкото го вижда, толкова повече се опитва да се държи за Божията благодат, за съвършеното. И онзи, който се бори за Бога, желае Бога, копнее за Него, подвизава се за Бога, той е влюбен в Бога и  се подвизава, обича жадува, копнее съвършенството.

Авва Зосима чува от Бога отговор, че никой не е съвършен, че само Бог е съвършен, че борбата предстои. И това е  много силен и важен урок. Бог  му показва този път, извежда го от неговото всекидневие и навици. Бог прави това в живота на човека — едно героично излизане, извежда те, за да ти покаже нещо  по-висше, което не можеш да намериш и видиш от твоето място. Така извежда авва Зосима, така извежда св. Григорий Нисийски, за да видят това друго нещо и за да го предадат на нас, които отказваме да излезем от нашите дадености,  удобство и егоизъм. Така в този път влизат  св. Григорий Нисийски — за да срещне поканата на любовта и молитвата на света Макрина, а  авва Зосима — предизвикателство  на онзи помисъл, който му внушавал, че е съвършен и че няма нищо друго, което да научи. Единият бива приканен, другият бива предизвикан, но това са покани и предизвикателства, пътища, в които реално чрез хората срещаш Самия Бог.

Когато авва Зосима срещнал  Мария Египетска, не можел да различи дали е мъж, или жена. Св. Григорий Нисийски ни казва за света Макрина: „Не знам дали е правилно да кажа, че поради нейното естествено състояние тя е жена.” Тоест пред светостта на света Макрина св. Григорий Нисийски стои изумен и казва: „Не мога да кажа, че е жена, защото каквото ѝ бе дадено, дори и женската природа, бе от Бога, за да го надскочи със своята борба.” Авва Зосима среща Мария Египетска и казва: „Не мога да различа дали е мъж, или жена.” В крайна сметка тук се крие една голяма истина — че ние обикновено търсим мъжа и жената и губим човека.

Тук е поразителното — ако не станеш човек, няма и жена да станеш, колкото и да се гримираш; ако не станеш човек, няма и мъж ще станеш,  колкото и да ходиш на фитнес. Това е нашата голяма грешка, търсим мъжа в неговите мъжествени черти и жена в нейните женски привлекателни черти, но не търсим човека. И тук е нашият най-голям неуспех. Не търсим човека, оттук започват всичките ни проблеми. Подчертаваме чертите на пола, докато сме загубили природата и мястото на човека. Човекът по място и естество е Божи образ, а ние сме загубили това. Мога ли да намеря мъжа, ако не съм човек, и мога ли да срещна една жена, ако не съм човек? Това загубихме. И оттам започват всички  лични проблеми и проблемите във взаимоотношенията ни. Не търсим човека.

Авва Зосима среща преп. Мария, която в аскезата може да е загубила женствеността, но е намерила човека, който е била загубила.

Преп. Макрина със своето себеотрицание и преп. Мария със своята аскеза може да са загубили всички свои женски черти, но  са намерили човека. И в човека ще се извърши срещата с Бога. Ако загубя човека, губя мястото за среща с Бога. Срещам Бога не в мъжа или жената, а в човека.

Когато аввата приближава преп. Мария, за негово изумление светицата се обръща и му казва: „Защо поиска да видиш една жена, гола от добродетели?”.

Тя наистина била гола, нейните дрехи се стопили в пустинята. И авва Зосима ѝ хвърлил расото си, за да се покрие. Но тя не се спряла на тази голота. Понеже имала смирение, тя се обърнала и му казала: „Една жена, гола от добродетели. Какво искаш да видиш, какво търсиш да намериш, нямам нищо!”. И вярвала и живеела това. Това е светото смирение, за което тя се подвизавала 47 години в аскеза, за да го преживее. И това не са просто думи, смирение на думи, както ние казваме много пъти, а  истина.  Но да видим сега голотата на преп. Мария, която всъщност  е  духовно одеяние, както и голотата на света Макрина.

Света Макрина живяла няколко часа след пристигането на св. Григорий. Когато починала, монахините преобличали святото ѝ тяло и казали на св. Григорий да дойде да види едно място  от  тялото ѝ. Кое било то? То било на гърдите. Знаем, че тя имала тумор, рак. Ако човек чете житията на светиите, ще види, че ракът не е от днес, а  е съществувал от векове. Майката на света Макрина настоявала дъщеря ѝ да отиде на лекар, но Макрина казала: „Първо Бога и след това лекаря.” Вечерта тя направила следното —  за да видим какво означава  чудо в живота на човека.

