Автор: прот. Димитрий Сезоненко
Източник: feosobor.ru
Превод: Пламена Вълчева
В името на Отца и Сина и Светия Дух.
Само допреди няколко дни бяхме потопени в идиличната атмосфера на Рождественската нощ, когато чухме ангелския поздрав: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“. Днес обаче картината рязко се променя и в евангелското четиво чуваме вопли, писъци и ридание, които ни най-малко не отговарят на представата ни за Рождество Христово.
Рождество Христово е красива детска приказка, уютен празник, който лесно се комерсиализира. В съвременния свят е трудно да се говори за Рождество Христово, защото в него всъщност присъства една друга нотка, която е в основата на всичко. И ако Рождество Христово е отговорът, който Бог ни дава, трябва да разберем какъв всъщност е бил въпросът.
Днешното евангелско четиво ни показва именно тази обратна страна на човешкото битие, отговор на която е пришествието на Христос в света. Тук ние се сблъскваме с една особено болезнена тема за всички онези, които в някаква степен са били засегнати от нея в света — темата за насилието, за бруталното насилие. Да, случва се някой да прояви злоба, да се разсърди, да наскърби някого — всичко това е наивно и понякога абсурдно, но зад всичко това често се крие една друга реалност, която излиза извън пределите на човешкото. И именно за тази реалност се говори в днешното евангелско четиво.
И у нас закономерно възниква въпросът — как е възможно всичко това? В момента, в който сме се събрали да отпразнуваме радостта от пришествието на Бога в света, изведнъж това Божие присъствие сред нас, този покой, тази идилия биват изместени от нещо съвършено непонятно — от изблик на ярост и брутално насилие, поразяващи най-невинните.
Тази тема е особено болезнена за нас: в момента, в който Христос се ражда във Витлеем, яростта и злобата на цар Ирод се стоварват върху невинни хора. И възниква въпросът — а къде е Бог? Този, който си задава този въпрос и не спекулира с него, а за него това наистина е въпрос на живот и смърт, ще разбере в какво се състои този парадокс и тази тайна на човешкото битие в света. Защото в момента, в който Христос идва в света, Той някак си става невидим. Бог присъства в света и ние вярваме в това, но заобикалящият ни свят сякаш скрива този факт и говори за нещо съвсем различно. И поставя вярата ни на изпитание — как можем да сме тук и да усещаме Неговото присъствие, когато външно нищо не свидетелства за него? Или ни разкрива една фалшива, захаросана картина?
Днешното евангелско четиво прилича на „триптих“: в него има три сюжета, три картини, които следват една след друга, като най-важната се намира в средата. В центъра ние виждаме един женски образ — майката Рахил. Майката на израилския народ, майката на Йосиф и Вениамин, любимата съпруга на Яков — любимата майка, която оплаква смъртта на чедата си, тяхната участ, това насилие и която с нищо не може да им помогне. Евангелист Матей казва, цитирайки пророк Иеремия, че тя плаче и не иска да се утеши, защото тях ги няма. Тези, които са чели Стария Завет, знаят, че там нещата са представени по малко по-различен начин. Пророк Иеремия, напротив, се опитва да даде надеждата на онези, които се намират в изгнание, които са депортирани и обречени на смърт: за вас всичко ще започне отначало! Господ ще ви върне в земята ви!
Защо Матей внася тази промяна? Защото, ако си загубил родината си или дори семейството си, това може някак си да се поправи — ще получиш някакво утешение. За земните несгоди се дава земно утешение, рано или късно ние получаваме някакво въздаяние за търпението си, за да се зарадваме и утешим. Съществуват обаче такива моменти, в които нищо не може да ни утеши — за това намеква плачът на Рахил. Затова за светите отци и за всички християни Рахил винаги е била алюзия за Църквата, за стоящата до кръста Дева Мария. По този начин тайната на Рождественската нощ, това идилично пеене на ангелите ни отвеждат при Голгота.
В центъра виждаме сянката на Кръста. Това е предшествано от съня на Йосиф, в който той е предупреден от ангел за предстояща опасност и за това, че Бог иска да отведе Сина Си на безопасно място. Това място се оказва Египет. Но Египет е земя на робство, земя на смърт и мрак. Завършва третата картина — завръщането в Назарет по същия път. Светото семейство се завръща в Светата Земя, но не остава във Витлеем, а отива по-нагоре, в Галилея, и се заселва на място, наречено Назарет.
