Автор: архим. Емилиян Симонопетритски
Източник: Беседа със съкращения от книгата “Божественият култ”
Превод: Мартин Ганев
Пасажът, който се намира пред евангелския откъс, който прочетохме днес, възлюбени мои, е следният: “А когато Иисус се върна, народът Го посрещна, защото всички Го очакваха”[1]. Евангелистът разказва, че когато Господ се завърнал, хората са Го посрещнали, като отишли по-рано. Цялата тълпа е очаквала Господа, за да го срещнат и притиснат, така че да си откъснат дарове от Неговата святост.
Така и вие днес прибегнахте до това свещено събрание, до Божествената литургия, за да чуете Евангелието, за да се добилижите до Бога, за да се съберете заедно с ангелите, заедно със светците. За да се срещнете с Господа.
Аз познавам вашите болки. Зная вашите надежди. Познавам вашите мечти, вашите успехи и неуспехи, защото познавам вашите домове. Но всички хора имаме затруднения и всички ги възлагаме на Бога, за да вземем от Него парченца от Небето, които ще благословят нашия живот.
След този пасаж следва чудото, което чухме. Едно момиче, едва дванадесет годишно, се борило със смъртта. То умряло. Ужасно е за човек да вижда, когато този живот се загубва пред неговите очи! Това дванадесетгодишно дете починало. Обаче поради вярата на бащата, Господ на силите, Иисус Христос, доближил това починало дете до неговия смъртен одър и му казало: “момиче, стани!”[2] . Но възможно ли е за мъртвия да чуе? Възможно ли е за душата, която е отминала да чуе нашия глас? Къде е отишла тази душа? Обаче детето чуло! Нейният дух чул гласа на Господа и гласа на народа, които умолявали той да се възвърне от небето и изправи. Духът дошъл и влязъл отново в тялото.
Как е възможно да говорим на земята и да ни чуват мъртвите? Възможно ли е този и другият свят да имат общение? Възможно ли е да имаме действително общение и отношение с мъртвите си деца, с мъжа или жена ни, с нашите възлюбени родители, които не просто са починали, но и чиито кости са вече разложени.
Обаче да, възлюбени мои, съществува общение. Защото от момента, в който Христос умра и възкръсна, смъртта трепери пред Църквата, пред Христа, пред човека, доколкото човек е образ на Бога, и бяга надалеч, когато чува този глас “възкресни, сърце умряло”. А това е естествено. Смъртта потреперва, когато Църквата я заклина.
Мъчениците не биха отишли на мъчения, ако смъртта не беше едно от стъпалата, което ни води по-близо до живота, към самия наш живот. Действителност е, че мъртвите са по-живи от нас! Защото ние всеки ден живеем в нашата нищета, в нашите страсти, в нашата безнадеждност, в нашите стенания. Но ако те са живели праведно, то те ще гледат лицето на Христа и ще бъдат изпълнени от Неговата светлина. Впрочем те са по-живи и от нас[3].
Когато говорим и се обръщаме с глас към другия живот, те ни чуват, защото земята и небето са едно паство, една Църква, едно семейство[4]. И както ако някой баща или дете вика в своя дом и останалите го чуват, така и в нашето семейство на Църквата, каквото ние казваме тук, то бива чувано и от останалите, които са на небето.
Ангели и хора, живи и покойници, грешни и праведни, всички представляват Единното Тяло на Иисуса Христа; каквото се случва на един от членовете на моето тяло, то бива възприемано от цялото мое тяло. Следователно не съществуват тайни между земята и небето. Ние говорим и се молим; и Бог ни чува. Отец е наведен над нас. Само върху нас ли? Бог само наш баща ли е? Не, той е баща и на мъртвите.
Следователно Бог Отец се навежда над нас всекидневно, а Неговото дихание се чувства не само от живия, но и от мъртвия. Нашите покойници всекидневно гледат обърнатите към тях обичащи очи на Бога. Да не би Христос, нашият Спасител, Който умря за грешниците[5], не се доближава или не се грижи да спечели всички онези души[6] и в онзи горен живот. За тях Той бе разпнат на кръст. За тях той разля Своята кръв. Отсъствал ли е някога от нашия живот Светият Дух, Който донася и ни изпълва с аромата от благоуханието на божествеността? Ние ще умрем, ако Светият Дух[7] отсъства. Щом като нашите покойници живеят там горе, това означава, че Светият Дух вдъхва живот и на тях[8]. Представете си за миг, че сте в една стая, която е мръсна и задушна и вие чувствате силно недоволство. Отваряте прозорците, чистият въздух влиза и вие незабавно се облекчавате. Точно така Светият Дух, като въздух, духа и на земята, и на небето, и навсякъде, като дава кураж и живот също и на мъртвите до деня, в който ще бъде Второто Пришествие.
