Автор: архим. Георги Капсанис
Подготвил: Константин Константинов
Как вярващият може да се освободи от вехтия и паднал човек?
Всички чувстваме, че носим следите на вехтия човек. Главна негова черта е себелюбието, тоест болната егоцентрична „любов“ към собственото ни аз. Себелюбието не ни оставя да обикнем истинно и несебично Бога и човека. От себелюбието се раждат страстите. Бидейки страстни, ние не можем да се свържем безстрастно с другите човешки личности и с нещата. Отношенията ни стават страстни и егоистични и ни възпрепятстват да се зарадваме истински на нашите ближни и на другите блага в света. Това в крайна сметка ни води до самота, празнота, безизходица.
Когато казваме вехт човек, имаме предвид болния егоцентризъм, от който всички ние, един по-малко и друг повече, страдаме. Как ще се избавим от тази тежка духовна болест, която трови цялото ни битие? Само някой свободен от тази болест би могъл да стане нашият лекар.
Иисус Христос от безкрайна любов към нас принася Себе Си на нас, за да се съединим с Него и така да ни предаде Своя нов живот. Със светото Кръщение, светото Миропомазание и светото Причастие става нашето засаждане в тялото Христово и нашето оживотворяване от Христос. Всеки християнин, който участва в живота на Христос, в тялото Му, което е Църквата, е получил чрез благодатта на Светия Дух семената на новия живот. Трябва обаче и да се подвизава, за да се очиства все повече от страстите и да се украсява с добродетелите. Да го кажем просто, колкото повече човекът опразва себе си от егоизма си, толкова повече се изпълва с истинска любов и с Божията благодат. Колкото повече се ограничава вехтият човек, толкова повече нараства новият човек. Това преминаване от вехтия в новия човек не е лесно, защото страстите имат дълбоки корени в нас и не се изкореняват лесно. Нужна е постоянна и многогодишна борба за очистване от страстите. Това е борбата за покаяние. Всеки ден трябва да се каем за нашата духовна овехтялост, тоест за нашата греховност, страсти, егоцентризъм, безсилие да обичаме напълно нашия Бог Отец и ближния ни и всеки ден сме призвани да се подвизаваме за любовта, смирението, чистата изповед, въздържанието, справедливостта, незлобието, молитвата. Така в нас постепенно става едно раждане — раждането на един човек, който е облагодатен от Божията благодат.
Но както всяко раждане е съпроводено от болки, така и духовното раждане предполага болките на покаянието. Когато разпваме вехтия човек, изпитваме болка, но именно тогава в нас възкръсва новият човек. Разпваме се с Христос, за да съвъзкръснем с Него.
С нашата търпелива и всекидневна борба на покаянието ще се избавим от вехтия и паднал човек и ще се преобразим в нови човеци. Това е станало в живота на светците ни, които със своите дивни жития ни показват пътя.
Какво е помненето на смъртта и какъв е неговият смисъл?
Помненето на смъртта ни помага да преодолеем вехтия човек, защото носи смирение в душата ни. Когато забравяме смъртта, имаме лъжеусещането, че сме вечни на земята и това усилва нашето самохвалство, алчност, служение на плътта, нагласата да експлоатираме другите хора. Помненето на смъртта ни дава усещането за нашите граници на земята и за значението, което имат нашите дела, думи и мисли за вечността и за живота след смъртта. И така то ни помага да посрещаме настоящия живот сериозно, през призмата на вечността, да не пилеем необмислено и повърхностно нашия земен живот, бидейки безразлични за последиците.
Св. Йоан Златоуст съветва да посещаваме често гробищата, за да любомъдърстваме върху суетността на човешките неща. Всички знаем, че след посещение на гробището сме по-смирени, по-милосърдни, по-малко привързани към материята, по-открити за Бога и човека.
Помненето на смъртта, за което св. Йоан Лествичник и други свети отци са писали много, няма връзка с едно болно, меланхолично и невротично състояние. Нищо подобно не е полезно за душата, защото носи отчаяние и с помощта на духовника трябва да се преодолява. Помненето на смъртта по Бога е благодатно и духовно състояние, което носи в душата смирение, мир и радост. То е Божий дар и от Бога трябва да го търсим.
Как се постига помненето на Бога?
Колкото повече човекът преодолява егоцентричния живот и обича Бога, толкова повече мисли за Бога. Човекът мисли това, което го занимава и това, което обича. И Господ го каза: „Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“.