Възниква въпросът с Назарет… Днешният епизод ни дава много добър пример как да си обясним Евангелието — ако искаме да го схванем като историческо събитие, ако мислим, че то се основава на някакви факти, които по някакъв начин са били превърнати в църковен празник, в богослужение, ние стигаме до задънена улица. Наистина тук има исторически персонажи, но основният контекст, в който живее Евангелието и който е важен за евангелиста и за вярващите, това е пророчеството.
Съществува някакво обещание, изречено в стародавни времена, което в даден момент неочаквано се превръща в реалност. Това е интересната част — когато пророчеството се сбъдне. Нещо, което е било предмет на обетование, на обещание или на очакване. И ето тук се сбъдват пророчествата и стават реалност в живота на Христос. Името „Назорей“ става почти Негово собствено име и дори ще бъде изписано на кръста Му. Пилат Понтийски, за да идентифицира Иисус, ще Го нарече „Иисус Назорей“.
Какво означава тази дума? Тя ни връща към тайната на невинните мъченици — витлеемските младенци, които, както всички християнски мъченици, загиват не защото са извършили някакво зло, а защото този, който иска да ги убие, всъщност иска да убие Бога, иска да убие Христос. Те са застигнати от тази участ, понеже са живо свидетелство за това, че Ирод не е цар. Има друг цар, на Когото принадлежат и небето, и земята, и това е, което предизвиква ревността и гнева на всички земни фараони, тирани и управници.
Но да се върнем към „Назорей”… Тази еврейска дума има няколко нюанса. На първо място, тя извиква в съзнанието образа на кълна, който изведнъж пробива там, където земята е напълно опустошена. Там, където повече не може да има живот, изведнъж прораства кълн. Именно това е „нацер“, издънка от корена Давидов, от корена Иесеев. Човекът, който очаква своя час — защото Христос ще има Своя час. Но сега Той трябва да бъде спасен и за тази цел светото семейство отива в Египет — за да стане Той кълнът, който ще прорастне там, където сякаш няма никакъв живот. Там, където всичко е потънало в писъци, в кръв, в онова ужасяващо насилие, което ние дори не можем да си представим и което може само да ни се присъни като много страшен кошмар.
Важно е да осъзнаем: утешението, която Господ дава, е наистина съразмерно на безумието и реалността на злото.
В днешното Евангелие вероятно има още един много важен урок. Много често ни се струва, че насилието винаги идва сякаш отвън, че някой друг — някой външен, чужд или враждебен човек — е този, който излива яростта си. Но в Евангелието нещата не са толкова прости — и действително, във всеки от нас съществува вирусът на насилието, който понякога насочва яростта си или върху самите нас, или върху другите. И единствената дума, която много точно диагностицира този вирус, това е думата „грях“.
Грехът се състои не просто в това да направиш нещо, което се харесва или не се харесва на някого. Грехът е самият вирус, който унищожава силите на битието. Как тогава да подходим към него?
Винаги се сещам за една история, която е позната на мнозина от вас; тя е разказана в житието на блажения Йероним. Блаженият Йероним — авторът на латинския превод на Септуагинтата, през по-голямата част от живота си пазил строга аскеза и завършил дните си в Юдейската пустиня. Веднъж, в заника на живота си, в нощта на Рождество Христово, той имал видение — видял Богомладенеца, Който го попитал: „Какво ще Ми подариш за Моя рожден ден?“. Йероним, както повечето от нас, понеже ние можем да подарим само онова, с което можем да се похвалим и да се покажем пред другите, отговорил: „Подарих Ти младостта си и безсънните си нощи“. Младенецът отговорил: „Да, но не това искам от теб — това не е достатъчно“. Йероним казал: „Подарих Ти трудовете си — превода на Писанията, подарих Ти любовта си към словото“. Младенецът отговорил: „Не, не това Ми е нужно“. Йероним продължил: „Подарих Ти страданията си, своето мъжество“. „Не, не това Ми е нужно“, чул отново в отговор. „Но какво тогава бих могъл да Ти подаря?“ В този момент, подобно на лъвски рев, из цялата Юдейска пустиня прогърмял глас: „Отдай Ми греховете си, за да ги изцеля и изкупя“.
Господ слиза в самите дълбини на човешкото нещастие, болка и страдание — там, където на човека действително не му достигат сили. Включително и в дълбините на греха — защото ние сме безсилни именно там. Но тук трябва да проявим известна доза смирение и мъдрост и това ще бъде най-хубавият подарък за Христос. Не нашето мъжество, не нашият патос, не нашите заслуги — а онова, от което наистина се нуждаем. За да не бъде безплодно Христовото пришествие в света. Амин.