Така че всички ние сме една Църква. Цялата божественост е надвесена над нас, и най-вече Пресветата Богородица, Божията майка, която ни обича. Тази, която страда за всички нас, тази, която обичаме всички ние, тя постоянно тича от една душа към друга, за да ѝ даде кураж, и за да не се отчая тази душа; същевременно Богородица ни затрогва, подбужда ни, за да се молим за нас и покойниците, като придава дихание, сила и надежда на всички. А ангелите, и те служат за нашето спасение и на нашите покойници[9].
Следователно ние сме едно тяло с мъртвите. Ние сме една Църква с небето и нашите покойници. Ако ние чувстваме небходимостта да говорим един другиму, да се грижим един другиго, то разбираемо е колко по-голяма необходимост имат мъртвите от това да общуваме с тях? Мъртвите постоянно ни умоляват да мислим за тях. Нашите покойници живеят и ни следят, за да видят дали ще ги споменем. Има голяма необходимост от това общение[10]. От това ние да отправяме нашата молитва за тях. Да имаме нашата надежда в Христа и за тях. Да извършваме нашите литургии и за тях. Да извършваме нашите молитви през четиридесетницата и за тях, милостиня, помени, трисагиа. Всичко това действително подпомага нашите покойници. Това не само им помага, но това е и нашето общение с целия свят, с ангелите и светците[11].
Също трябва да ви кажа, че когато ние си спомняме и ги споменаваме, тогава те ликуват, радват се, надяват се, очакват, пристъпват постоянно към деня на Второто Пришествие, като се оформя надежда в тях. И онези от тях, които не противодействат, които не отхвърлят Бога там горе, те все повече и повече се доближават до Него, като постоянно ни изпращат послания да ги споменаваме. Да знаехте каква благодарност ни дължат и колко много ни въздават, когато ние ги споменаваме!
Всички те са в страна на живите[12]. В страната на живите сме и ние. Те разговарят с Бога; разговаря и Бог с тях. И както казва Свещеното Писание, това, което виждат пред себе си, както мъртвите, така и живите, е “грижа”[13], “прослава”[14] и посещение. Както ние отиваме при лицата, които обичаме, така и Христос посещава един по един всички починали и им дава кураж чрез своите първосвещенически молитви, показва им Своята кръв, Своите белeзи и им казва: “Надявахте се, стенехте, понесохте болки в живота. Значи вие имахте надежда”. А покойниците гледат дали ние се молим за тях. Защото мъртвите са вече без тяло. Когато отново вземат своето тяло, тогава те ще могат да отправят дейстителни молитви към Бога. Човекът е дух с тяло, но там са само техните духове. Затова ние трябва да се молим на Христа за тях. Ние имаме правото и задължението да викаме към Бога, за да се доближи Той към нашите покойници.
Когато общуваме с небето по този начин, възлюбени мои, тогава ние виждаме пред нас чудеса, изцеления, видения, явявания на светци, които слизат при нас. И виждаме мъртвите души, както ги наричаме ние, но които са живи, да трепват, затова че имаме такова общение с другия живот. Всички светци ни помагат, всички светци се накланят над нас, всички светци участват в нашите въжделения. Впрочем те гледат нас, а ние се молим за тях.
Нека прибавя и още нещо. Ако искаме, казва Свещеното Писание, да имаме общение с небето, със светците, тези духовни звезди, с Христа, с нашите покойници, с ангелите, съществува нещо, което прави нашия глас още по-силен. И знаете ли какво е това? Болката, която може и да имаме в нашия живот, скърбите, които приемаме със своята усмивка, изкушенията, които посрещаме, болестите, които ни удрят и ни налагат тежко, всички проблеми, които карат нашия гръб да се навежда по-ниско[15]. Всичко това са живи послания, които се отнасят към Христа, подчертани с нашата кръв, защото болката е кръв, а Христос, Който разля Своята кръв, разбира какво означава всичко това[16]. Така че Христос обръща по-голямо внимание на нашите молитви за починалите, за другия живот, когато са молитви изсред болка и сълзи.
И така, Господ въздигнал детето. Но всеки един от нас е мъртво дете, защото всички ние се борим между смъртта и живота[17]. И ние сме мъртви деца, защото, както децата играят и проявяват непослушание, така и ние съгрешаваме, следователно умираме духовно. Мъртви деца са и духовете на нашите прадеди, мъртви ще са и нашите духове, когато отминем от този живот. Впрочем на всеки един от нас и на всеки един от мъртвите, Господ казва: “стани, дете”[18]. А ние подпомагаме тези възкресения чрез нашата молитва и чрез въздигането на ръцете ни към небето, вярвайки, че земята и небето са нашето тяло, нашата Църква, нашия дом. Както тук ходим по пътища, така един ден ще ходим по небесните пътечки, където светлини са ангелите и светците[19] и най-вече трислънчевата божественост.
