Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В света на светото Православие има съблазни, които като вируси заразяват неговото живо тяло и нанасят поражения върху онези, които са решили да го изповядват в живота си. Една от тези твърде странни, но и коварни съблазни е следната: тези, които са в брак, мечтаят за монашество, а тези, които са монаси, копнеят да отидат в света и да водят живот на „нормални“ християни. Затова и в духовната литература най-красивите трактати за брака са написани от монаси, а най-възторжените похвали за монашеството са създадени от православни в брак.
Това е парадокс, който човек осъзнава само и ако е потопен в необяснимия за околните свят на църковната действителност. Много често тези православни, които са ревностни и всеотдайни в изповядването на своята лична вяра, но са венчани и живеят заедно, лелеят да станат монаси. Потопени в суровата реалност на съпружеското общение, тези възпламенени от благодатта души искат още по-голяма близост и връзка с нетварните енергии на Бога. Уморени от рутината, отегчени от битовите проблеми и обречени по неизбежност на ритъма на връхлитащото ежедневие, те обрисуват във въображението си красиви картини на своето евентуално монашество. И изпадат в една особена прелест в представата си, че като се отделят от света и постъпят в някой манастир, ще имат пълнотата и богатството на общението със Спасителя Христос. В една нова и изцяло духовна обстановка, ще се молят за целия свят, за приятелите, роднините и враговете си и напълно ще се отдадат на подвизи и мистично единение. И те до такава степен се увличат в тази своя съблазън, че са повече от убедени, че в манастира неудовлетвореният им дух ще намери спокойствие и пълноценна духовна реализация. Това тяхно желание се засилва още повече, когато четат наставленията на светите отци и чудесата на съвременните старци, черпейки от духовните плодове, които те са оставили след себе си.
Тези православни виждат себе си заобиколени от идващите при тях поклонници, на които дават напътствия за личностна реализация като вярващи и личности. Представят си как четат молитви и общуват с ангели и светци, как гонят демони, как вярващи и невярващи им се покланят за особената харизма, която носят. Виждат себе си изпълнени, нещо повече — потопени в извора на Божията благодат, която пръскат навсякъде и около всички. Затова и въздишат и благородно завиждат на онези, които са се отдали на уединение.
А най-смелите и решителните, които са и достатъчно разочаровани от жените и колегите си, стигат до още по-крайни решения. Те не само занемаряват духовните си обязаности на съпрузи и родители, но и търсят благословението на духовните си изповедници и на други старци, за да изоставят семействата си и всички обети, дадени в църковния брак, и да отидат да се подвизават в някой манастир. Сатаната, вечният враг на нашето спасение, който се опитва по всякакъв начин да ни изкуши и отклони от пътя към царството Божие, допълнително ги тласка в тази посока.
Като изкусен лъжец и опитен манипулатор той с упорити внушения и дори с видения разгаря въображението им и ги настройва да продължават все по-напред в своята неразумна ревност. Като виртуоз той танцува върху сетивата им и ги хвърля от представа в представа, нашепвайки им примамливи картини от новия, освободен от досадните светски обязаности живот. И ако техният изповедник не е достатъчно опитен и не ги спре навреме, може да се стигне до големи крайности. Защото истината за монашеството, особено в момента, в условията на либерална демокрация е много по-сурова и далеч от възвишената представа на този, който я изпитва. Защото манастирите, които имат богат ритъм на монашески живот, са изключително малко, опитни монаси почти липсват и в ежедневието си посветилите се на монашеството са подложени на изключителни лишения и мощни изкушения от всякакъв характер.
Битието на съвременния монах е изключително трудно, то има горчив привкус във всяко едно отношение. Изисква се голяма духовна сила да продължиш напред, без да се огънеш или смутиш от всичко, което ще видиш и което ще преживееш. Тези специфични изпитания са предизвикани не само от човешкия фактор в Църквата, от отношенията с игумена, събратята монаси и цялата обстановка, но и от тежките послушания, които могат да прекършат волята на новопостъпилия послушник. Тези послушания са свързани най-вече с многото труд — физически и чисто прагматичен, който се изразява в поддръжка, намиране на средства за преживяване в лоши условия на силно неодобрение от външния свят. Всичко това е силно подценявано или оставено „отвъд“ представата на православния за света.
В спомените си св. Варсануфий Оптински (бивш офицер от руската армия) споделя своята изненада от това, че когато дошъл в обителта, видял, че почти цялото време там е посветено на суров физически труд и работа. Мнозина от светите отци (например св. Лев Оптински и св. Лаврентий Черниговски) често са връщали желаещи да постъпят в манастир с уверението, че той не е за всеки и че конкретният желаещ не би издържал, но също и с твърдението, че монашеството не е рецепта и билет за спасение на душата и живот в царството небесно.
В обратната ситуация се намират онези неспокойни души, които са дали монашески обети. Изпълнени с ревност, постъпили в различни манастири, при сблъсъка си със суровата и дори нелицеприятна реалност те въздишат за водене на един „нормален живот“ както другите венчани православни в света. А именно, да имат един благословен брак, в който да се радват на осветените от тайнството интимни отношения, да отглеждат деца, да изпитват удоволствие от намерената работа и да черпят от „благата“ на този свят. За тях светът се явява не чак толкова лош и прокълнат, както са си мислили преди това. Неговият образ се представя като едно красиво изкушение.
Сатаната, който води упорита война с всички вярващи и особено с монасите, засилва това усещане, което се превръща в мираж и блян за отделилите се от примката на този първоначално смятан за измамен свят. Монасите са бойците от първа линия и биват атакувани по две линии — помислите за миналото, което са изгубили, и романтичната представа за бъдещето, която ги увлича с бляскавите си видения за семейно щастие с любяща съпруга и слънчеви дечица, за една истинска, „домашна“ църква, където вярващият православен намира разбиране, утеха и път на спасение сред стихиите на света, но и път към царството небесно.
В историята на монашеството има много печални примери за монаси и монахини, които са пренебрегвали своите обети. Някои се отказвали от монашеството завинаги, а други, разочаровани от живота в света, се връщали на предишното си поприще. Затова е важно да се знаят правилата на духовната битка, на „невидимата бран“, и да се беседва с духовния изповедник. Защото изкушенията могат да намерят неподготвен всеки, който търси решение за своите наболели духовни проблеми и вътрешни борби. Духовният живот е като спирала, той никога не е в статично състояние, а има динамика и драматично развитие. В него се редуват приливи и отливи, победи и поражения, атаки и контраатаки с различен ритъм и напрежение. Но и в двата случая винаги е намесен врагът, който според думите на св. Паисий Светогорец „пресолява гозбата“ и усилва, вдъхновява, катализира процесите на отклонение и отстъпление с внушенията на поднебесните духове на злобата.
По тази причина за всеки човек е най-добре да остане в онова призвание, в което е бил поставен и благословен от небесния и земния владика, като се противопоставя на упоритите нашепвания и попълзновения на никога неспящия сатана. Той неспирно атакува мисълта, която е първият окоп и основната цел на този, който иска да ни отклони от тесния, но единствен път до вечното блаженство.
Затова нека всеки от нас стои здраво и стабилно на позицията, на която се намира и като истински воин Христов, въоръжен с оръжията на светата Църква и Божието всеоръжие, отбива всякакви атаки от видимите и невидимите врагове, като помни своите обети и най-важното — като не отстъпва, защото залогът е вечният живот или гибелта на неговата душа.