Отишла до светия олтар на храма — храмовете нямали под,  имало само пръст — и цяла нощ се молила коленопреклонно. От очите ѝ се изливали сълзи,  цяла нощ стояла на молитва. Със сигурност, онова, за което се молила, било да бъде Божията воля в живота ѝ. Предала се напълно на Божията воля, сълзите ѝ не били нищо друго освен благодарение и славословие към Бога, а не скръбни сълзи заради нейната болест. И на сутринта  направила  калчица от сълзите и пръстта и прекръстила мястото. Туморът изчезнал,  останал само малък белег.  И св. Григорий видял това —  едно голо място, но   облечено с добродетели, с молитва,  с Божията благодат.

Същото виждаме и при преп. Мария. Когато авва Зосима я срещнал, тя не била останала  в  голотата на тялото, понеже 47 години била  потопена в океана на покаянието и стигнала до дъното на смирението. Онова, което виждала, не била голотата на тялото, което преди украсявала с аромати, тя се грижела за душата, гола откъм добродетел. Това ѝ казвало смирението, това дъно на смирението, до което стигнала. И това реално ни  дава повод да видим какво е добродетелта —  тя е битка — не че съм стигнал някъде, а че се подвизавам, водя битка, —  тя именно  може да прошепне на човека тайните на живота,  да го спре  от  всичко, което не го  тласка  към Христос, и да го тласне към всичко, което води до Христос. Тя може да открие много неща на човека,  да  го облече  с истина  и да съблече от него заблудата и лъжата. Тя е не само  лично състояние, но може да стане и да се нарече сродството, приятелството, съпружеството, общуване — когато има смирение, любов, Бога, жертва.  Всичко това може да се нарече с една дума —  добродетел.  Една добродетел, в която се подвизавам — да се смиря,  да обикна, да прегърна, да простя. Затова не можеш да наречеш едно такова състояние просто съпружество, а ще го наречеш добродетел, спасение, рай. Това е добродетелта. Св. Мария не виждала в себе си никаква добродетел и колкото повече  се потапяла в покаянието и се сдобивала със смирение, толкова повече виждала, че няма добродетел.

Света Макрина в своя манастир и света Мария в пустинята били много по-социални от всички нас, защото реално обичали хората и истински им състрадавали. Къде се вижда тяхното състрадание? Моето състрадание се изчерпва с това да видя  нещо по новините, да кажа, че състрадавам на хората и дотам. За двете светици болката на човека, грехът на човека, състоянието на човека се превърнали в бдение, поклони, молитва, духовна борба и затова ние говорим за общността на пустинята. В тези малки килии  се събирал целият свят, цялата планета. Затова, когато авва Зосима срещнал преп. Мария,   тя  попитала тревожно:

— Кажи ми как живеят християните днес?

Духовният човек  е чувствителен, нежен. Ние  казваме: не ми пука! Ако умра, да става каквото ще! Нищо не ме интересува!

Изрази, които са рожба на нашия егоизъм и себелюбие.

— Как живеят християните днес? Кажи ми какви са царете? Благочестиви  ли са? Как е в Църквата? Има ли епископи, свещеници, пастири?

Тя се интересувала, състрадавала, молила се. Не отишла просто да спаси своето аз. Защото много добре знаела, че не може да се спаси сама. Знаела много добре какво означава да си сам, да си се автономизирал, знаела много добре от своя аскетичен и покаен опит,  че ако болката на хората не стане твоя болка, няма да стигнеш до този Бог, Който е пострадал и страда за човека.

Преди да говори с авва Зосима, тя се молила, а  той я видял да се издига във въздуха. Това е молитвата, това издигане, а не нашето търкаляне. При светците виждаме това издигане дори в телата им.  В св. Литургия  виждаме това, което и св. Йоан Златоуст живеел в богослужението:  „Горе имеем сердца.” Умът трябва да се издигне, да се отвори и да побере всички. Душата  трябва да се издигне, това е служението на Бога.  Това е молитвата.

Света Макрина спяла върху две дъски.  Огницата я измъчвала, душата ѝ излизала, но не оставяла аскезата. Твърда земя е аскезата за светците на Църквата. Макрина  не се отделяла от нея, не слязла от кръста на аскезата, там чувствала сигурност, защото чрез аскезата  се покланяла  на Христос.

Когато видяла, че св. Григорий влязъл в килията ѝ, тя станала, коленичила,  отворила ръце, не само да го прегърне, но и да се помоли на Христос и да Му каже: „Благодаря Ти, защото пожелах да видя Твоя слуга, аз, Твоята рабиня, и Ти го доведе!”.