Следователно нека извикаме, нека молим Бога за нас и нашите покойници. И нека знаете, когато се молим постоянно, нашите покойници се доближават по-близо до Бога и накрая достигат до славата, стига да не го отхвърлят[20] самите те.
В манастирите всяка събота се извършват две литургии, една в Католикона, а другата на гробищата. Всяка събота в манастира се четат много имена на покойници, искайки от Бога да ги въздигне в тяхната слава. Всяка събота във всичките манастири, ние извършваме трисветое за всички починали.
Един ден един йеромонах четейки множество имена се изморил и запитал: “Дали се спасяват всички тези, които споменавам? Чувстват ли нещо? Дали небето разбира, че сега аз се моля за онези, които са отминали от видимия свят? Дали помага това на мъртвите?”.
И в онзи час, както бил изморен, той се подпрял на трона, притворил малко очите си, и в полусънно състояние, в едно бодърстване на ума и изтощеност на плътта, той повдигнал очите си нагоре и що да види… Олеле! Какво се случва там? Безбройни духове на починали, а заедно с тях и светците, и ангелите. А най-отпред, пред трона на Христа е пресветата Богородица с нейната прехубава премяна, с нейното светло лице посочва духовете, гледа към Христа и му казва: Сине мой и Боже мой, аз посреднича за всички тях. Приеми гласовете на Твоята пресвета Църква. И тогава монахът чул, че всички мъртви започнали да пеят “Богородице Дево, радвай се Благодатна…, защото роди Спасителя на нашите души”[21]. Не само, че си родила нашия Спасител Христос, но още се молиш за нашите души нощ и ден. Тeхният глас беше като глас от бездна, като “шум от много води”[22], гласът им беше подет върху крилете на ангелите, като се разпръскваше навсякъде по цялото небе и по цялата земя, той стигаше до там, където беше монахът. Вместо тимпани, вместо органи, ангелите пляскали с крила, като пеели: “защото роди Спасителя на нашите души”.
Този е нашият Спасител, възлюбени мои. Искам да ви пожелая Той всекидневно да ви дарява с опита от спасителната Му любов, да изпълва вашите домове с много благословии. Нека той да влезе във вашите сърца и Неговият трепет в тях да бъде такъв, така че да можете да кажете: Богородица роди Христа, но и аз нося в себе си Спасителя на нашите души.
[1] Лука. 8, 40
[2] Лука. 8, 54
[3] Вж. Николай Кавасила 46, 1-4, с. 212-214
[4] Вж. Утреня за Сряда, апостих от хваленията, глас 1
[5] Мат. 9, 13; 1Тим. 1,15
[6] Вж. Николай Кавасила 43,2; 44,3 с. 200, 206
[7] Вж. Йоан. 6, 63; Неделна утреня на Петдесетница, 2,3 тропари от хваленията
[8] Срвн. Йоан 20, 22
[9] Евр. 1, 14
[10] Николай Кавасила 48, 9, с. 224
[11] Апостолски наредби 8, 42, ΒΕΠΕΣ, т.2, с. 169, стих. 8-13; Съботна утреня преди Неделя Месопустна, Синаксар; Симеон Солунски, За нашия свършек 370, 372-373, PG 155, 688CD, 692B-693D
[12] Псалм 114, 9; Свети Йоан Златоуст, Тълкувание на 114 псалм 3, PG 55, с. 319
[13] Прем. Сол. 4, 15; 1Петр. 2,12
[14] Вж. Прем. Сол 3, 7 Божествената Литургия, молитва след освещаването: “… където надзирава светлината на Твоето лице”
[15] Рим. 5, 3-5; 2 Кор. 4, 17; Вж. Диадох Фотикийски, Подвижническо слово 94, Добротолюбие, т. 1, с. 286-269
[16] Вж. Рим. 3, 25; 2Кор. 3,3; Евр. 2, 14-18; 13,12; 20
[17] Атанасий Великий, За девството 18, PG 28, 273BC.
[18] Лук. 8, 54
[19] Макарий Египетски, Беседа 1, 2, ΒΕΠΕΣ, т. 41, σ. 146, στχ. 5-10; Йоан Дамаскин, Точно изложение на Православната вяра 2, 3 (16), PG 94, 868B.
[20] Николай Кавасила 34, 2, с. 170
[21] Неделна вечерня от Великата Четиридесетница, 1 тропар след трисветое
[22] Откр. 1,15; 14, 2