Изследването на Божието слово в Св. Писание и в отците на Църквата, нашето общуване с духовни хора, които обичат Бога, пламенната молитва, редовното участие в богослужението и честото и достойно участие в св. Причастие усилват в нас любовта към Бога и следователно помненето на Бога.
Св. Григорий Богослов ни съветва: „Да помниш Бога е по-необходимо, отколкото да дишаш“. С други думи, да мислим за Бога по-често, отколкото дишаме.
Постоянното помнене на Бога носи в душата дълбок мир и радост, дори и в най-трудните състояния на живота.
Какво е умно-сърдечната молитва?
Помненето на Бога явява в човека общението с Бога и затова прилича на молитва. Борбата за постоянно призоваване на святото име на Христос чрез молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния“, обновява постоянно в човека помненето на Бога и общението с Него. Затова и св. ап. Павел пише до солуняни: „Непрестанно се молете“.
С помненето на Бога и с молитвата човекът явява истинското благородство на своята природа, която стои на границата между видимия и невидимия свят, показва, че е „.живо същество, което постига обожение“, преодолява естествената необходимост, простира битието си към Бога, чувства се свободен от това, което го държи пленник на земята. Но за да бъде молитвата истинна, трябва да е молитва на целия човек, а не само с устните или само с ума или само със сърцето.
Съвършената молитва е молитва на ума и същевременно на сърцето. Умът се моли чрез сърцето, което е средоточието на битието. С други думи, целият човек от своята дълбочина и средоточие се моли, изпълнявайки призива на Бога: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“. Целият човек принася себе си на Бога.
За тази молитва се използва монологичната молитва „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния“, която като кратко призоваване помага за съсредоточването на ума и за потапянето му в сърцето.
Светите отци, т. нар. нептични отци, са писали от своя опит за начина и метода на тази молитва. Има сборник със съчинения на тези отци, който се нарича „Добротолюбие”. И думата „добротолюбие” е характерна. С умно-сърдечната молитва вярващият се съединява с Бога, вижда Бога, Който е всичко най-красиво, което съществува в света, висшата красота.
Тъй като съществува опасност да стане известно объркване между сърдечната молитва и различните начини за медитация и молитва, които се упражняват в източните религии, смятам, че трябва да уточня няколко неща:
- Не само монологичната молитва „Господи Иисусе Христе…“, но и всяка молитва на Църквата, като например основополагащата богопредадена Господня молитва, „Отче наш“, трябва да е умно-сърдечна, тоест да идва от най-дълбокото ни битие.
- Придобиването на дара на непрестанната умно-сърдечна молитва не е за нас, православните, главно въпрос на метод и техника, а въпрос на съкрушено сърце, тоест на сърце, което се покайва, което страда за греховете си и се смирява. Без това сърце никой метод и техника за молитва, като вдишването и издишването, не може да донесе истинската молитва.
- Умно-сърдечната молитва предполага нашето съучастие в живота на Църквата, в нейните Тайнства, пазене на Божиите заповеди и послушание към духовния отец. С други думи, това не е едно индивидуалистично-частно доближаване на Бога. В Църквата смиреният християнин приема Божията благодат и тя извършва в него, естествено с неговото съдействие и воля, истинската молитва.
Завършвайки темата за молитвата, бих искал да кажа, че съвременният човек има изключителна нужда от молитвата, за да не бъде погълнат от съвременния предълбоко материалистичен начин на живот и за да не забрави своята боговидност, тоест божествен произход и божествено предназначение. Както и за да може да пази своето вътрешно единство, равновесие и мир сред страшната фрагментираност, дисбаланс и екстровертност на съвременния свят. За да може, постоянно имайки усещането за присъствието и промисъла на Бога в живота си, да не се „стресира“ и отчайва, да не преживява света като вакуум и безсмислие.
С постоянното призоваване на сладчайшето и свято име на Христос човекът ще почувства Христос в сърцето си, ще избягва греха, ще развива чувството на любов към Бога и хората, той самият ще постигне мир и ще дарява мир на хората около себе си.
Позволете ми един братски съвет от духовната традиция на Света гора. Колкото повече пъти през деня с копнеж изричаме молитвата „Господи Иисусе Христе…“, толкова ще сме по-близо до Бога и толкова повече благодат и сила ще приемаме, за да посрещаме различните трудности и изкушения в живота.