Когато светците отварят ръце да те прегърнат, преди това  са отворили ръце за Христос, за молитвата, и няма да могат да общуват, да говорят и да се срещнат, ако преди това не се помолят. Те направили това, защото искали да потопят словото, срещата, общуването в Бога, в Божията благодат.  Виждаме го и при света Макрина, виждаме го и при света Мария.

Авва Зосима имал помисъл, че вижда привидение, но св. Мария видяла помисъла и му казала:

— Защо имаш такива помисли?

Как го видяла? Както и света Макрина, която видяла скръбния помисъл на св. Григорий. Но как виждали помисъла? Много просто — защото открили своя ум, душа, живот, всичко пред Бога. Нищо не оставили скрито и затова Бог им открива и им се открива. Света Макрина започнала да утешава св. Григорий: нима  смъртта не е рождение? Нима не е  вход, врата, която ще ни доведе до съединение с Христос? Тя проповядвала на владиката за Възкресението, защото видяла, че по коридорите на ума му се разхождал един скръбен помисъл.

И св. Мария — човекът на Божието откровение, се открила и отдала напълно на Бога, и Бог ѝ се отдал. Тя видяла помисъла на авва Зосима и му казала: „Не се смущавай от такива помисли!”.

Защото помисълът  може да ни смути. Той има звук, картина и мощно излъчване.  И трябва да внимаваме, защото настъпват смущения в помислите, които променят картината и звука. Затова отците говорят за очистването на ума и за  битката с помислите.

Света Мария казва на аввата:

— Не съм нито демон, нито дух…

Светицата му показала своята идентичност. Колко ценно. Това, което направил и Господ в определени случаи, както в случая със св. Фотиния Самарянката. Той явил пред нея Своята месианска идентичност.

И света Мария  казала:

— Не съм това, което  си мислиш, ще ти кажа точно какво съм. Грешна жена съм, но обградена със св. Кръщение. Не съм дух, а пръст, плът, без да помисля нищо духовно.

Смирението и егоизмът са службата, която издава документа за нашата самоличност. Егоизмът ще вложи фалшиви данни, фалшива самоличност. Смирението ще вложи истинските ни данни, ще вложи истината ни. Света Мария вложила своята истина. Тя не виждала своите 47 години в аскеза, не виждала, че се е стопила от поста, че плътта ѝ се е опекла от слънцето, не виждала всички тези години, в които се е борила с всички  помисли, изкушения, които идвали да я разтърсят. Тя виждала само едно: че е обградена със св. Кръщение.

Защото смиреният човек не вижда нищо свое,  в живота си вижда само Божията любов,  милост и печат. Когато тези печати на егоизма се разрушат само тогава човекът ще стигне до своята истинска идентичност и ще докосне  Божия печат в своето битие.

В Църквата нещата са парадоксални:  умираш, за да живееш, оголваш се, за да се облечеш, погребваш се, за да възкръснеш, мълчиш, за да говориш. Това е Църквата.  Това е животът в Църквата, както написа един епископ, връзката с Христос е смърт. Обичам Те и умирам. И умирайки, живея. Живеейки пък умрял, безкрайно живея!

Кого погребала света Мария? Кого умъртвила? Цялото онова състояние, което тя самата нарича хула срещу природата. Не искала нито да помисли за това  състояние на греха, за този вехт и тленен човек, в който владее смъртта и цари дяволът, била погребала този човек, за да възкръсне светостта, смирението, аскезата.

Всичко започва от смирението, от тази смърт. Оттам започва духовният живот. Зачеването на духовния живот, раждането и спасението на човека започват от тази смърт на греха.

Светицата му казала:

— Видя голо тялото ми, ще оголя и моите дела, за да узнаеш с колко срам и позор е пълна душата ми.

И какво направила? Разговаряла ли? Разказала ли живота си? Своите подвизи? Не. Изповядала се. Много пъти при светците не виждаме разговори и диалози, те са се издигнали на едно друго равнище и когато  говорят, чувстваш, че се изповядват. Тя се изповядала и казала на аввата:

— Станах избрано оръдие в ръцете на дявола.

От друга страна, света Макрина станала с целия си живот избрано оръдие  в ръцете на Бога. Трябва да знаем, че на нея дължим свети Василий. Той можел да стане много добър адвокат, но тя му казала: „Не те познавам, не си моят  брат. Брат ми  искаше да служи на жертвеника, на св. Трапеза…”.

Много пъти  можем да станем око, уста, ръка на Бога или на дявола. Когато станем на дявола, терзаем себе си и другите, когато станем на Бога — ставаме човеци и усъвършенстваме  себе си и другите…